О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 36 гр.С., 13 април 2020 г. Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА и след писмено становище на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Даниела Атанасова наказателно частно дело № 257/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на чл. 44, ал. 1 от НПК по повдигнат спор за подсъдност от Софийски градски съд. Прокурорът от ВКП е изразил становище, че компетентен да разгледа делото е Окръжен съд – Пазарджик. Върховният касационен съд, след като провери материалите по делото и като съобрази предпоставките по чл. 44, ал. 1 от НПК, намира следното: Пред Окръжен съд – Пазарджик е било образувано ч.н.д.№ 100/2020г. на основание чл.12 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/ и на въз основа на рамково решение 2008/090/ПВР по повод трансфер на българския гражданин Г. Г. Н. за изпълнение на наложеното му от компетентните съдебни органи на Федерална Република Германия/ФРГ./, Провинциален съд –Хановер наказание лишаване от свобода, с влязла в сила присъда на 23.08.2017г. С определение от съдебно заседание, проведено на 09.03.2020г., Окръжен съд – Пазарджик е прекратил съдебното производство и е изпратил делото на Софийски градски съд, като компетентен да разгледа делото по правилата на местната подсъдност в ЗПИИСАННЛСМВЛС и по-точно съгласно чл.7, ал.2, тъй като осъденото лице не живее в Република България, а се намира във Ф.. Пред Софийски градски съд е било образувано н.ч.д. 1070/20г., по което съдията-докладчик с разпореждане от 16.03.2020г. е прекратил съдебното производство и е повдигнал спор за подсъдност. Позовал се е на данните, установяващи местоживеенето на Н. е в [населено място], в контекста на разпоредбите на § 1, т.5 от Допълнителните разпоредби на ЗПИИСАННЛСМВЛС и чл.48, ал.7 от Кодекса за международно частно право. Съгласно чл.7, ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС компетентен орган в Република България да признае съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, е окръжният съд по местоживеене на осъденото лице. В алинея втора на същия текст е възложена компетентност на Софийски градски съд да признае акта, когато местоживеенето на лицето в Р.България е неизвестно или то не живее в страната. За правилното решение на спора за подсъдност е необходимо изясняване на съдържанието на понятието „местоживеене”, което ЗПИИСАННЛСМВЛС е вложил. Независимо, че в него липсва легално определение на „местоживеене”, същото може да се изведе от разпоредбата на §1, т.5 ДР на ЗПИИСАННЛСМВЛС, която дефинира понятието „държава по местоживеене на лицето”. Видно от цитирания параграф това е държавата, с която лицето има трайна фактическа връзка с оглед на съществуващите там семейни, социални или икономически отношения. Изхождайки от това разбиране на законодателя настоящият състав приема, че държавата по местоживеене на осъдения Н. е Р.България. От писмените документи по делото – издаденото от изпращащата държава удостоверение по чл.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, както и справката от НБД-Население с дата 04.03.2020г., се установява, че преди задържането на лицето в пенитенциарно заведение във Ф., то е имало постоянен и настоящ адрес в [населено място], обосноваващ трайната му връзка с това населено място. Не е налице хипотезата на чл.7, ал.2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, тъй като местоживеенето на лицето в Р.България е известно, а неговото пребиваване в Ф. е временно, по силата на изпълнение на съдебен акт, постановен от компетентните власти на изпращащата държава. ВКС приема, че съобразно предписанията на ал.2, на чл.7 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, е недопустимо да се влага в един и същи закон различно съдържание на използвано в него понятие. Отделно от това настоящият касационен състав счита че, че не може да се позове на Решение № 3 от 08.02.2001г. на Конституционния съд на Р.България по к.д. №16/2000г., тъй като то третира различен въпрос, свързан с уседналост на конкретно лице на територията на Р.България като предпоставка за участието му в президентските избори. Въпреки това в конституционното решение е посочено, че по смисъла на чл.93, ал.1 от Конституцията „живеенето” е фактическо и трайно пребиваване на едно лице на определена територия, което в настоящият случай означава, че трайното пребиваване/местоживеене на осъдения е на територията на Р.България. Временното му пребиваване в затвора в чужда държава не може да обоснове трайна фактическа връзка на лицето с изпращаща държава, за да се приеме, че компетентен да разгледа делото е Софийски градски съд. С оглед на изложените съображения ВКС приема, че местоживеенето на осъдения е на територията на Р.България и в частност в [населено място], което определя ОС – Пазарджик като местно компетентен съд да разгледа делото. Верен е изводът на СГС, че противното би означавало всички дела по ЗПИИСАННЛСМВЛС, да бъдат разгледани от Софийски градски съд. Водим от горното и на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, О П Р Е Д Е Л И : ИЗПРАЩА ч.н.д. № 1070/2020 г. по описа на Софийски градски на Окръжен съд - Пазарджик за разглеждане и решаване. Препис от определението да се изпрати на Софийски градски съд за сведение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: