7
Р Е Ш Е Н И Е
№70
[населено място], 02.08.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение,в открито съдебно заседание на осемнадесети април , през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
с участието на секретаря Наталия Такева и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1202/2015 год.,за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. З. против решение № 712/25.11.2014 год. по т.д.№ 900/2014 год. на Пловдивски апелативен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 46/10.05.2014 год. по т.д.№ 26/2013 год. на Окръжен съд – Хасково, с което са уважени предявените против касатора,като частични,обективно и активно пасивно съединени искове на Д. А.,Г. А. и И. А., като наследници на П. А., за осъждане В. З. да им върне сума от 35 000 лева / главница /, част от предоставена му, по сключен от наследодателя договор за заем от 24.02.2008 год. , сума в общ размер от 215 400 щ.д., както и договорна /възнаградителна/ лихва върху същата сума,в размер на 15 000 лева. Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение,предвид уважаване на исковете с разделяне на общо претендираната от ищците сума помежду им и съобразно квотите им за наследяване,а не присъждането й общо. В евентуалност атакува правилността му,като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.147 т.1 ГПК, предвид разрешаване на спора въз основа на обстоятелства,факти и доказателства на които ищците не са се позовали с исковата и допълнителната искова молби, въпреки че са им били известни,респ. при недоказаност на предпоставките по чл.147 т.1 ГПК, заявявайки ги в хода на дадени по реда на чл.176 ГПК обяснения, изискани с оглед въвеждането от ответника на новоузнат от него факт.Счита,че съдът в противоречие с чл.164 ал.1 т.3 ГПК е основал извода си за предаване на сумата, предмет на договора за заем,на недопустими,с оглед размера й,свидетелски показания. Касаторът намира нарушен и материалният закон – чл.107 ЗЗД, досежно изводите на съда за наличие на пасивна субективна и обективна новация по отношение на предходно сключен договор за заем. Касаторът сочи и необоснованост на въззивното решение предвид логическо несъответствие на изводите на съда с установимите от доказателствата факти.
Ответните страни – Д. А.,Г. А. и И. А. – не са депозирали отговор на касационната жалба, нито са се явили при разглеждане на делото в открито заседание .
С определение № 34/20.01.2016 год. касационното обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос : Може ли посочените по реда на чл.176 ГПК от ищците факти и обстоятелства да се приемат за нови фактически твърдения и допустимо ли е съдът да основе на тях решението си, въпреки забраната на чл.147 т.1 ГПК / в смисъл - без доказаност на предпоставките по чл.147 т.1 ГПК / ? Въпросът е приет за обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 300/04.01.2012 год. по гр.д.№ 136/2011 год. на второ г.о. на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение съобразно доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл.293 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :
Ищците,като наследници на П. А.,се позовават на сключен между наследодателя им и ответника В. З.,в качеството на представляващ Обменно бюро „А.„ / същото без самостоятелна правосубектност като търговец / договор от 24.02.2008 год..По силата на същия, П. А. - посочен с качество на „ депозант „, „депозира„в ОБ „А.„сумата от 215 400 щатски долара,при задължение за ОБ „А.” да му заплаща месечна лихва в размер на 1,5 %.Няма договорен срок, въпреки че с изтичането на такъв е договорено капитализиране на дължима лихва към главницата. Прекратяването е уговорено с 10-дневно предизвестие, като ищците твърдят многократно да са предявили на ответника искане за прекратяване на договора и връщане на депозираната сума, ведно с лихвите. Исковете са предявени за 35 000 лева – част от главница в размер на 215 400 щ.д., ведно с част от дължимата 1,5 % възнаградителна лихва върху главницата, в размер на 15 000 лева.
В първото съдебно заседание ответникът, позовавайки се на новоузнати обстоятелства, е поискал даване на обяснения от ищците, по реда на чл.176 ГПК. Същите са допуснати в първото съдебно заседание, респ. преди настъпване преклузията на чл.146 ал.3 ГПК. Ищците са признали предходно сключен от наследодателя им П. А. договор от 25.09.2004 год., за заем на парична сума от 117 000 щ.д., депозирана в Обменно бюро „А.„ - неправосубектно, представлявано при сключването на договора от друго лице - Т. Л.. Представили са и договора от 25.09.2004 год., като твърдят, че сключеният през 2008 год. договор има за предмет предоставяне при условията на възмезден заем, на вече предадената и невърната сума от 117 000 щ.д., по договора от 2004 год., ведно с начислената върху й възнаградителна лихва до сключването на новия договор, като през 2008 год. няма предаване на парична сума от заемодателя – наследодател на ищците, на заемател – Обменно бюро „А.„, респ. на сключилото договора лице – В. З., предвид неправосубектността на бюрото.
За да уважат исковете и първоинстанционният, и въззивният съд са приели,че по отношение на първия договор от 2004 год. е налице последваща обективна / досежно предмета / и пасивна субективна / с подмяна на длъжника / новация.От съдържанието на договора от 2004 год. съдът е извел директно установимо предаване на сумата от 117 000 щ.д., паралелно материализирайки и извод за установяване получаването на сумата по договора от 2008 год., въз основа на находящи се на гърба на документа записвания, приподписани от лице , разпитано в качеството на свидетел относно обстоятелството, че по този начин са документирани последващи предоставянето на сумата операции по обслужване договора за заем. Самите ищци не са се позовали на новиране на задължението,нито са доказвали незнание на сключения от наследодателя им предходен договор от 2004 год. към датата на исковата молба и допълването й. Твърдели са единствено, че предоставената в заем сума по договора от 2008 год. е формирана от предадената по договора от 2004 год., но на различно от ответника лице, сума от 117 000 щ.д., ведно с натрупана върху същата възнаградителна лихва до сключването на втория договор. Противно на това им процесуално поведение и в ущърб на страната, посочила като новоузнат факта за сключения през 2004 год. договор, но без да обвързва същия с относим към предмета на спора довод, нито да е направила признание във връзка с този факт, съдът е основал на същия решаващ за изхода на спора извод, доколкото и от сключването на този договор е обосновал предаването на сума в размер от 117 000 щ.д. от наследодателя П. А., като инкорпорирана в сумата от 215 400 щ.д. по договора от 2008 година. Вземането на ищците , част от което е предмет на исковете , е прието за доказано до този размер – от 117 000 щ.д..
По правния въпрос :
В решение № 300/04.01.2012 год. по гр.д.№ 136/2011 год. на второ г.о. на ВКС, макар в различна от настоящата хипотеза , предпоставяща и отговор за обхвата на защитата на ответника, с оглед процесуалната преклузия на чл.133 ГПК, при въведени от ищеца новоузнати факти и обстоятелства или представени нови доказателства, е споделена и задължителността на установяване предпоставките на чл.147 т.1 ГПК, за да биха били съобразени така заявените от ищеца факти и обстоятелства, респ. представени нови доказателства, като допустимо въведени в процеса. От логиката на даденото разрешение и в съответствие с разпоредбите на закона – чл.146 ал.3 пр. второ ГПК, следва че приложението на чл.147 т.1 ГПК е съобразимо само в случаите, когато новоузнатите факти и обстоятелства, както и новите доказателства, са заявени,респ. представени извън преклузивните за това срокове / чл.131, респ. чл.146 ал.3 ГПК/.Тогава и за зачитането им в процеса е необходимо установяване предпоставките по чл.147 т.1 ГПК. Когато са били заявени в срока на процесуалната преклузия, макар неупоменати в исковата молба, тези факти и обстоятелства ,респ. нови доказателства, са съобразими и без доказване предпоставките на чл.147 т.1 ГПК.
По съществото на касационната жалба :
Фактите и обстоятелствата, относно сключен договор за заем между наследодателя и трето за спора лице – от 2004 год., сумата по който се твърди предадена и включваща се в заетата сума по процесния договор, но сключен с нов заемополучател,ведно с начислената върху нея възнаградителна лихва до сключването на новия договор, са въведени с обяснения на ищците, дадени по реда на чл.176 ГПК,въз основа определение на съда от първото по делото съдебно заседание, постановено съобразно чл.146 ал.4 ГПК. Следователно, същите не са засегнати от последиците на окончателната преклузия,съгласно чл.146 ал.3 ГПК. Допустимо въведено в процеса е изявлението на ищците, че договора от 2008 год. не е сключен с реално предаване на сумата по него,тъй като същата се явява сумата, предоставена по предходен договор за заем от 2004 год., сключен от наследодателя на ищците , с различно от ответника лице, макар като представител на същото Обменно бюро „А.”,нямащо самостоятелна правосубектност, ведно с начислената върху същата, в съответствие с клаузите на договора от 2004 год., възнаградителна лихва. Доказателството, относимо към това им твърдение,действително е представено след настъпване правните последици на преклузията и без обосноваването на предпоставки по чл.147 т.1 ГПК, но е прието с изричното съгласие на ответника, поради което същият не може да се позовава на това процесуално нарушение.
Решаващият извод на съда за сключване на договора от 2008 год., като реален такъв – договор за заем и за установено предаване на заета сума, до размера от 117 000 щ.д., от заемодател на заемополучател, се основава на приета обективна и субективна пасивна новация на правоотношение със същото основание, по предходния договор от 2004 година. Видно от отговора на правния въпрос, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение по съобразяване на въведените от ищците, с обясненията по чл. 176 ГПК, факти и обстоятелства . Решението, обаче, се явява постановено в противоречие с материалния закон – чл.107 ЗЗД .
Договорът за заем, сключен от наследодателя на ищците с В. З. от 2008 год. не съдържа удостоверително изявление за предаване на сумата от 215 400 щ.д., а следва да се съобрази и неизгодното изявление на ищците, че реално предаване на сумата през 2008 год. действително не е извършвано.Записките на гърба на документа, изходящи от трето за спора лице, нямат обвързваща доказателствена сила по отношение на заемополучателя В. З., още повече , че разпитаният свидетел / М. Д. / заявява съзнание за притежание на Обменно бюро „А.„ от лицето Т. Л. / страна по договора от 2004 год. ,който впрочем също не съдържа удостоверително изявление за получаването на сумата от 215 400 щ.д. /, както и че вписванията на гърба на документа е извършвал по разпореждане на същото лице,без реално опериране с парични суми, нито по възлагане от В. З.. Записките на гърба на договора от 2008 год. не могат да бъдат кредитирани дори само предвид обстоятелството, че заявеното по реда на чл.176 ГПК от ищците формиране сумата от 215 400 щ.д., като сбор от предадена по предходен договор сума от 117 000 щ.д. и начислени върху същата сума възнаградителни лихви , до сключване договора от 2008 год., само по себе си не установява постъпване на така формираната сума от патримониума на първоначалния приобретател – физическо лице Т. Л., в патримониума на В. З. / предвид неправосубектността на Обменно бюро„А.„ и реалния характер на договора за заем /.Това обстоятелство е неустановимо и от свидетелските показания, които отделно се явяват и недопустими за установяване на сделки, какъвто е и договора за заем,дори да би имал правните последици на новация , на стойност над 5 000 лева / чл.164 ал.1 т.3 ГПК /. Въззивният съд не е зачел и задължителна за същия съдебна практика, според която намерението за новиране, т.е. целените последици да се погаси стария дълг и замести с нов / нов предмет на задължението, при запазено основание в случая / , не следва да се предполага, а да е безспорно установимо от договора / така в реш.№ 130 по т.д.№ 650/2008 год.на ІІ т.о. ,реш.№ 138 по т.д.№ 27 / 2012 год. на ІІ т.о. , реш.№ 210 по т.д.№ 4090/ 2013 год. на І т.о., реш.№ 110 по т.д.№ 1568 / 2014 год. на І т.о. , реш.№ 136 по т.д.№ 2483 / 2014 год. на ІІ т.о. и реш.№ 118 по т.д.№ 729/2015 год. на І т.о. на ВКС /. Съвместяването на пасивна / смяна на длъжника/ с обективна новация, съобразно поредността на извършването,предполага установяване съгласие на кредитора / наследодателя на ищците / за заместване длъжника Т. Л. от длъжника В. З. / чл.102 ал.1 ЗЗД / , респ. последващо постигнато съгласие за погасяване на старото задължение по договора за заем от 2004 год. и заместването му с ново, при променен предмет на сделката, между наследодателя на ищците и новия длъжник – ответника. Респективно, установяването на тези обстоятелства в обратна поредност. Изрично съгласие на кредитора - заемодател / чл.102 ал.1 ЗЗД / за смяна на първоначалния длъжник Т. Л. с В. З., не е доказано.Нито, в съответствие с горепосочената практика, е установимо новационно намерение между страните по договора от 2008 год., като обусловено от предходно съществувало правоотношение, обвързващо ги, като резултат и от доказана пасивна субективна новация на същото.
По възражението за вероятна недопустимост,основано на разглеждането и уважаването на исковете, разделно спрямо всеки от ищците и съобразно материалните му права, като наследник : Решението не се явява недопустимо на това основание.Не е налице нарушение на принципа за диспозитивното начало,тъй като исковата молба не съдържа твърдения за факти, обуславящи съвместна процесуална легитимация на ищците. Основана единствено на факта на наследяването, същата е индивидуална, съобразно правата на всеки от тях като наследник и съгласно разпоредбите на Закона за наследството.
Следователно,въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.107 ЗЗД – ще следва да бъде отменено, а исковете отхвърлени , като недоказани.
С оглед изхода на спора ще следва да се коригира присъждането на разноски за първа инстанция , в тежест на ответника, както и ще следва да се присъдят разноски за въззивна и касационна инстанции – по 1000 лева заплатена държавна такса по обжалването.Ответникът не е установил други разноски по осъществяваното за него процесуално представителство.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение , на основание чл.293 ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 712/25.11.2014 год. по т.д.№ 900/2014 год. на Пловдивски апелативен съд, в частта му с която със същото е потвърдено решение № 46/10.05.2014 год. по т.д.№ 26/2013 год. на Окръжен съд – Хасково за осъждане В. Н. З. да заплати на Д. Ж. А.,Г. П. А. и И. П. А. сумата от 35 000 щ.д., представляваща част от предоставена от наследодателя на ищците – П. А. , в заем сума от 117 000 щ.д., както и сумата от 15 000 лева, представляваща дължима лихва върху присъдената главница, за периода 06.03.2010 год. – 06.03.2013 год., както и по присъдени в полза на ищците разноски от 2 300 лева , като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Ж. А., Г. П. А. и И. П. А., против В. Н. З. , обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД, за сумата от 35 000 щ.д. / частичен иск от претенция с общ размер от 217 400 щ.д. /, както и с правно основание чл.240 ал.2 вр. с чл. 798 ал.1 ЗЗД,за сумата от 15 000 лева, възнаградителна лихва върху претендираната главница,за периода 06.03.2010 год. – 06.03.2013 год.,като неоснователни.
ОСЪЖДА Д. Ж. А.,Г. П. А. и И. П. А., да заплатят на В. Н. З. разноски за въззивна инстанция в размер на 1 000 лева и за касационна инстанция – в размер на 1 000 лева / платени държавни такси по обжалването / .
Решението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|