2
Р Е Ш Е Н И Е № 231/19 г.
гр. София, 17.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при секретаря Даниела Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4249 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. Д. П., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Д. С., против решение № 129 от 28 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 137 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което се потвърждава решение № 893 от 12 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 827 по описа на районния съд в [населено място] за 2016 г., за осъждането на П. да заплати на В. И. П., с адрес в [населено място], сумата от 14340,93 лева – част от платена сума от П. на „Първа инвестиционна банка” АД по договор за кредит от 2007 г., сключен между банката и П., за погасяване на задълженията й, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на иска, допълнено с решение № 141 от 1 март 2017 г. с оглед участието на А. И. П. като трето лице помагач на страната на Р. П., и поправено с решение № 271 от 9 май 2017 г., с което е отхвърлено предявеното от П. против П. възражение за прихващане на размера на дължимата от П. сума по договор за продажба от 17.06.2004 г. в размер на 28449,43 лева с размера на уважения иск от 14340,93 лева, като неоснователно, и в тежест на касаторката са присъдени разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 253 от 20 март 2018 г., постановено по настоящото дело, за да се даде отговор на въпроса за правилното тълкуване на съглашението между страните, обективирано в анекс № 3 от 30.12.2006 г. към договор за покупко-продажба № 168/17.06.2004 г. относно поетото от В. И. П. задължение за встъпване в договора при условията на чл. 101 ЗЗД.
С договор за покупко-продажба № 168/17.06.2004 г. касаторката в качеството й на ЕТ „Еврокомерсио – Р. П.“, със седалище и адрес на управление в [населено място], е сключила договор с „И.Н.А. трейдинг“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], за продажба на подробно описани в проформа фактура вещи. С Анекс № 1/08.04.2005 г. и Анекс № 2/21.02.2006 г. се променя погасителният план по договора, както и размерът на дължимата неустойка в случай на забавяне на плащането на вноските. С договора и Анекс № 2 изрично се сочи, че вещите (в анекса – посочените в него машини) остават собственост на продавача до пълното им изплащане от страна на купувача. При първоначална сума за плащане от 42004,80 лева, с Анекс № 1 се сочи, че дължимата сума, ведно с неустойка за забавено едно плащане, е в размер на 33564,30 лева, а по Анекс № 2 дължимата сума е 28117,12 лева. С процесния Анекс № 3/30.12.2006 г. на основание чл. 101 ЗЗД страните се съгласяват ответникът П. да встъпи в договора за покупко-продажба, считано от датата на подписване на анекса. Изрично е записано, че страните приемат и се съгласяват, че в резултат на встъпването по т. 1 П. става солидарно задължен с едноличния търговец за всички задължения на последния към дружеството във връзка с договора от 2004 г. и всички анекси към него. Посочено е още, че страните приемат и се съгласяват П. да стане собственик на вещите, подробно описани в проформа фактурата, предмет на договора за покупко-продажба и анексите към него, след заплащане на всички дължими суми, от който и да е от солидарните длъжници. Установено е, че след встъпването си в договора за покупко-продажба, ответникът П. е заплатил на продавача общо сумата от 6928,39 лева, а до встъпването му едноличният търговец е превел на продавача 49968,43 лева.
В установената съдебна практика (сравни решение № 156 по гр.д. № 6042/2015 г., IV г.о., ВКС, и цитираната в него съдебна практика, решение № 85 по гр.д. № 1207/2014 г., III г.о., ВКС, и цитираната в него съдебна практика, решение № 80 по гр.д. № 1315/2010 г., IV г.о., ВКС), напълно споделяна и от настоящия съдебен състав, разпоредбата на чл. 20 ЗЗД изисква при тълкуването на договорите да се търси действителната, а не предполагаемата обща воля на страните; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се променя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му валя на договарящите, като отделната уговорка се тълкува предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки може ли отделна уговорка да бъда тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на изменението на договора с последващ анекс, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Тълкуването на писмено споразумение се извършва въз основа на текста му. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора и последващите изменения. На тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици.
По силата на чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. При тази правна фигура, кредиторът, на основание съглашението, придобива правото да търси дължимото от първоначалния си длъжник и от третото лице, встъпило в задължението.
В процесния случай уговорките между кредитора и първоначалния длъжник, намерили израз в договора и два анекса, разгледани в съвкупност с последния анекс за встъпването на ответника П., водят до извода, че ответникът П. е встъпил в задължението да заплати остатъка от задължението - дължимото към датата на встъпването, което е и сторено от него. Това заключение се основава на уговорката в последния анекс ответникът П. да встъпи в договора, считано от датата на съглашението за встъпването му, съчетано с отразяването на дължимите суми в анексите към договора, както и че ответникът П. ще стане собственик на вещите по договора след заплащане на всички дължими суми, от който и да е от солидарните длъжници, а П. е придобил качеството на солидарен длъжник от момента на встъпването му в съглашението. Аргумент за противното не може да се търси в уговорките за преминаване на собствеността в договора и Анекс № 2, тъй като в последния анекс (№ 3) изрично е възприето от страните по него, че собственик на машините ще стане именно встъпилото в съглашението лице, а заявеното, че встъпилото лице приема всички условия по договора и анексите към него, касае условията за заплащане на дължимото по договора, преминаването на собствеността, отговорността на купувача за забавено изпълнение, условията и последиците от развалянето на договора, и не може да се тълкува като отмяна на тази ясна уговорка. Подобен аргумент не може да се черпи и от уговорката в договора, респективно в Анекс № 2, че купувачът няма право да претендира отделяне на някоя част от вещите по договора и придобиване собствеността върху тях до пълното им изплащане, тъй като дори престацията от страна на продавача да е единна, както се поддържа от касаторката, това не води до единствения извод, че в насрещната престация е налице солидарност за цялото парично задължение, още повече, че не е спорно, че машините са предадени на касаторката в четиридесетдневен срок след подписването на договора (в съответствие и по аргумент от уговорката в чл. 8.3, вр. чл. 2.1 от договора), както и че никога не са били във владение на ответника П., което дава индиция за съществуването на други правоотношения между страните, които не са предмет на настоящия спор.
Обжалваното въззивно решение е правилно.
Предявен е иск с правно основание по чл. 155, ал. 2 ЗЗД. С влязло в сила решение № 164 от 9 юли 2015 г., постановено по в.гр.д. № 164/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място], е потвърдено решение на районния съд в [населено място] № 12 от 12 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 3040/2013 г., за осъждане на касаторката да заплати на ответника П. на основание чл. 155, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД, сумата от 6250 лева. Решението не е допуснато до касационно обжалване с определение № 1257 от 11 ноември 2015 г., постановено по гр.д. № 5386/2015 г., IV г.о. Искът по настоящия спор е предявен като частичен до сумата от 14340,93 лева.
Установено е по делото, че по договор за кредит № ......../ ................... г., касаторката е получила от „Първа инвестиционна банка” АД паричен заем в размер на 48000 лева, с предназначение - за текущи битови нужди и погасяване на съществуващи задължения, подлежащ на погасяване на равни месечни вноски, всяка една с падеж и в размер, определени в погасителен план, с краен срок 15.07.2027 г. С нотариален акт ответникът П. е учредил в полза на банката договорна ипотека върху собствен недвижим имот (дворно място и къща в него) като обезпечение за вземанията на ипотекарния кредитор по договора за кредит, с длъжник касаторката, като даденото обезпечение е отразено и в договора за кредит. С влязлото в сила решение № 164 от 9 юли 2015 г., постановено по в.гр.д. № 164/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място], е прието, че П. е заплатил 27500 лева в полза на банката, поради факта, че длъжницата по договора за кредит не е заплатила част от дължимите по същия договор суми – след м. юли 2008 г. е преустановила плащането на месечните вноски по кредита. С обжалваното въззивно решение е прието, че искът на П. срещу касаторката за осъждането й да му заплати сумата от 14340,93 лева, представляваща част от платената от него на „Първа инвестиционна банка“ АД по договор за кредит № 12КР-АА-1982 от 05.07.2007 г., сключен между банката и касаторката, за погасяване на задълженията на касаторката, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.04.2016 г. до окончателното й изплащане, е основателен, защото касаторката е кредитополучател по посочения договор, за обезпечаване на задължението й П. е учредил договорна ипотека върху собствен имот, и в периода 12.04.2011 г. - 08.10.2013 г. П. е погасявал задълженията на касаторката по договора за кредит в общ размер от 14340,93 лева, поради което по силата на чл. 155, ал. 2 ЗЗД касаторката му дължи връщането на сумата. При уважаване на частичния иск в предходния съдебен спор са очертани основанието на иска, страните по материалното правоотношение и съдържанието му. Тъй като общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останала част от вземането, те се ползват от последиците на силата на пресъдено при разглеждане на иска за останала част от вземането, поради което следва да се приеме, че предявеният иск е основателен, както правилно е прието и от въззивния съд. Възражението на касаторката за прихващане на задължението й към ответника в касационното производство П. с негово задължение по силата на встъпването му като неин съдлъжник по договор № ...../.........г. е неоснователно, по посочените по-горе съображения.
При този изход на спора е основателно искането на ответника П. за присъждане на сторените за касационното производство разноски от 900 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 129 от 28 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 137 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
Решението е постановено при участието на А. И. П., ЕГН [ЕГН], като помагач на страната на Р. Д. П..
ОСЪЖДА Р. Д. П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 8, да заплати на В. И. П., с адрес в [населено място], [улица], вх. 1, ет. 3, сумата от 900,00 (деветстотин) лева разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |