5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №285 С., 04.07.2012 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА като изслуша докладваното от съдия К. М. ч.гр.д. № 296 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпила е частна жалба, която подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, на А. Х. Ч. против определение № 207 от 12.03.2012 г. по ч.гр.д. № 103 по описа за 2012 г. на Апелативен съд-В., с което е потвърдено определение № 13 от 6.11.2012 г. по гр.д. № 293/2011 г. на Окръжен съд-Шумен за оставяне без разглеждане предявения от А. Х. Ч. иск по чл.22, ал.3 СК /отм./ и е прекратено производството по делото. Насрещните страни З. М. М., М. М. М. и А. А. И. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално основателността на частната жалба. Постъпила е и частна жалба, която подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК от З. М. М., М. М. М. и А. А. И. против определение № 325 от 3.05.2012 г. по ч.гр.д. № 103/3.05.2012 г. на Апелативен съд-В., с което е оставена без разглеждане молбата на процесуалния им представител адвокат С. Д. за допълване на определение № 270/4.04.2012 г., постановено по същото дело по реда на чл.248 във връзка с чл.252 ГПК. Насрещната страна А. Х. Ч. оспорва основателността на частната жалба. По частната жалба на А. Х. Ч.: Първоинстанционният съд е констатирал, че А. Ч. и З. М. са бивши съпрузи, като бракът им е сключен през 1995 г. и е прекратен с решение № 724/9.12.2010 г. по гр.д. № 2880/2010 г. на Ш., като на 16.07.2007 г. З. М. дарила процесните два имота на баща си. По отношение спора кога ищецът е узнал за сделките /през декември 2010 г., както твърди той или през 2007 г., както твърдят ответниците/ е преценено противоречието в свидетелските показания и е дадена вяра на свидетелката К. К., чиито показания съответстват и на писмените доказателства /данъчна декларация на ищеца, служебна бележка за доходите, удостоверения от [община] и за задгранични пътувания/ и е направен извод, че искът е недопустим, като предявен след изтичане на шестмесечния преклузивен срок по чл.22, ал.3 СК /отм./. В. съд е потвърдил прекратителното определение, приемайки, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка и е съобразил събраните доказателства, поради което е препратил към мотивите на основание чл.272 ГПК. Счетено е обаче, че неправилно е съобразена правната норма, тъй като в процесния случай е приложима разпоредбата на § 4, ал.1 във вр. чл.24, ал.4 СК /2009 т./, а не тази на чл.22, ал.3 СК /отм./, тъй като към момента на влизането му в сила – 1.10.2009 г. - ищецът е бил в брак със З. М.. Съгласно приложимата норма за оспорване на разпореждането на единия съпруг с обща недвижима вещ без съгласието на другия съпруг, са необходими две условия, за да се приеме, че иска е допустим – да не са изтекли три години от извършване на сделката и оспорването да стане в шестмесечен срок от узнаването, но в рамките на тези три години. В настоящия случай оспорените сделки са извършени на 16.07.2007 г., а иска е предявен на 13.05.2011 г., т.е. след тригодишния срок. Счетено е, че след като иска е предявен след преклузивния срок по чл.24,ал.4 СК, то е безпредметно установяването на факта на узнаването. Същевременно е счетено, че от приложената по делото годишна данъчна декларация за 2007 г., подписана лично от ищеца /което е установено от съдебно-почеркова експертиза/, може да се предположи, че той е узнал за извършените сделки най-късно към деня на депозиране на тази декларация пред органите на НАП – 30.04.2008 г. А. Ч. счита, че по въпроса за задължението на съда да даде отговор на всички повдигнати във въззивната жалба възражения, определението на апелативния съд противоречи на практиката на ВКС, тъй като в случая изобщо не са обсъдени доводите, че определението на окръжния съд е постановено при допускане на съществени процесуални нарушения /недопускане на поискан свидетел, необсъждане на основните пунктове в писмената защита/ и че е необосновано /относно кредитирането на свидетелските показания и извода кога ищеца е узнал за сделката/. В случая не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като за удостоверяването на доводите са приложени само определения, постановени в производство по чл.288 ГПК, които не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГК, т.2/. А. Ч. счита, че при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1. възможно ли е когато става въпрос за обжалване на съдебен акт, поради неговата необоснованост /несъответствие на изводите на съда със събраните по делото доказателства и неправилната преценка на тези доказателства/, второинстанционният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния и не се ли получава в такъв случай пълна липса на мотиви по отношение на изложените във въззивната жалба възражения на жалбоподателя и не е ли по този начин жалбоподателят лишен от право на защита; 2. какъв по своята същност е 3 годишният срок по чл.24, ал.4 СК /2009 г./ и в частност дали е давностен или преклузивен и възможно ли е този 3 годишен срок да се прилага със задна дата, както е направил Варненския апелативен съд, преценявайки, че след като развода е настъпил през 2010 г., то срокът е бил изтекъл. По приложението на чл.272 от ГПК е налице практика на ВКС – например решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр.д. № 1246/2009 г., ВКС, І. г.о. – според която когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционното решение, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съдилищата, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои, като се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Атакуваното определение съответства на тази практика, тъй като възприемайки мотивите на първоинстанционния съд, апелативният съд е приел, че доводите за необоснованост на фактическите изводи са неоснователни, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от посочените въпроси. Вторият въпрос е свързан с тълкуване на закона и по него липсва практика на ВКС, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както отменения Семеен кодекс от 1985 г., така и действащия Семеен кодекс, в сила от 1.10.2009 г. регламентират сделката, с която единия съпруг се разпорежда с общ недвижим имот, като относително недействителна спрямо неучаствалия в сделката съпруг, както и шестмесечен срок от момента на узнаването за предявяване на констиитутивния иск от момента на узнаването. Промяната, въведена със Семейния кодекс, в сила от 1.10.2009 г., се състои във въвеждането и на пределен срок, в който неучаствалия в сделката съпруг може да я оспори, а именно три години от сключването й. Сроковете са преклузивни и не подлежат на спиране и прекъсване и след изтичането им разпоредителната сделка поражда действие и за неоспорилия я съпруг, без значение кога е узнал за разпореждането. Режима на имуществените отношения между съпрузите, регламентиран в Семейния кодекс, в сила от 1.10.2009 г., има обратно действие по силата на § 4, ал.1 ДР СК, т.е. преурежда в съответствие с въведената в него уредба заварените правоотношения, а такива са правооотношенията по съществуващите към момента на влизането му в сила бракове. Следователно независимо кога е осъществена сделката, с която единия съпруг се е разпоредил с общ недвижим имот, щом бракът не е бил прекратен към 1.10.2009 г., то неучаствалия в разпореждането съпруг може да оспори сделката само в сроковете по чл.24, ал.4 СК, като тригодишния срок тече от момента на сделката, дори и тя да предхожда влизането в сила на Семейния кодекс. С оглед отговора на поставения въпрос следва, че изводът на апелативния съд, че искът е предявен след изтичане на пределния тригодишен срок по чл.24, ал.4 СК, а съответно без значение е кога ищецът е узнал за разпорежданията, е правилен, поради което и с оглед липсата на други наведени в частната жалба касационни основания атакуваното определение следва да бъде потвърдено. По частната жалба на З. М. М., М. М. М. и А. А. И.: с атакуваното определение апелативният съд е оставил без разглеждане искането на жалбоподателите, чрез пълномощника им адвокат С. Д. за изменение на определение № 270 от 4.04.2012 г., постановено на основание чл.248 ГПК по съображения, че ако молбата бъде разгледана по същество това би означавало да се преразгледа определението, постановено по инициатива на адвокат Д., а щом съдът вече се е произнесъл веднъж с допълване и/или изменение на финалния си съдебен акт в частта на разноските, като е определил техния размер и на коя страна ги възлага, то същия съд не може да измени това свое определение. Жалбоподателите поддържат, че определение № 270 от 4.04.2012 г., с което съдът е определил разноските представлява неразделна част от определение № 207 от 12.03.2012 г., в което е пропуснато произнасянето по този въпрос, поради което отказът на съда да го измени по същество лишава страната от възможността да иска изменение на решението в частта за разноските, ако съдът е пропуснал да се произнесе по този въпрос и е допълнил решението с последващо определение. Атакуваното определение е правилно, а доводите на жалбоподателите са неоснователни. Съгласно чл.236, ал.1, т.6 ГПК съдът дължи произнасяне по отговорността за разноски с всеки акт, с който приключва производството по делото пред съответната инстанция. Пропускът са съда да се произнесе по отговорността за разноските се отстранява чрез допълване на решението, а грешките във фактическите му констатации или правните изводи, въз основа на които съдът се е произнесъл по отговорността за разноски – чрез изменение на решението. И в двата случая – липса на произнасяне или грешка при определяне на разноските – произнасянето става чрез допълнително определение по искане на страната по реда на чл.248 ГПК, което съгласно ал.3 от същия текст подлежи на самостоятелно обжалване, т.е изводите на съда в определение по чл.248 ГПК подлежат на инстанционен контрол, но не и на последваща проверка от съда, постановил допълването или изменението на финалния съдебен акт в частта за разноските. В случая З. М. М., М. М. М. и А. А. И. са уведомени за произнасянето на съда с определение № 270/4.04.2012 г. на 10.04.2012 г. и не са обжалвали същото, а съответно правилно апелативният съд е констатирал, че повторното им искане за произнасяне по реда на чл.248 ГПК е процесуално недопустимо. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 207 от 12.03.2012 г. по ч.гр.д. № 103 по описа за 2012 г. на Апелативен съд-В. по частната касационна жалба на А. Х. Ч.. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 207 от 12.03.2012 г. по ч.гр.д. № 103 по описа за 2012 г. на Апелативен съд-В.. ПОТВЪРЖДАВА определение № 325 от 3.05.2012 г. по ч.гр.д. № 103/3.05.2012 г. на Апелативен съд-В.. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: