Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 02.02.2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Антоанета Близнакова, изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно наказателно дело № 810 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимата М. Х. К. чрез защитника – адвокат П. М. от САК срещу решение № 130/ 23.08.2022 г. по ВНОХД № 168/22 г. на Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК - нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Като главно се поддържа искането подсъдимата К. да бъде оправдана, а при условията на евентуалност, ако не се възприеме това искане, се претендира прекратяване на наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.3 от НПК поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване или връщане на делото на прокурора за отстраняване на допуснатите в ДП съществени нарушения на процесуалните правила, връщане на делото на първоинстанционния или на въззивния съд за ново разглеждане и алтернативно да се измени въззивното решение, като деянието бъде преквалифицирано и на подсъдимата да бъде наложено наказание в по-нисък размер, като бъде отменено наказанието лишаване от право по чл.37, ал.1, т.6 от НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимата и упълномощеният й защитник адвокат Р. К. от АК - Бургас поддържат подадената от предходния защитник касационна жалба и молят същата да бъде уважена по изложените в нея съображения, като изтъкват допълнителни доводи в подкрепа на заявените касационни основания. Прокурорът от ВКП предлага въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. В последната си дума подсъдимата К. заявява, че не е виновна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 260032/29.10.2021 г. по НОХД № 614/2020 г. Окръжен съд - Хасково признал подсъдимата М. Х. К. за виновна в това, че на 18.10.2016 год. на ГКПП „Капитан Андреево“, община Свиленград, област Хасково, в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – полицейски орган от категорията на чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР – държавен служител от състава на МВР, **************, поискала и приела дар, който не ѝ се следва – пари в размер на 50 (петдесет) евро от И. И. от [населено място], община Свиленград, област Хасково, за да извърши действие по служба : - по чл.38 ал.1 т.1, т.2, т.3 и т.4 и по чл.39 ал.1 от Инструкция №8121з-813/9.07.2015 год. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на граничните контролно - пропускателни пунктове, изд. от МВР (обн. ДВ бр.55/21.07.2015 год.); - по пункт V, т.4 и т.5 от Функционални задължения относно организацията и реда на работата на граничния полицай на ГКПП „Капитан Андреево - гара“ - № 4536р-6677/14.04.2015 год., изд. от Началник ГКПП „Капитан Андреево“, утвърдена от Директор РДГП – Елхово и по раздел II „Основни длъжностни задължения – абзац 1, абзац 2, абзац 3 и абзац 4 от Специфична длъжностна характеристика за длъжността полицай – старши полицай в граничен контролно-пропускателен пункт при Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР №3282р-26 789/10.12.2015 год., утвърдена със Заповед рег.№ 3282з-3371/10.12.2015 год. по реда на чл.143, ал.4 от ЗМВР, с която подсъдимата е била запозната - Протокол от 18.12.2015 год., за да допусне излизане от страната за Република Турция на управляваното от него МПС – лек автомобил марка „М.“, модел ****, бял на цвят, [рег.номер на МПС] , собственост на Р. Й. Б. от [населено място], поради което и на основание чл.302, т.1, б.“а“ вр. чл.301, ал.1 вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъдена на една година лишаване от свобода и глоба в размер на хиляда лева. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание една година лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години. На основание чл.302, т.1, б.“а“ вр. чл.37, ал.1, т.6 и 7 от НК подсъдимата е лишена от правото да заема длъжност в орган на държавна власт за срок от три години, както и от правото да упражнява професия или дейност, свързана с пазене, управление, контрол и отчитане на чуждо имущество за срок също от три години. Подсъдимата М. К. е призната за невинна и е оправдана частично по това обвинение - затова да е поискала и приела дар, който не ѝ се следва, за да извърши действия по служба и по чл.39 ал.2 от Инструкция №8121з-813/9.07.2015 год. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, изд. от МВР (обн. ДВ бр.55/21.07.2015 год.); по пункт V, т.7 от Функционални задължения относно организацията и реда на работата на граничния полицай на ГКПП „Капитан Андреево - гара“ - № 4536р-6677/14.04.2015 год., изд. от Началник ГКПП „Капитан Андреево“, утвърдени от Директор РДГП – Елхово и по Раздел „Заплахи… на изход“ – т.1 от План за провеждане на инструктаж на ГПН, излъчвани от 01 група на ГКПП „Капитан Андреево“ от 20:00 часа на 18.10.2016 до 8:00 часа на 19.10.2016 год. Подсъдимата М. К. е призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл.302 т.1 б.“б“ вр. чл.301, ал.3 вр. ал.1 от НК затова, че на 23.01.2017 год. на бензиностанция „********“, находяща се на АМ“М.“, при 93-ти км в района на [населено място], област Хасково, в качеството си на лице, което заема отговорно служебно положение – полицейски орган от категорията на чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР – държавен служител от състава на МВР, приела предложение от В. Е. Д. от [населено място], [община] за дар – пари в размер на 1200 (хиляда и двеста) евро, за да извърши друго престъпление във връзка със службата си – по чл.282, ал.2 предл. II вр. ал.1 от НК, като наруши служебните си задължения, а именно: - по чл.38, ал.2 и ал.3 и по чл.39, ал.1 и ал.2 от ИНСТРУКЦИЯ №8121з-813/9.07.2015 год. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на ГКПП, изд. от МВР (обн. ДВ бр.55/21.07.2015 год.); - по пункт V, т.5 и т.6 от Функционални задължения относно организацията и реда на работата на граничния полицай на ГКПП „Капитан Андреево - шосе“ и ГКПП „Капитан Андреево – гара“ – рег.№ 4536р-6677/14.04.2015 год., изд. от Началник ГКПП „Капитан Андреево“, утвърдени от Директор РДГП – Елхово; като допусне излизане от страната за Република Турция на МПС – лек автомобил марка „Л. Р.“, модел „Р. Р. С.“, [рег.номер на МПС] , собственост на „Х. В.“ ЕООД - Г., предмет на престъпление кражба по ДП №ЗМ 3725/2016/2017 по описа на 06 РУ – СДВР, представляващо прокурорска преписка 48922/2016 год. по описа на СРП, издирвано по ШИС с Шенгенски идентификатор BG 0000002976729000002 и по Телеграма за издирване на ГДНП - МВР с № 47681 от 23.12.2016 год., като не го отклони за задълбочена проверка, не го изпрати на „Контрол на втора линия“ за проверка на представените документи за фалшификации, проверка на автомобила за признаци за интервенция върху номера на рамата и двигателя и проверка на фабрично положените стикери и табели, съгласно План за провеждане на инструктаж на ГПН. Подсъдимата М. К. е призната за невинна и затова, че на 30.01.2017 год. на ГКПП „Капитан Андреево“, община Свиленград, област Хасково, в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение –полицейски орган от категорията на чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР – държавен служител от състава на МВР, ************ нарушила служебните си задължения по: - по чл.38, ал.2 и ал.3 и по чл.39, ал.1 и ал.2 от ИНСТРУКЦИЯ №8121з-813/9.07.2015 год. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на ГКПП, изд. от МВР (обн. ДВ бр.55/21.07.2015 год.); - по пункт V, т.5 и т.6 от Функционални задължения относно организацията и реда на работата на граничния полицай на ГКПП „Капитан Андреево - шосе“ и ГКПП „Капитан Андреево – гара“ - № 4536р-6677/14.04.2015 год., изд. от Началник ГКПП „Капитан Андреево“, утвърдени от Директор РДГП – Елхово, като допуснала за излизане от страната за Република Турция на МПС – лек автомобил марка „Л. Р.“, модел „Р. Р. С.“, [рег.номер на МПС] , собственост на „Х. В.“ ЕООД - Г., предмет на престъпление кражба по ДП №ЗМ 3725/2016/2017 по описа на 06 РУ – СДВР, представляващо прокурорска преписка 48922/2016 год. по описа на СРП, издирвано по ШИС с Шенгенски идентификатор BG 0000002976729000002 и по Телеграма за издирване на ГДНП - МВР от 23.12.2016 год., което не отклонила за задълбочена проверка, не изпратила на „Контрол на втора линия“ за проверка на представените документи за фалшификации, проверка на автомобила за признаци на интервенция върху номера на рамата и двигателя, проверка на фабрично положените стикери и табели, съгласно План за провеждане на инструктаж на ГПН, излъчвани от 04 група на ГКПП „Капитан Андреево“ от 08:00 часа на 30.01.2017 до 20:00 часа на 30.01.2017 год., а именно: „Указания на ръководството…4.Всички луксозни автомобили, отговарящи на рисковия профил за противозаконно отнети да се проверяват обстойно, като за целта в проверките да се включат служители на ОИД и ЕД, проверените автомобили да се впишат в дневника“…; Заплахи…на изход от страната: 1.Трафик на луксозни МПС - средна степен на риск: Начин на действие, раздел II „Основни длъжностни задължения“ – абзац 1, абзац 2, абзац 3 и абзац 4 от Специфична длъжностна характеристика за длъжността полицай – старши полицай в ГКПП при Главна дирекция „Гранична полиция“ - №3282р-26789/10.12.2015 год., утвърдена със Заповед рег.№ 3282з-3371/10.12.2015 год. по реда на чл.143 ал.4 от ЗМВР, с която подсъдимата е била надлежно запозната с Протокол от 18.12.2015 год., с цел да набави за себе си облага – пари в размер на 1200 (хиляда и двеста) евро, като от деянието са могли да настъпят немаловажни вредни последици, изразяващи се в уронване престижа на МВР, както и създаване на недоверие в дейността му по предотвратяване на трафика през границата на страната на луксозни автомобили, предмет на кражба, поради което е оправдана по повдигнатото ѝ обвинение в престъпление по чл.282, ал.2 предл. II вр. ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимият В. Е. Д. е признат за невинен в това, че на 23.01.2017 год. на бензиностанция „*********“, находяща се на АМ“М.“ при 93-ти км в района на [населено място], област Хасково предложил подкуп – пари в размер на 1200 (хиляда и двеста) евро на подсъдимата М. К. – полицейски орган по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР (редакция ДВ бр.103/27.12.2016 год.), за да наруши служебните си задължения по чл.38, ал.2 и ал.3 и по чл.39, ал.1 и ал.2 от ИНСТРУКЦИЯ № 8121з-813/9.07.2015 год. за реда и организацията за осъществяване на граничните проверки на ГКПП, изд. от МВР (обн. ДВ бр.55/21.07.2015 год.) и по пункт V, т.5 и т.6 от Функционални задължения относно организацията и реда на работата на граничния полицай - № 4536р-6677/14.04.2015 год., изд. Началник ГКПП „Капитан Андреево“, утвърдена от Директор РДГП – Елхово, като пропусне преминаването през границата на страната от Република България за Република Турция на лек автомобил, марка „Л. Р.“, модел „Р. Р. С.“, [рег.номер на МПС] , собственост на „Х. В.“ ЕООД - Г., управляван от Р. Т. С. от [населено място], без да го отклони за задълбочена проверка, да го изпрати на „Контрол на втора линия“, като във връзка с подкупа, длъжностното лице е нарушило служебните си задължения, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.304а вр. чл.304, ал.2 вр. ал.1 от НК. На основание чл.189, ал.4 от НПК подсъдимата М. К. е осъдена да заплати деловодните разноски в размер на 227.59 лв., направени във връзка с доказване на обвинението за престъплението, за което е призната за виновна, като съдът е постановил останалите разноски, направени във връзка с обвиненията, по които двамата подсъдими са оправдани, да останат за сметка на държавата. С въззивното решение, предмет на настоящата първа поред касационна проверка, Апелативен съд – Пловдив, на основание чл.307а от НК е осъдил подсъдимата М. К. да заплати в полза на държавата сума в размер на 97,79 лв., представляваща левовата равностойност на 50 евро, предмет на престъплението по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1 от НК и е потвърдил присъдата в останалата част. Касационната жалба е подадена в срок, от страна с право на жалба, срещу оспорим по касационен ред въззивен съдебен акт, поради което се явява допустима, но разгледана по същество се преценява като частично основателна. Макар в касационната жалба да са посочени и касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1 и т.3 от НПК (нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложените наказания), касаторът акцентира основно върху погасяване на наказателната отговорност поради изтичане на предвидената в закона давност и допуснати в ДП и от съдебните инстанции съществени процесуални нарушения изразяващи се в нередовен обвинителен акт, необсъдени възражения по чл.248, ал.1, т.2 и т.3 от НПК за прекратяване на наказателното производство и допуснати в ДП съществени процесуални нарушения, липса на мотиви към въззивното решение и превратен анализ и оценка на доказателствата, които са относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Тези оплаквания следва да бъдат разгледани приоритетно, тъй като доводите за неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наложените наказания могат да се проверят само, ако възраженията за изтекла давност и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са неоснователни и ако фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК са установени законосъобразно. Възражението за изтекла давност е неоснователно. Закономерна последица при изтичането на определения в закона срок за наказателно преследване е изключването на наказателната отговорност, която не може да бъде реализирана независимо на какво се дължи изтичането на давностния срок. Дали това е станало по причина неоснователно забавено разглеждане на делото от страна на съда или на недобросъвестното процесуално поведение на някоя от страните е без значение за последиците от изтичането на т.нар. преследвателска давност, тъй като се касае за юридически факт, при осъществяването на който съдът е длъжен да отмени присъдата, независимо дали е оправдателна или осъдителна, съответно въззивното решение, както и да прекрати наказателното производство (вж. Решение №266/28.05.2009г. по н.д. №225/2009г., І н.о. ВКС). В противен случай би допуснал нарушение на закона, което ще произведе основание за възобновяване на наказателното дело. В конкретния наказателен процес съобразно фактическата и правна рамка на повдигнатото обвинение за извършен на 18.10.2016 г. подкуп по чл.302, т.1, б.“а“, във вр. чл.301, ал.1 от НК и неговата наказуемост по закон (с лишаване от свобода от три до десет години, глоба до двадесет хиляди лева и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 и 7 от НК) давностният срок, в който може да бъде реализирана наказателната отговорност на подсъдимата К., се определя съобразно чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК. Според посочената разпоредба възможността за наказателно преследване се погасява с изтичане на десетгодишен давностен срок. Изчислен по правилото в чл.80, ал.3 от НК, считано от инкриминираната дата, когато според обвинителния акт е довършено престъплението, предмет на обвинението, така установеният в закона давностен срок не е изтекъл и понастоящем, поради което упрекът към въззивния съд в касационната жалба, че не е уважил направеното възражение за изтекла давност за наказателно преследване е неоснователен. Съответно неоснователно се явява и направеното в касационната жалба искане за отмяна на първоинстанционната присъда и обжалваното въззивно решение и прекратяване на наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.3 НПК – поради изтекла давност. Неоснователно е и възражението за липса на мотиви, тъй като видно от съдържанието на обжалваното въззивно решение същото отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК и не е налице нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК. Съдебната практика е категорична, че липсата на мотиви, към която се приравнява и формалното мотивиране на съдебните актове, е налице само в случаите, когато съдът не е изложил мотиви относно фактическите и правни изводи по повдигнатото обвинение или тези мотиви са дотолкова непълни и неясни, че не дават възможност на контролиращата инстанция да провери правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. След обективен прочит на материалите по делото и обжалваното решение ВКС намира, че атакуваният съдебен акт не страда от подобни пороци, които да са довели до накърняване правото на защита на подсъдимата и да налагат отмяната му. Несподелим е изтъкнатият от защитника допълващ довод в съдебно заседание пред ВКС, че е недопустимо възпроизвеждане във въззивното решение на фактическите изводи от първоинстанционната присъда без въззивният съд да изложи „собствена фактическа обстановка“, тъй като в конкретния случай контролираният съд не е намерил основание да упражни правомощието си по чл.316 от НПК за установяване на нови фактически положения и се е аргументирал защо е възприел установените такива от първоинстанционния съд, което логично предпоставя идентичност на установената по делото фактология от предходните две инстанции. Изразеното от въззивната инстанция съгласие с направения от окръжния съд доказателствен анализ не представлява формално мотивиране на въззивния акт до степен на липса на мотиви, както счита защитникът, тъй като от една страна изключително подробните и убедителни доказателствени изводи в мотивите на първоинстанционната присъда са причината за такова препращане, което законът не забранява. От друга страна на стр.15 и стр.16 от обжалваното решение въззивната инстанция е посочила основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба и конкретно е изложила собствени съображения защо споделя подхода на първоинстанционния съд да извлече солидни обвинителни доказателства от показанията на свидетеля И. И. за съпричастността на подсъдимата към извършения на 18.10.2016 г. подкуп. Не е налице и твърдяното противоречие в мотивите към първоинстанционната присъда, което да се приравни на липса на мотиви и поради потвърдителния характер на въззивното решение да обуслови липса на мотиви и на контролирания съдебен акт. Обратно на изложеното в касационната жалба предходните инстанции не са пропуснали да конкретизират действието по служба, за извършването на което подсъдимата е поискала и приела инкриминираната парична сума, като безпротиворечиво и ясно в диспозитива и мотивите на първоинстанционната присъда, потвърдена в тази част от въззивното решение, е посочено, че парите са поискани и приети от подсъдимата, за да „допусне за излизане от страната за Република Турция“ управляваното от свидетеля И. И. МПС. Същевременно съдилищата изрично са посочили и цитирали нормативните и ненормативните източници на въпросното служебно задължение на подсъдимата, с което са внесли необходимата яснота като гаранция за правото на защита на подсъдимата. Принципно възражение за нередовност на обвинението поради пороци, неясноти и противоречия в обвинителния акт може да бъде валидно направено и пред касационната инстанция, доколкото установената в чл.248, ал.3 от НПК преклузия за това беше преодоляна с Решение от 21.10.2021 г. по Дело C-282/20 на Съда на Европейския съюз, с което се прие, че ограничителна процесуална правна норма от вътрешното законодателство, каквато е разпоредбата на чл.248, ал.3 от НПК, не съответства на Правото на ЕС и конкретно на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Нормативното несъответствие, констатирано от СЕС, налага националният съд на всяка държава – членка на ЕС, включително българският съд, да не съобразява установената в чл.248, ал.3 от НПК забрана за преразглеждане на такова възражение, поради което касационната инстанция дължи произнасяне по него независимо, че е било поставено за обсъждане и е получило отговор в разпоредителното заседание на първоинстанционния съд. Разгледано по същество, в светлината на задължителната съдебна практика (ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС) и данните по конкретното дело, възражението е неоснователно. Всички непълноти и противоречия в първоначално внесения в съда обвинителен акт, които са ограничавали правото на обвиняемата/подсъдимата правилно са били констатирани в протоколно определение № 176 от проведеното на 03.07.2020г. разпоредително заседание на Хасковския окръжен съд, потвърдено с определение № 443/11.09.2020 г. по ВЧНД № 418/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив и делото е било върнато на прокурора за отстраняване на нередовностите в обвинителния акт. Дадените в съдебните определения указания са били изпълнени от прокурора при изготвянето на нов обвинителен акт от 20.11.2020 г., по който е било образувано НОХД № 614/2020 г. и по което е постановена проверената с обжалваното пред ВКС въззивно решение присъда на ОС-Хасково. Новият обвинителен акт, за разлика от първоначалния, съдържа всички факти, които обуславят обективните и субективни признаци на престъплението, предмет на обвинението и участието на подсъдимата в него и които са посочени коректно и в достатъчна степен ясно в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително времевите характеристики на инкриминираната престъпна дейност, фиксирана от прокурора към датата 18.10.2016 г., мястото на осъществяване на корупционното поведение, конкретните действия на подсъдимата относно поисканата и приета от нея парична сума от свидетеля И., както и действието по служба, което след приемане на паричната сума подсъдимата е изпълнила. Същото възражение е правено и пред първоинстанционния съд, който в протоколно определение от разпоредително заседание на 09.02.2021 г. е изложил убедителни съображения за неговата несъстоятелност (вж. л.45 от НОХД № 614/2020 г. на ОС – Хасково). Предходните две съдебни инстанции са се произнесли във фактическите и правни рамки на това обвинение, поради което не може да се приеме за основателно поддържаното и пред ВКС възражение за нарушено право на защита на подсъдимата поради нередовно и/или непредявено обвинение, което в контекста на изискването за справедлив процес по чл.6 от ЕКПЧ да налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото на прокурора. Отделно от горното така направеното в касационната жалба искане е недопустимо, тъй като и при наличие на отменително основание ВКС не може да върне делото на прокурора, а само на първата или на въззивната инстанция (чл.354, ал.3 от НПК). Законността на обвинението не може да се счита компрометирана и поради непосочването „на действията на лицата във връзка със съучастието“ (вж. стр.4 от касационната жалба), тъй като обвинението не касае съучастническа дейност, а еднолично извършителство от страна на подсъдимата К., като извършеното от свидетеля И. действие относно предаването на подкупа на подсъдимата не е функция от съучастническа дейност по смисъла на чл.20 от НК и също е описано ясно в обвинителния акт. Поради горното не може да се приеме, че подсъдимата не е разбирала обвинението. Освен това тя е заявила изрично пред съда, че разбира в какво е обвинена, но отрича вината си (вж. л.70, т.1 от НОХД № 614/2020 г. на ОС- Хасково). Следва да се уточни също, че в оправдателните части предвид липсата на касационен протест първоинстанционната присъда е влязла в сила, поради което не може да бъде предмет на касационен контрол, а искането за оправдаване на подсъдимата от касационната инстанция и по обвинението, за което същата е призната за виновна от предходните инстанции, принципно е допустимо, защото касационната инстанция може да постанови оправдателен съдебен акт (чл.354, ал.1, т.2 от НПК вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК), но само в рамките на приетите от въззивния съд фактически обстоятелства. От изложените от касатора съображения е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд. Изразеното от подсъдимата и защитникът й несъгласие с фактическите изводи на предходните съдебни инстанции, за които същите считат, че не се подкрепят от доказателствата по делото, сочат на довод за необоснованост, която не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка видно от разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК. Необосноваността на практика представлява несъответствие между установените в атакувания съдебен акт фактически положения и събраните по делото доказателства. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК и не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. Поради това ВКС ще се ограничи да разгледа само оплакванията за несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, проверка и оценка на доказателствата. Главното оплакване в тази връзка е за кредитираните от предходните две инстанции показанията на основния свидетел И. И., които касаторите оспорват като „неверни, колебливи, противоречиви, взаимноизключващи се и лишени от правна логика и смисъл“ и поради това считат кредитирането им за неправилно, а също и недопустимо поради събирането им извън процесуалните срокове по чл.234, ал.7 от НПК. Според настоящия съдебен състав тези възражения не намират обективна опора в материалите по делото, като оплакването за несъобразяване на срока по чл.234, ал.7 от НПК не може да получи по-обстоен отговор, защото не е конкретизирано. Съобразно посочените дати в протоколите за разпит на свидетеля И. пред съдия в ДП и в очна ставка със свидетеля Б. и като взе предвид приложените прокурорски постановления за удължаване на срока за разследване в ДП, ВКС намира, че нито едно действие по разследването свързано с разпитите на свидетеля И. в ДП, в това число участието му в очна ставка във връзка с приобщените по реда на чл.281 от НПК показания на същия свидетел, не е извършено след изтичане на законоустановените срокове. С постановление от 22.07.2019 г. (вж. т.23, л.75 от ДП) прокурорът е удължил за пореден път срока на разследване до 30.09.2019 г., а разпитът на свидетеля И. пред съдия в ДП, включително поставянето му в очна ставка със свидетеля Б., са осъществени преди това, съответно на 30.01.2017г. и на 19.09.2017г. (вж. т.2, л.36-37 и л.154-156 от ДП). Кредитираните от съдилищата показания на свидетеля И., включително от разпита му пред първоинстанционния съд и прочетените такива, които е дал пред съдия от Окръжен съд - Хасково (вж. приложен протокол за разпит на свидетел по НЧД №760/2017 г. по описа на същия съд) и в очна ставка със свидетеля И. Б. в ДП, са категорични и последователни относно основнорелевантния факт, че подсъдимата (като дежурен граничен полицай) е поискала и приела от него парична сума, за да допусне преминаване на мерцедеса през границата на страната в посока Турция и едва след като е приела паричната сума е допуснала автомобила да премине. Преминаването е документирано по делото за времето, в което свидетелят сочи, че е предал поисканата от подсъдимата сума. Противоречие е налице единствено относно вида на парите, като пред съда свидетелят И. е заявил, че се касае за 50 лв., а в очната ставка – 50 евро, но същото е успешно преодоляно по реда на чл.305, ал.3 от НПК, като позовавайки се на прочетените показания от очната ставка в ДП, които свидетелят И. категорично е потвърдил пред съда, както и на ВДС изготвени от СРС, двете предходни инстанции са изложили споделими съображения защо се касае за 50 евро, а не за 50 лв. За така приетия вид на валутата са налице и производни доказателства от показанията на свидетеля Д. С. (*****************), на когото при полицейските беседи по случая лице от мъжки пол потвърдило, че дадената сума е била 50 евро, за да премине мерцедесът през границата (т.1, л.72 от НОХД №614/2020 г. на ОС - Хасково). Същият вид валута е потвърден и при разпита пред съда на свидетеля М. М. (вж. т.1, л.118, гръб от същото дело). Двете предходни съдебни инстанции не могат да търпят упрек, че са поставили показанията на свидетеля И. в основата на осъждането на подсъдимата К., тъй като същите не са фаворизирани по начин да им е придадена предварително определена доказателствена сила в нарушение на чл.14, ал.2 от НПК, а са възприети след като оценката за тяхната достоверност е направена според действителното им съдържание и съобразно тяхната последователност в различните фази на наказателния процес. Дадените непосредствено пред съда показания от свидетеля И. относно фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК, в това число времето, мястото и причините за корупционната проява ( вж. л.175-177 от НОХД № 614/2020 г. на ОС-Хасково) напълно съвпадат с приобщените по реда на чл.281, ал.1, т.1 и т.2 от НПК (т.2, л.36-37 от ДП) показания, които свидетелят е дал в досъдебната фаза на процеса пред съдия, както и с прочетените показания на същия свидетел по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 от НПК, дадени в очна ставка със свидетеля Б. (вж. т.2, л.154-156 от ДП). Освен това въззивният съд не е гласувал доверие на тези показания само въз основа на тяхната детайлност и последователност, а след като критично ги е съпоставил с другите доказателствени материали, в това число подкрепящите ги данни от показанията на свидетелите К., Т., Б., М., Б., Ф., Т. и И. и писмените доказателства – справки за дежурствата на подсъдимата, както и данните от ВДС, изготвени от приложените още от 03.10.2016 г. СРС спрямо подсъдимата. Този способ на доказване е бил разрешен преди инкриминираната дата по законоустановения ред поради сигнал за осъществени от подсъдимата други корупционни дейности във връзка с износ на крадени автомобили от България за Турция, които са разследвани по същото ДП. При доказателствения анализ на показанията на свидетеля И. предходните инстанции правилно са приели за опроверган поддържания и пред ВКС довод за тяхната изолираност, аргументирайки се с данните от изготвените ВДС от СРС и конкретно отразения телефонен разговор в 21:45:01 часа на инкриминираната дата, осъществен по време, в което подсъдимата все още е била дежурен граничен полицай и от нейния номер (**********) съгласно приложената в т.10, л.12 от ДП справка №5217/15.03.2017 г. от М. ЕАД. От документираната комуникация на подсъдимата, цитирана в обжалваното въззивно решение, също се потвърждава заявеното от свидетеля И. нейно корупционно поведение, изводимо от съдържанието на записания телефонен разговор, в който подсъдимата заявява на лицето, с което разговаря: „Пуснах преди малко един без пълномощно, взех му малко….Поне храничката да изкараме за утре…..Едни наши цигани дето вадят коли…Петдесет“ (папка № 2, л.34 от секретните материали). Защитата не спори, че са спазени всички процесуални изисквания по отношение на приложените специални разузнавателни средства и изготвените вследствие на експлоатацията им ВДС, поради което правилно съдилищата са приели, че същите се явяват годен и достоверен източник на информация. Обратно на твърденията на защитата, съдържанието на тези ВДС кореспондира с показанията на свидетеля И. предвид, че отразява разговорите и действията на контролираното лице по начина, който заявява свидетелят И.. Настоящият касационен състав лично се запозна със съдържанието им и като констатира наличието на всички изискуеми документи за използване на СРС на досъдебното производство - направените искания за прилагане на СРС и дадените съответни разрешения намира, че специалните разузнавателни средства са използвани законосъобразно, а изготвените въз основа на тях ВДС са годно доказателствено средство в подкрепа показанията на свидетеля И., съответно на обвинението. Поради това оценката на оспорените свидетелски показания и изграждане на вътрешното убеждение на въззивния съд за тяхната достоверност на база съдържанието на ВДС от СРС е законосъобразно и дава основание за отклоняване възраженията на защитата за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на тези свидетелски показания. Освен това показанията на свидетеля И. са източник на преки доказателства предвид качеството му на очевидец, което опровергава възражението в касационната жалба за липса на преки доказателства в подкрепа на обвинението. Отделно от горното, възражението на защитата за недостоверността на показанията на свидетеля И. не държи сметка, че въпросът дали да се кредитират с доверие или да се отхвърлят съответните доказателствени средства, включително относно вида на валутата, поначало изцяло се включва в суверенната сфера на компетентност на инстанциите по фактите, защото касационният съд не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на решението и да променя приетите за установени от съдилищата по същество факти, поради което и като не констатира процесуални пороци в доказателствения анализ на въззивния съд, както и при събирането, проверката и оценката на оспорените от касаторите свидетелски показания, ВКС намира, че липсват основания за изключването им от доказателствената съвкупност. За разлика от обясненията на подсъдимата, които са изолирани от останалия доказателствен материал, показанията на свидетеля И. не влизат в противоречие с нито едно доказателство по делото, включително със заключението на видео-техническа и видео - идентификационната експертиза, за което в касационната жалба основателно се твърди, че не е изрично обсъдено от въззивния съд. Въпросното заключение и фотоалбумът към него обаче също кореспондират с обвинителната теза, тъй като вещото лице инж. В. С. е установило, че лекият автомобил с рег. [рег.номер на МПС] , за преминаването на който подсъдимата е поискала сумата, действително е бил на ГКПП по времето, което съобщава свидетелят И. и през което видно от писмените справки подсъдимата е била дежурен граничен полицай (вж. т.3, л.152-204 от ДП). Освен това на стр.19 от въззиввното решение контролираният съд е изброил многобройните доказателствени материали, въз основа на които е обосновал отговора си защо кредитира показанията на свидетеля И. и не дава вяра на обясненията на подсъдимата, поради което необсъждането на въпросното експертно заключение, което не опровергава обвинението, не дава повод за отменително основание, както се настоява в касационната жалба. Затова Върховният касационен съд намери, че атакуваното решение не страда от посочените от касаторите процесуални пороци, тъй като съдът е установил фактическата обстановка при спазване на изискванията по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Липсват основания за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Съвпадащите изводи на предходните съдебни инстанции за доказаността на авторството на деянието в лицето на подсъдимата не почиват на предположения, както се сочи в касационната жалба, а на стриктно съобразяване с установения в чл.303, ал.2 от НПК доказателствен стандарт за доказаност на обвинението по несъмнен начин. Неоснователно е и възражението, въз основа на което защитата настоява за оневиняването на подсъдимата поради осъществена срещу нея провокация от страна на свидетеля И. предвид установеното от фактическа страна, че не подсъдимата, а пострадалият е бил подложен от нея на натиск да участва в корупционното действие, за да бъде допуснат управлявания от него автомобил да премине границата с Турция. От нито едно доказателство не може да бъде изведено обстоятелството свидетелят И. да е създал преднамерена ситуация, в която да предизвика подсъдимата да поиска или да приеме подкупа. При установените от съда факти, в рамките на които касационната инстанция извършва проверката по правото, въззивният съд е направил законосъобразни правни изводи. Не е налице провокация към подкуп, тъй като не е установено пострадалият да е склонявал, убеждавал и мотивирал подсъдимата да реши да поиска и/или приеме неследващ й се дар с цел да я разобличи като корумпирано длъжностно лице. Подсъдимата изрично е заявила на свидетеля, че няма да допусне преминаване на автомобила докато не получи парите, ерго за да извърши действие, влизащо в кръга на служебните й задължения като дежурен граничен полицай. Въззивният съд в достатъчна степен е изяснил и други обстоятелства, опровергаващи защитната теза за осъществена от свидетеля И. провокация, а именно, че процесното корупционно поведение е осъществено от подсъдимата след като друг дежурен полицай в предходна смяна е отказал да допусне преминаването на същия автомобил поради липсата на пълномощно на български език, поради което свидетелите И. и Б. решили да изчакат новата нощна смяна, в която дежурила подсъдимата и ангажирали свидетеля И. за извеждането на автомобила от страната. Отказът от предходния дежурен граничен полицай е документиран в приложената Справка от АИС-ГК за осъществения граничен контрол, като в системата е отразено неуспешно излизане на автомобила в 17.28 часа т.е. преди дежурството на подсъдимата, което е започнало в 20 часа на същата дата. Иначе казано, свидетелят И. не е създал задължителната за наличие на провокация предпоставка, а именно преднамерена ситуация да предизвика искане и приемане на подкуп от подсъдимата с цел да й навреди, защото изчакването на новата (нощна) смяна и предприетият повторен опит за пропускане на автомобила самостоятелно изключват същият да е провокатор за извършване на корупционното престъпление. При тези данни и съгласно практиката на ВКС и ВС (вж. Решение №571/21.11.1979 г. по н.д. №561/1979 г., І н.о. на ВС и т.17 от Постановление № 8/30.11.1981 г. по н. д. № 10/1981 г. на Пленума на ВС), както и юриспруденцията на ЕСПЧ (вж. Решения по делата Ramanauskas v. Lithuania (05.02.2008 г.), пар. 49-73, Ali v. Romania (09.11.2010 г.), пар. 98-105, Bannikova v. Russia (04.02.2011 г.), пар. 4 и 9, Furcht v. Germany (23.10.2014 г.), пар. 46-69) защитната теза за провокация към подкуп е неоснователна. Правилно и съответно на Тълкувателно решение № 1/12.03.2021 г. по т.д. №1/2019 г., ОСНК на ВКС, съдилищата са приели, че макар подсъдимата да е извършила две форми на изпълнителното деяние ( поискала и приела дар), се касае до едно престъпление, тъй като отделните форми на изпълнителното деяние са обективно и субективно свързани така, че се явяват елементи от изпълнението на едно престъпление. Поради това и съобразно категорично установеното качество на подсъдимата на полицейски орган (към момента на деянието дежурен граничен полицай с установено по делото правомощие да осъществи проверка на автомобила, в резултат на която да разреши или не преминаването му през границата) правилно съдилищата са приели, че са осъществени обективните и субективни признаци на престъплението подкуп по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1 от НК, поради което няма основание за оправдаването й, както и за исканата преквалификация по по - леко наказуемия състав по чл.301, ал.1 от НК. При така възприетата от съдилищата правна квалификация на деянието буди недоумение оплакването в касационната жалба, че съдилищата са се произнесли „свръх петитум“, като са осъдили подсъдимата по по - тежко квалифицирания състав по чл.302, т.2 от НК за това, че деянието е извършено чрез изнудване посредством злоупотреба със служебното положение. Видно от съдържанието на първоинстанционната присъда и въззивното решение съдилищата са се произнесли в рамките на обвинението по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1 от НК, което изключва посоченото квалифициращо обстоятелство, както и невярно твърдяната от касатора правна квалификация по чл.302, т.2 от НК. Вън от възраженията за това, че от доказателствата по делото не биха могли да се направят изводи за доказаност на обвинението и че се касае за провокация към подкуп, за които доводи вече се изложиха съображения за тяхната несъстоятелност, в жалбата не се съдържат други конкретни аргументи за неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да се приеме, че не е налице претендираното касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Касационната жалба е основателна относно оплакването за недопустимо приложение на чл.307а от НК за първи път от въззивния съд. Посочената разпоредба предвижда отнемане на предмета на престъплението в полза на държавата, а при липсата му - присъждане на неговата равностойност. Като е осъдил подсъдимата да заплати сумата 97,79 лв., представляваща левовата равностойност на 50 евро, предмет на престъплението по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1 от НК, въззивният съд е нарушил забраната да не се влошава положението на обжалващия при липса на съответна жалба/протест във връзка с правния принцип reformatio in pejus (чл.337, ал.2 от НПК). Това е така, защото въззивното производство е било образувано по жалба на подсъдимата и по въззивен протест от прокурора, който обаче е бил оттеглен изцяло от представителя на Апелативна прокуратура – Пловдив, поради което в съдебно заседание на 14.06.2022 г. въззивният съд е прекратил въззивното производство по отношение на протеста и изрично е посочил, че продължава разглеждането на делото само по въззивната жалба на подсъдимата (вж. л.4041 от въззивното дело). Горното изключва приложението на чл.307а от НК предвид неблагоприятното му въздействие върху правната сфера на подсъдимата при липса на съответен протест. Обстоятелството, че прокурорът е поискал в хода на съдебните прения пред въззивната инстанция да се приложи чл.307а от НК не изключва липсата на съответен протест, поради която осъждането на подсъдимата на това основание правилно се определя от защитата като недопустимо и налага въззивното решение в тази част да бъде отменено. Оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимата наказания е неоснователно. За извършеното престъпление законът предвижда кумулативно налагането на следните наказания: от три до десет години лишаване от свобода и глоба до двадесет хиляди лева, както и лишаване от право за заемане на определена държавна или обществена длъжност и упражняване на определена професия или дейност. При така установената наказуемост наложените на подсъдимата наказания, индивидуализирани по чл.55, ал.1, т.1 от НК (значително под установения минимален размер за наказанието лишаване от свобода), а именно една година лишаване от свобода с приложение института на условното осъждане по чл.66 от НК и хиляда лева глоба, не са проява на несправедливост, още по-малко явна по критериите в чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Освен това, обратно на твърденията на касатора за подценяване на смекчаващите вината обстоятелства, при определяне размера на наложените наказания инстанционните съдилища изрично са съобразили не само превеса на смекчаващите вината обстоятелства, но и продължителността на наказателното производство, която са отчели като изключително смекчаващо обстоятелство и основен мотив за санкциониране на подсъдимата по привилегирования ред по чл.55 от НК въпреки високата степен на обществена опасност на корупционното деяние. Последната наред с данните, че подсъдимата е била наказана с „последно предупреждение“ за уволнение изключва допълнително снизхождение, което да наложи исканата редукция. Не се установява и явна несправедливост на наложеното на подсъдимата К. наказание лишаване от съответните права по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1, вр. чл.37, ал.1, т.6 и 7 от НК, поради което не се налага изменение и в тази част на въззивното решение. Предвид изложените аргументи, настоящият съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на касационната инстанция липсват основания за намеса в атакувания съдебен акт освен за отмяна приложението на чл.307а от НК, поради което в тази част решението следва да бъде изменено и оставено в сила в останалата потвърдителна част. С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ Решение № 130/23.08.2022 г. по ВНОХД № 168/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, като го ОТМЕНЯ в частта, с която на основание чл.307а от НК подсъдимата М. Х. К. е осъдена да плати в полза на държавата сума в размер на 97,79 (деветдесет и седем цяло седемдесет и девет) лева, представляваща левовата равностойност на 50 (петдесет) евро, предмет на престъплението по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 130 от 23.08.2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по ВНОХД № 168/2022 г. В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. , +