Р Е Ш Е Н И Е № 109 София, 12 март 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 2211/2012 година Производството по делото е по реда на чл. 424, ал.1 от НПК по искане на осъдената М. Д. Н. за възобновяване на производството по ВНОХД № 946/2012 г. по описа на Софийски градски съд и отмяна на постановеното по него решение № 852/02.07.2012 г. В искането за възобновяване се изтъкват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, което е основание за възобновяване съгласно чл. 422, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Претендира се, че в обвинителния акт присъстват непълноти и пропуски и от неговата обстоятелствена част не могат да се изведат онези действия, с които осъдената Н. е осъществила състава на престъплението по чл. 206, ал.3 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК. Претендира се още, че осъдената Н. е призната за виновна без достатъчна доказателствена основа, тъй като според искането, „от множеството събрани свидетелски показания не би могло да се изведе по несъмнен начин, че Н. е извършила помагачество към престъплението по чл. 206, ал.3 от НК”. Прави се искане за възобновяване на наказателното производство, отмяна на решението и оправдаване на осъдената Н., алтернативно връщане на делото за ново разглеждане в първата инстанция. В съдебното заседание, пред касационната инстанция, искането за възобновяване се поддържа от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : І. С първоинстанционната присъда от 14.06.2011 г., постановена по НОХД № 11424/2005 г. от Софийски районен съд , подсъдимата Н. е била призната за виновна и осъдена за извършено от нея в периода от 28.10.2002 г. до 21.11.2002 г. престъпление по чл. 206, ал.3 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК, за което е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Със същата присъда е ангажирана отговорността и на подсъдимия К. Ф. за извършено престъпление по чл. 206, ал.3 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. С въззивното решение № 852/02.07.2012 г. по ВНОХД 946/2012 г. Софийският градски съд е изменил присъдата само относно основанието за налагане на наказанието от чл. 55, ал.1, т. 1 от НК в такова по чл. 54 от НК. Поради липса на процесуална възможност, присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение като искането за възобновяване се явява подадено в срок. Разгледано по същество същото е неоснователно. Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения не намира опора в материалите по делото. Първото нарушение, за ограничаване правото на защита на осъдената, се основава на твърдения за недостатъци на обвинителния акт. Касационната проверка не констатира наличието му. В обстоятелствената част на обвинителния акт ясно и конкретно са описани действията, с които се е твърди, че осъдената Н. е улеснила извършването на престъпното посегателство. Не е налице нито непълнота, нито неяснота при формулировката на обвинението, която да я е лишила от възможността да разбере в какво престъпление е обвинена и каква форма на съучастие е осъществила. Обвинителният акт, противно на заявеното в искането, е напълно годен да определи предмета на доказване по делото като съдържанието му дава достатъчна информация, за да може осъдената да организира защитата си както по фактите, така и по правото. Ето защо претенциите, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК са неоснователни. Не се откриват и нарушения при извеждането на фактите, въз основа на които предходните инстанции са приели, че обвинението е доказано. Наистина по делото са разпитани множество свидетели. Изводимата доказателствена информация, от показания им, подкрепя фактическите изводи на двете предходни инстанции за отричаната в искането за възобновяване съпричастност на Н. към извършеното обсебване. Въззивният съд е разполагал с достатъчно процесуално годни източници на доказателства (показанията на свидетелите Г. П., А., Б., Ч., Х.), които е оценил като достоверни, за да направи фактическите си заключения за конкретното участие на осъдената в престъпното посегателство. По експертен път е установена неистинността на частните и официални документи. Безспорни са доказателствата, че именно Н. е намерила свидетеля Г. П. и му е предложила да откара автомобила в Р Турция, осигурила му е превоз до Р Сърбия и го е снабдила с порочните документи, даващи възможност на свидетеля да премине с автомобила безпрепятствено през чуждите държавни граници. Във въззивния съдебен акт, който всъщност подлежи на проверка и по реда на възобновяването, е даден надлежен отговор и на сега поставения въпрос за връзката на осъдената с процесия автомобил, както и на всички останали защитни доводи. В този смисъл, решението отговаря на критериите по чл. 339, ал.2 от НПК, а и в искането за възобновяване не се съдържат доводи срещу този съдебен акт, защото обсъдените по-горе възражения са насочени само към първоинстанционната присъда. Предвид изложените съображения касационната инстанция намира, че направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. Процесуални нарушения със съществен характер не са били допуснати, а с осъждането на Н. по повдигнатото й обвинение, обхванато от състава на чл. 206, ал.3 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК, материалният закон е приложен правилно. ІІ. За изчерпателност на проверката следва да се отбележи недостатък на въззивния съдебен акт, независимо, че възражения в тази насока не се съдържат в искането за възобновяване. Въззивният съд е отразил в мотивите на решението, „че районният съд неправилно в диспозитива на присъдата е посочил, че наказанието е определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, вместо по чл. 54 от НК” (виж мотиви, л. 45 от въззивното дело). Предприетото изменение на присъдата в посочения смисъл буди недоумение не само защото липсва каквато и да е аргументация за това, но и защото наказанието, предвиденото в чл. 206, ал.3 от НК, е от три до десет години лишаване от свобода, поради което отмерването му до една година лишаване от свобода е възможно само при чл. 55, ал.1, т. 1 от НК. Посоченото обаче не очертава необходимост от намесата на касационната инстанция, тъй като не е налице същественост на допуснатото нарушение нито е утежнено незаконосъобразно наказателноправното положение на осъдената, тъй като размерът на наложеното наказание е останал непроменен. С оглед на посоченото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал.1, т. 5 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената М. Д. Н. за възобновяване на ВНОХД № 946/2012 г. на Софийски градски съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 852/02.07.2012 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.