Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60624
София, 17.08.2021 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Василка Илиева
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 730 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. М. чрез пълномощника му адв. С. С. против решение от 10.11.2020 г. по в.гр.д. № 378/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 134/30.04.2020 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 629/2019 г., е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратура на Република България, Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5§5 вр. §3 и §4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за солидарно осъждане да му заплатят обезщетение в размер на 3 000 лв. за претърпени имуществени вреди от нарушение на правата му по чл.5§3 и §4 от Конвенцията, свързани с наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ , взета на 22.01.2017 г. по ч.н.д. № 439/2017 г. на Пловдивски районен съд във връзка с образувано досъдебно производство № 28/19.01.2017 г. на Трето РПУ Пловдив, оставените без уважение искания за изменение на мярката от районния съд и потвърждаването им от въззивната инстанция в рамките на досъдебното и съдебното производство за престъпление по чл.210, ал.1, т.5 във вр. чл.209, ал.1 вр. чл.20, ал.2 и ал.4вр. чл.26, ал.1 НК, ведно със законната лихва, считано от 25.09.2018 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решението на Окръжен съд Пазарджик в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът поддържа недопустимост на решението, с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по фактите, изложени от ищеца в исковата молба, от които произтича претендираното с нея материално субективно право, т.е. по заявеното от ищеца основание на иска. В тази връзка се сочи, че ищецът никога не е твърдял, че е нарушена първата хипотеза на чл.5§3 от Конвенцията, т.е., че не е изправен пред съд, който да разгледа законността на задържането му, а е твърдял, че е нарушен разумния срок на задържането му; в исковата молба няма твърдения, че е бил лишен от достъп до съд или че е налице забава при разглеждане на молбите му за изменение на мярката между първа и втора инстанция, а са изложени твърдения, че съдебният контрол не отговаря на изискването за „ефикасност“, на липса на състезателно производство и неразглеждане на молбите за освобождаване в кратък срок по смисъла на чл.5§4 от Конвенцията. Вместо да изложи мотиви по така наведените твърдения за допуснати нарушения на Конвенцията, въззивният съд е обсъждал въпроса дали е налице забавяне в разглеждането на молбите за изменение на мярката „задържане под стража“ между първа и втора инстанция. При така изложените доводи, касаторът счита, че в случая липсват мотиви към въззивното решение, тъй като съдът изобщо не се е произнесъл по твърдяното нарушение на чл.5§3 от Конвенцията, а дно от твърдените нарушения на чл.5§4 от Конвенцията и то не в изложения в исковата молба смисъл, т.е. обжалваното решение не съдържа произнасяне по предмета на спора, поради което се явява недопустимо. На следващо място се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно с обосновка, че излагането на явно неадекватни, неясни, фактически и логически неиздържани мотиви и игнорирането на основните възражения на ищеца, изложени във въззивната му жалба и отговорите му по въззивните жалби на ответниците, са равнозначни на липса на мотиви на решението, което прави достъпа му до съдебна процедура чисто формален и го лишава от същината на правото на справедлив съдебен процес.
Ответните страни – Прокуратура на РБ и Окръжен съд Пловдив в отговорите на касационната жалба заявяват становище, че не са налице хипотезите на чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК, поради което обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба, конкретно наведеното твърдение за допуснато нарушение на чл.5 §3 от Конвенцията е, че е нарушен „разумния срок“ на задържането под стража, като властите не са представили релевантни и достатъчни основания за продължаване на задържането; недопустимо са прехвърляли доказателствената тежест върху задържаното лице и не са демонстрирали специална дължима грижа при воденето на производството. По отношение на нарушенията на чл.5 §4 от Конвенцията ищецът е твърдял, че те се изразяват в липса на ефикасен съдебен контрол върху продължаване на задържането относно неговия обхват; липса на състезателно производство; неразглеждане на молбите за освобождаване в кратък срок.
С решение № 134/30.04.2020 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 629/2019 г., искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 § 2-4 на К3ПЧОС – за продължителност на задържането под стража извън разумния срок и последвалият съдебен контрол, е уважен в до размера от 3 000 лв., ведно със законната лихва от 25.09.2018 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционният съд е приел, че в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило 1 година и 2 месеца, а съгласно императивната разпоредба на чл.63, ал.4 НПК, максимално допустимия срок за конкретното престъпление е 8 месеца, т.е. налице е нарушение на чл.5 §3 от Конвенцията относно продължителността на задържането, както и на чл.5 §4 от Конвенцията относно ефективността на съдебния контрол върху задържането под стража.
За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.5 §5 вр. §3 и §4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, въззивният съд е приел, че при тези искове за разлика от исковете по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, нов анализ и преценка на законосъобразното налагане на задържането, т.е. били ли са налице предпоставките за налагане на мярката, както и дали са били налице предпоставките за уважаване на молбите за изменение на мярка за процесуална принуда, не следва да се прави, тъй като гражданският иск не разполага с правомощия да обсъжда и цени доказателства, събрани в друго производство. На следващо място е прието, че нарушенията на правата по чл.5 § 3 и §4 от Конвенцията се изразяват в бездействие: по §3 – несвоевременно изправяне пред съда при задържане по стража и разглеждане на делото относно мярката за неотклонение „задържане под стража“ в неразумен срок, а по § 4 – лицето да е задържано и да не му е осигурено право на жалба за законосъобразността на задържането и лицето да е подало жалба против задържането и съдът да не се произнесъл в кратък срок и именно по тези въпроси гражданският съд, пред който те се релевират, дължи произнасяне. Доколкото ищецът не е навел твърдения за несвоевременно изправяне пред съдия при задържането или че като е изправен, последният е разгледал делото му в неразумен срок, въззивният съд е приел, че липсват изобщо твърдения за нарушения на чл.5 §3 от Конвенцията, респективно и нарушени права по този параграф. По отношение на твърденията на ищеца за допуснати нарушения на чл.5 §4 от Конвенцията, въззивният съд е разгледал четири конкретни оплаквания за неспазване изискването за бързина, чрез произнасяне в „кратък“ срок по молби за изменение на мярката „задържане под стража“ и е намерил същите за неоснователни.
При съобразяване на изложените в исковата молба твърдения за допуснати нарушения на чл.5 § 3 и §4 от Конвенцията, на вложеното в тези разпоредби съдържание, изискващо от държавата своевременен съдебен контрол по отношение на задържани лица, изправени пред наказателни обвинения; провеждане на процес в разумен срок; обосноваване на лишаването от свобода на всички етапи и освобождаването на задържания, ако е необходимо под гаранция, както и осигуряване на достъпно и ефективно правно средство за оспорване на законността на задържането и на изложените от въззивния съд фактически и правни изводи в обжалваното решение, настоящият съдебен състав приема, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението в хипотезата на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В конкретния случай е налице противоречие между твърденията на ищеца за действия и бездействия на ответниците, представляващи нарушения на правата му по чл.5 §3 и §4 от КЗПЧОС и фактическите и правни изводи на съда, което се констатира само от мотивите на въззивното решение, поради което нарушението на съдопроизводствените правила е очевидно.
За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл.18, ал.3 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 378/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора Л. С. М. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5.00 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: