Р Е Ш Е Н И Е № 422 гр. София, 15.11.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 739 по описа за 2022 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба на адв. Д. С. – защитник на подсъдимия Х. Р. И. против въззивно решение № 75/13.06.2022 г. на Великотърновския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 95/2022 г., с което е изменена присъда № 2/17.02.2022 г. на Русенския окръжен съд по НОХД № 611/2021 г. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд или редуциране на наложеното основно наказание с прилагане на чл. 55, ал. 1, т. 2 от НК, както и неналагане на кумулативното на основание чл. 55, ал. 3 от НК. Прокурорът от ВКП намира касационната жалба за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 2/17.02.2022 г., постановена по НОХД № 611/2021 г., Русенския окръжен съд е признал подсъдимия Х. Р. И. за виновен в това, че на 05.10.2018 г., в [населено място], при управление на л. а. „Пежо 207” с регистрационен [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. Р. И., настъпила на 17.11.2018 г., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК му е наложил наказание 1 година и 4 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 2 години. Произнесъл се е по веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е присъдил заплащането на направените по делото разноски. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Великотърновският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е намалил размерите на наказанието лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на 1 година. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Доводите за процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия, са свързани с отказа на въззивната инстанция да уважи искания за поставяне на допълнителна задача на АТЕ, която да отговори каква би била опасната зона за спиране при движение с разрешената за пътния участък скорост от 50 км./ч., както и допълнителна СМЕ, която да представи отговор, дали залежаването на подсъдимия и последвалата му смърт не е причинено от неговите заболявания извън уврежданията, причинени при ПТП. ВКС намира, че направените искания правилно са отхвърлени като неоснователни, доколкото в мотивите са изложени подробни съображения за това, за разлика от определението от с. з. на 09.05.2022 г. В принципен план съдът не е длъжен да удовлетворява всякакви доказателствени искания или такива за експертната им проверка, а само онези, които са релевантни за изясняване на съществените моменти, включени в предмета на доказване, за които събраните доказателства са недостатъчни или с оглед конкретиката на случая са налице сериозни съмнения, че претендираните изследвания имат решаващо значение за преодоляването им. В случая обвинителните твърдения, че подсъдимият е управлявал автомобила със скорост по-ниска от разрешената за пътния участък, са били потвърдени от експертни констатации за движение преди удара със скорост 32, 83 км./ч. и 36, 40 км./ч., като на тази база са изводите и за опасната зона от 16, 88 м. и респ. 19, 43 м. В момента, когато пешеходецът е стъпил на пътното платно (след което е изминал път от 5, 60 м. до мястото на удара) управляваният от подсъдимия автомобил се е намирал на отстояние 32, 94 м. и 63, 60 м. – разстояние много по-голямо от опасната му зона за спиране при посочените два варианта на скорост. Изводите за действителната скорост на движение са били изградени върху налични обективни данни, между които с решаващо значение оставените на мястото спирачни следи, информиращи за предприемане на аварийно спиране след настъпване на удара. В този аспект, изследването на опасната зона при максимално разрешената скорост от 50 км./ч., с нищо не допринася за правилното изясняване на случая и не води до утежняване или облекчаване на наказателната му отговорност. Пълнотата на доказателствената основа, върху която инстанцията по същество е могла да изгражда вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти е била достатъчна по обем и за разширяването й не е имало никаква процесуално оправдана необходимост. Същото важи и по повод искането да се установи, дали заболяванията на пострадалия представляват самостоятелна причина за залежаването, без връзка с травмите, причинени при ПТП. И по този въпрос предложените експертни констатации на медиците са били достатъчни по обем, те са били обсъдени (макар и доста разпокъсано с оглед структурата на мотивите) и въпросът за причинната връзка е бил разрешен по надлежен процесуален път. Въпреки своите заболявания пострадалият е могъл да се придвижва самостоятелно преди ПТП, при което наред с други по-леки наранявания са му били причинени счупвания на костите (на дясна подбедрица и левия напречен израстък на първи поясен прешлен). Именно последното е обективна причина за последвалото залежаване, като в този аспект деянието е било едно от необходимите съществени условия за задействане на причинноследствения процес, довел до съставомерния резултат. Изцяло неоснователни са и твърденията за липса на отговор по направени възражения на защитата относно наличието и движението на други превозни средства, ограничаващи видимостта на подсъдимия към мястото на удара. Този въпрос е бил подробно проучен, включително по експертен път, като е отдадено значение не само на информацията от камерите за видеонаблюдение на кръговото кръстовище, но и на свидетелските показания на водачите, спрели на мястото на произшествието. Изследвана и отхвърлена е била тезата за спрели автомобили в крайна лява лента, ограничили видимостта на подсъдимия към преминаващия пешеходец преди навлизане в средната лента, по която се е движил подсъдимия. ВКС не споделя и възраженията за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания и претенцията за тяхното намаляване с прилагане на чл. 55 от НК. Съвсем очевидно е, че въззивната инстанция е преоценила тежестта на съпричиняването от страна на пострадалия, предприел неправомерно пресичане на пътното платно, отчела е броя и значението на останалите установени по делото смекчаващи обстоятелства, които практически са били многобройни, без да пренебрегва и спецификата на конкретното деяние. Това е довело до редуциране на основното и кумулативното наказание до размера от 1 година. Доколкото нормата на чл. 343а, ал. 1, б. „б“ от НК не предвижда изричен минимум на наказанието лишаване от свобода, респ. най-лекото възможното наказание е 3 месеца, с основание е отчетено, че то не се явява несъразмерно тежко, поради което и липсва другата необходима предпоставка за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК. В намаления размер наказанията са съответни на деянието и достатъчни за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 75/13.06.2022 г. на Великотърновския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 95/2022 г. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: