Р Е Ш Е Н И Е № 48 гр. София, 11 май 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на дванадесети февруари, две хиляди и петнадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Лада Паунова при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Мадлена Велинова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1986 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационни жалби на подсъдимия К. З. Х. и неговия защитник срещу решение №130 от 05.11.2014 г., постановено по ВНОХД №141/2014 г., по описа на Апелативен съд- гр.Бургас. С въззивния съдебен акт е потвърдена присъда №30, постановена на 16.07.2014 г. по НОХД №255/2014 г. по описа на Окръжен съд- гр.Сливен, като подсъдимият Х. е признат за виновен в това, че на 03.05.2014 г. в [населено място] дол отвлякъл Н. Е. А., като деянието представлява опасен рецидив и на основание чл.142, ал.3, т.1, във вр. с ал.1 НК, чл.54 и чл.58а НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от осем години, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от „закрит“ тип. С присъдата е приспаднато времето през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати сумата от 120 лева- разноски по водене на делото. В касационните жалби са посочени всички касационни основания, но се излагат аргументи, относими към касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК. Поддържа се, че извършеното от подсъдимия престъпление не е такова по чл.143 НК, а по чл.142 и чл.130 НК, както и се правят оплаквания за явна несправедливост на наложеното на Х. наказание. Предлага се да бъде отменена първоинстанционната присъда и да бъде определено минимално предвиденото в закона наказание. В хода на касационното производство защитникът поддържа касационната жалба. Твърди, че определеното на подсъдимия наказание е прекомерно завишено и несправедливо. Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде оставена без уважение, а въззивния съдебен акт да бъде потвърден. Поддържа, че правилно е квалифицирано инкриминираното деяние като престъпление по чл.143 НК, като законосъобразно съдът е приел, че за осъществяването на това престъпление не е необходимо извършителят му да е имал за цел лишаване от свобода на пострадалата. Моли да бъде отчетено и това, че непродължителния период от време, през което е продължило отвличането се е дължало не на волята на подсъдимия, а на своевременната намеса на полицейски служители. Предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде изцяло потвърден, като поддържа, че определеното на Х. наказание е справедливо. Подсъдимият моли да бъде намалено наказанието му или делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е частично основателна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Касационният съдебен състав прецени, че в касационните жалби не са посочени оплаквания, свързани с това касационно основание. В касационното производство липсва служебно начало и съдът е обвързан с очертаните в разпоредбата на чл.347 НПК предели на касационна проверка, като проверява атакувания акт единствено по отношение на обжалвалите го лица и в обжалваните части. Съгласно разпоредбата на чл.351 НПК касационната жалба трябва да бъде мотивирана, като наред с касационното основание и конкретните оплаквания трябва да бъдат посочени и данните, които ги подкрепят. При липса на конкретни оплаквания, свързани с касационно основание за съда не съществува нито възможност, нито задължение да провери изцяло атакувания съдебен акт за допуснати съществени процесуални нарушения, извън абсолютните такива. В настоящото производство касационният съд е сезиран с касационни жалби, в които не са посочени оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения. Ето защо съдебният състав няма да излага подробни мотиви защо приема, че на се налице предпоставките за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт на това касационно основание, като единствено ще посочи това, че при прегледа на развилото се до момента наказателно производство не се констатираха съществени нарушения на процесуални правила, които да налагат отмяна на постановения въззивен съдебен акт. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: Касационният съд прецени, че правилно предходните съдебни състави са преценили, че осъщественото от Х. престъпление е с правна квалификация по чл.142 НК. Вярно съдът е приел, че подсъдимият е осъществил активни действия, с който насилствено (чрез употреба на сила и заплашване) е преместил принудително пострадалата А. от едно място на друго и там той я е лишил от възможност за свободно придвижване. Не може да бъде възприета тезата, отразена в касационната жалба на подсъдимия, че правилната правна квалификация на извършеното инкриминирано деяние е по чл.143 НК. Този законов текст предвижда осъществяване на действия, с които се възпрепятства свободното поведение на пострадалия и той бива принуден да предприеме поведение, което той не желая. В конкретният случай упражнената принуда е насочена не само към блокиране на свободното изразяване на волята на пострадалата А., но и към принудителното и преместване в пространството, което е една от определящите характеристики на престъплението по чл.142 НК. Престъплението по чл.142 НК е осъществено и от субективна страна, като подсъдимият е съзнавал, че с действията си насилствено премества А. в пространството, като именно този престъпен резултат е бил целен от него. Правилно е ангажирана и отговорността на Х. за извършване на престъплението при условията на чл.142, ал.3, т.1 НК, тъй като той е осъществил престъплението при наличието на опасен рецидив по смисъла на чл.29, ал.1 НК. Предвид изложеното, касационният съд прие, че предходните съдебни състави са квалифицирали правилно осъщественото от подсъдимия инкриминирано деяние и вярно са приложили материалния закон. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационният съд прие, че правилно при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия са ценени като смекчаващи отговорността му обстоятелства младата му възраст, изразеното разкаяние и оказаното съдействие за разкриване на престъплението. Предходните съдебни състави не са ценили направеното от подсъдимия самопризнание, като са приели, че то е елемент от проведената диференцирана процедура по чл.371, т.2 НПК, но доколкото Х. е дал обяснения, с които на практика признава всички факти по делото още на досъдебното производство, следва като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелства бъде ценено и направеното признание, независимо, че впоследствие същото е било условие за развитието на наказателното производство по реда на чл.371, т.2 НПК. Като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство трябва да бъде отчетен и мотива за извършеното престъпление. Видно от доказателствените материали подсъдимият е предприел извършването му воден и от чувства към пострадалата, като е целял да промени отношението й към него. Този мотив съществено се различава от обичайните мотиви за извършване на престъпления по чл.142 НК и разкрива сравнително по- ниска степен на обществена опасност на деянието. Ето защо и това обстоятелство трябва да бъде ценено като смекчаващо отговорността на подсъдимия. Правилно като отегчаващи отговорността на Х. обстоятелства са ценени предходните му осъждания (извън тези необходими за квалифициране на деянието по чл.142, ал.3 НК), както и упражненото насилие по отношение на пострадалата А.. Неправилно като отегчаващо отговорността обстоятелство е отчетено поведението на подсъдимия преди извършване на инкриминираното деяние. При определяне на наказанието на привлеченото към наказателна отговорност лице трябва да бъдат ценени само факти и обстоятелства, относими към самото престъпление- предмет на производството, а не и поведението на подсъдимия по отношение на пострадалия в предходен период. Това поведение би могло да бъде отчетено ако бе определящо като мотив за извършване на престъплението, което по делото не бе установено. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства касационният съд прецени, че наказанието, наложено на подсъдимия Х., следва да бъде определено на минималния предвиден в разпоредбата на чл.142, ал.3 НК размер от десет години „лишаване от свобода“. Това наказание е съответно на обществената опасност на извършеното от подсъдимия престъпление и неговата лична обществена опасност. Срокът на така определеното наказание трябва да бъде редуциран по реда на чл.58а НК от осем години на шест години и осем месеца, като касационният съд прецени, че определено в този размер то е достатъчно и за постигане на целите на специалната и генералната превенция. Ето защо касационният съд прие, че трябва да измени атакуваните съдебни актове, като намали наказанието на подсъдимия от осем години на шест години и осем месеца „лишаване от свобода“, като наказанието бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от „закрит“ тип. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение №130 от 05.11.2014 г., постановено по ВНОХД №141/2014 г., по описа на Апелативен съд- гр.Бургас, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия К. З. Х. наказание „лишаване от свобода“ от осем години на шест години и осем месеца. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.