5 Р Е Ш Е Н И Е № 168 [населено място] ,30,11,2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември, през две хиляди и шестнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА с участието на секретаря Наталия Такева и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2830/2015 год.,за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 2179/25.11.2014 год. по т.д.№ 1068/2014 год. на Софийски апелативен съд,в частта му,с която въззивният съд е обезсилил решение № 6/ 16.01.2014 год., постановено по т.д.№ 546/2013 год. на Окръжен съд – Перник, в частта, с която е осъден ответникът „ С.„Е. да заплати на [фирма] сумата от 20 400 лева , възнаграждение по договор за охрана, както и лихва за забава върху главницата, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД,в размер на 147,08 лева, като е върнал делото на Окръжен съд – Перник,за произнасяне по действително предявените, според въззивния състав,искове.Касаторът сочи въззивното решение в тази му част недопустимо, в евентуалност – неправилно,тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл по различен от предявения иск, с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД – за дължимо възнаграждение за осъществявана въоръжена охрана, съгласно договор от 29.12.2011 год. и анекс към същия от 01.10.2012 год.,като визираното от съда споразумение от 09.10.2012 г. касае единствено преуговорени срокове и начин за разплащане на дължимото / размер на погасителни вноски / и не обуславя различно,още по-малко самостоятелно и паралелно съществуващо с основанието по договора за охрана правно основание на претенцията. Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, поддържайки правилността на изводите на въззивния съд, за произнасяне на първоинстанционния в отклонение от принципа за диспозитивното начало в процеса. С определение № 328/15.04.2016 год. по т.д. № 2830/2015 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване по въпроса относно „критериите за определяне на съдебния акт като недопустим„, по който произнасянето на въззивния съд се явява в противоречие с реш. № 103 по т.д.№850/2012 год. на І т.о. и реш.№ 133 по гр.д.№ 664 / 2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Върховен касационен съд,първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните, съобрази следното : С исковата молба и последващо уточнение към същата, ищецът е индивидуализирал, като основание за предявени претенции за дължимо възнаграждение, с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД, два договора за въоръжена охрана,вкл. индивидуализирайки издадените по всеки от двата фактури. Първият – от 30.12.2010 год. не е предмет на настоящото производство. Вторият - от 29.12.2011 год., допълнен с анекс от 01.10.2012 год.,се твърди прекратен, считано от подписването на споразумителен протокол от 09.11.2012 год., като неразплатени по този договор се твърдят възнаграждения, за период – съгласно индивидуализираните фактури - м. януари 2012 год. – м. ноември 2012 год. вкл., в общ размер от 26 340 лева / при месечно договорена цена от 2 580 лв. с ДДС / . Към исковата молба ищецът е приложил и се е позовал на споразумение от 09.10.2012 год., с което страните „предоговарят начина за погасяване на паричното задължение„ по преждепосочения договор,явяващо се до датата на подписване на споразумението в размер на 39 072 лева.Така е уговорено, че считано от 01.10.2012 год. възложителят ще заплаща по банков път или в брой ежемесечно и не по-късно от 30-то число на текущия месец,суми от по 2 000 лева, до окончателното погасяване на задължението. Първоинстанционният съд,съобразявайки последващо частично погашение на задължението и споразумението,като относимо и за вземането за възнаграждение за м.август 2012 год.,е приел иска за частично основателен.Отчел е настъпилата в хода на съдебното производство, съгласно споразумението от 09.10.2012 год., изискуемост на уговорените помесечно плащания, в общ размер от 28 000 лева, до датата на устните състезания по делото и разплащането на 7 600 лева от тях, с което се формира и присъдената по договор за охрана от 29.11.2012 год. сума от 20 400 лева. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част,като е приел,че първоинстанционният се е произнесъл по непредявен иск – на основание споразумението от 09.10.2012 год., вместо на основание договора за охрана от 29.11.2011 год., като се е позовал на материализирането му и чрез приложените към исковата молба фактури за периода м.януари – м.август 2012 год.,очевидно намирайки ги в противоречие с клаузите на последващото споразумение от 09.10.2012 год. за начина на разплащане на дължимите суми, поради което и върнал делото в тази му част, за ново произнасяне от Пернишки окръжен съд. Решаващият извод на въззивния съд, за частично обезсилване на първоинстанционното решение,е основан на извършена преценка за недопустимост на същото, противоречаща на въведения с цитираната съдебна практика,съставляваща и отговор на поставения правен въпрос, критерий за наличието на недопустим акт : постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса,при съобразяване на факти и обстоятелства, които страната не е релевирала, като относими за квалифициране правното основание на претенцията й,в резултат на което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. Доколкото ищецът в случая се е позовал на сключен договор за охрана, изменен досежно размера на дължимото възнаграждение с анекс от 01.10.2012 год.,за период считано от тази дата насетне, и спрямо който посоченото споразумение от 09.10.2012 год. няма характеристиката на спогодба или новация, а се явява относимо към определяне моментите на изискуемост, при уговорения от страните начин на разплащане, но на вече формирано въз основа на договора и анекса задължение,не са налице конфронтиращи се различни фактически състави - действително предявен от ищеца и реално разгледан от първоинстанционния съд. Споразумението, с което страните са уговорили единствено начин на погасяване на изискуеми и забавени към момента на подписването му плащания на възнаграждение по договора за охрана, не само не променя основанието на което е дължима престацията на ответника,респ. основанието на правоотношението между страните по спора, но не въвежда и обстоятелства, относими към промяна на съществен елемент на сключения договор, макар запазвайки основанието му. Начина и сроковете за разплащане на възнаграждението не съставляват такъв съществен елемент. Но дори и в последния случай, не би било налице отклонение от принципа за диспозитивното начало, ако съдът е съобразил промяната в съдържанието на договора .Неправилно би било съдът да го ирелевира, в случай че е въведено своевременно в процеса обстоятелство. Споразумението от 09.10.2012 год. е упоменато в и приложено от ищеца още с исковата молба. Съпътстващите договора и анекса фактури за периода м.януари – м.август 2012 год., също приложени с исковата молба, дори да би се приело,че са несъответни по съдържание на уговорените нови падежи и размери на дължими плащания, съгласно споразумението от 09.10.2012 год., не обуславят различен предмет на престацията. Фактурата има доказателствено значение относно предмета на сключения договор, когато единствено тя материализира същия , какъвто не е настоящия случай.Когато фактурата е издадена в несъответствие с предмета на договора, вкл. с изменението му в несъществените му елементи, спорът подлежи на разрешаване съобразно договореното. Фактурата не е от естество да валидира правоотношение с различен от договорения предмет.Затова и евентуално противоречие / ако такова именно е визирал въззивния съд, доколкото е неясно изводимо от мотивите му / е предмет на преценка за правилността на изводите на първоинстанционния съд, но не обуславя извод за произнасяне по различен от действително въведения предмет,още повече че всички относими обстоятелства – вкл. по споразумението от 01.10.2012 год. - са въведени с исковата молба. При това , със споразумението е уговорено погасяване на задължението по издадените и приложени към исковата молба фактури, дългът по които съществува и е последващо признат и със споразумението от 09.11.2012 год., макар при нов размер на погасителни вноски и падежи, но без за последните ищецът да е извършил повторно осчетоводяване. Следователно,въззивният съд е приложил неправилно и в противоречие с преждецитираната задължителна за същия съдебна практика чл.6 ал.2 ГПК, при осъществената преценка за допустимост на първоинстанционното решение.Доколкото,обаче, при последната е изхождал от действително предявения иск – за дължимо възнаграждение по договор за охрана от 29.12.2011 год., на основание чл.266 ал.1 ЗЗД, не е налице недопустимо, а неправилно въззивно решение. Същото следва да се отмени в тази му част, а делото да се върне на Софийски апелативен съд, за постановяване решение по съществото на спора. Съгласно чл.294 ал.2 ГПК, при новото разглеждане на делото, въззивният съд ще следва да се произнесе и по въпроса за разноските за настоящата инстанция. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл. 293 ал.3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2179/25.11.2014 год. по т.д.№ 1068/2014 год. на Софийски апелативен съд, в частта му , с която Софийски апелативен съд е обезсилил решение № 6/16.01.2014 год., постановено по т.д.№ 546/2013 год. на Окръжен съд – Перник,в частта, с която „ С.„ Е. е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 20 400 лева, възнаграждение по договор за охрана,както лихва за забава върху главницата от 147,08 лв., на основание чл.86 ал.1 ЗЗД,и върнал делото за ново разглеждане в тази му част от Окръжен съд – Перник . ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд, за постановяване на решение по съществото на спора, в тази му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: