Р Е Ш Е Н И Е
№ 142
Гр. София, 06 ноември 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП И.СИМОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 640/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура-гр. Пловдив срещу присъда на Апелативен съд-гр. Пловдив, трети наказателен състав, постановена на 22.04.2019 г. по в.н.о.х.д. № 662/2018 г.
В протеста се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд или с оглед повторното протестиране, да се реши делото по същество.
В писмено допълнение към протеста, постъпило по реда на чл.351, ал.4 от НПК, прокурорът излага съображения за неизпълнение от апелативния съд на задължителните указания на ВКС при първото разглеждане на делото, дадени в отменителното касационно решение. Счита, че при липсата на установени нови фактически положения при второто въззивно разглеждане на делото, съдът е допуснал съществени процесуални нарушения при проверката и оценката на доказателствата, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон, като е формиран извод за невиновност на подсъдимия К.. В конкретика се оспорва извода на въззивния съд в насока кредитиране заключението на повторната арбитражна медико - автотехническа експертиза, за което се счита, че не отстранява противоречията в предходните експертизи по съществени за обвинението въпроси. Твърди се неясна и необоснована интерпретация на т.2 от същото заключение относно разположението на автомобила на подсъдимия по широчината на пътното платно, което е довело до неправилен извод от правна страна за липса на допуснато нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП. Последният извод се оценява и в противоречие с мотивите на първото касационно решение относно съдържанието на задължението по чл.15, ал.1 от ЗДП, както и се оспорва тезата на съда, че се касае до класическа „спасителна маневра“.
Неправилното приложение на материалния закон се мотивира с противоречиви изводи относно субективната страна на деянието, базирани на заключението на назначената от въззивния съд съдебно психиатрична експертиза за подсъдимия, която се твърди, че не съответства на възприетата фактическа обстановка за причините относно извършените от същия действия по време на маневрата „отклонение вляво“. Формата на вина се определя като „съзнавана непредпазливост“, а деянието като извършено при условията на независимо съпричиняване с пострадалия водач на втория автомобил, Т..
Присъдата на апелативния съд е обжалвана с касационна жалба и от частните обвинители Л. Т., И. Т. и В. Т., чрез техния повереник адв. З.. С жалбата се навеждат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като се иска отмяна на въззивната присъда и оставяне в сила на присъдата на първия съд.
В писмено допълнение към касационната жалба на частните обвинители, постъпило по реда начл.351, ал.4 от НПК, неправилността на присъдата се мотивира с опорочено вътрешно убеждение на решаващия съд и с неизпълнение на задължителните указания на първия касационен състав в отменителното му решение по приложението на чл.15, ал.1 от ЗДП. Частните обвинители считат, че въззивният съд неправилно е назначил комплексна арбитражна експертиза, при липсата на изискуемите законови предпоставки за това и е допуснал психиатрична експертиза за подсъдимия, задачите на която не кореспондират с неговите обяснения. Приетият от съда механизъм на произшествието, който е на база заключението на арбитражната експертиза, се оценява като основан на предположения, при неправилно игнориране на предходните заключения относно ширината на платното и габаритите на автомобила .
В съдебно заседание пред касационната инстанция прокурорът от ВКП не поддържа протеста, като счита, че въззивната присъда е правилна и следва да се остави в сила. Намира, че от фактите по делото се установява, че опасността за подсъдимия е възникнала в опасната му зона за спиране, което определя настъпилия удар като непредотвратим за него. Оценява арбитражната експертиза като отстраняваща наличните противоречия в предходните авто-технически заключения. Счита, че основната причина за настъпване на произшествието е допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за движение, изразяващо се в отнемане на предимството на подсъдимия в момента, в който той не е имал техническа възможност да реагира и да избегне удара с втория автомобил.
Частните обвинители и граждански ищци, редовно уведомени не се явяват пред ВКС. Представляват се от упълномощения повереник, адв. З., който поддържа касационната жалба на доверителите си и моли да се отмени въззивната присъда и да се остави в сила присъдата на окръжния съд. Акцентира върху неправилно допуснатата арбитражна експертиза при второто въззивно разглеждане на делото, като я намира за несъобразена с първото касационно решение и задължителните указания, съдържащи се в него. Счита, че причината за настъпване на произшествието е нарушението, което подсъдимият е допуснал по чл.15, ал.1 от ЗДП, като с изпълнението на задължението да се движи най-вдясно по платното за движение би избегнал удара с пострадалия водач, което е изяснено от предходните авто-технически заключения. Намира, че заключението на психологичната експертиза за подсъдимия е в противоречие със собствените му обяснения и е необективно. Счита, че не са налице основания за връщане на делото за ново разглеждане.
Защитата на подсъдимия К., адв. В., пред ВКС застъпва становището, че протеста и жалбата на частните обвинители са неоснователни и следва да се отхвърлят, като се остави в сила въззивната присъда. Сочи, че апелативният съд е постановил законосъобразна оправдателна присъда, след като е анализирал заключенията на всички налични авто-технически експертизи и е отстранил противоречията в тях, чрез назначаването на арбитражна експертиза, което не противоречи на първото решение на ВКС и на указанията, дадени в него. Намира, че тезата на въззивния съд за липса на допуснато нарушение от подсъдимия, което да е в причинна връзка с настъпването на произшествието и определянето му като случайно деяние е основана на верен прочит на доказателствената съвкупност и съобразена с установените факти за това, че пострадалият е попаднал в опасната му зона за спиране, което е обусловило непредотвратимостта на удара за него.
Подсъдимият К., в последната си дума пред ВКС изразява съжаление за случилото се.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационния протест и жалбата на частните обвинители основания и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
Настоящото касационно производство е второ по ред, след като с решение на ВКС, 3-то НО, постановено по н.д. № 153/27.12.2018 г. е отменена въззивна присъда №1/06.02.2018 г. на Пловдивски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
С отменената въззивна присъда е била отменена осъдителната първоинстанционна присъда на Окръжен съд – гр. Кърджали и вместо нея е била постановена оправдателна присъда.
С присъдата на Окръжен съд - гр. Кърджали, №12/31.05.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 61/2017 г., подсъдимият К. Г. К. е бил признат за виновен в това, че на 22.07.2015 г., на главен път /номер/, км 7+000, в землището на [населено място], при управление на моторно превозно средство /МПС/, лек автомобил „марка“, с рег. [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение по чл.15, ал.1, чл.16, ал.1, т.1 и чл.20, ал.2 от Закона за движение по пътищата / ЗДП/ и по непредпазливост е причинил смъртта на М. В. Т., поради което и на осн. чл. 343,ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което е отложено, на осн.чл.66, ал.1 от НК с три годишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила.
Със същата присъда, на осн. чл.343г от НК, подсъдимият К. е бил лишен от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца.
С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е осъдил подсъдимия К. да заплати направените по делото разноски, на осн. чл.189, ал.3 от НПК.
При новото разглеждане на делото пред въззивния съд /след отмяната на първата въззивна присъдата с първото решение на ВКС / е постановена нова въззивна присъда от Апелативен съд- гр. Пловдив, №2/22.04.2019 г. по в.н.о.х.д. № 662/2018 г., с която е отменена присъдата на Окръжен съд - гр. Кърджали, №12/31.05.2017 г., по н.о.х.д. № 61/2017 г., и вместо нея е постановена оправдателна присъда, с която подсъдимият К. е признат за невиновен в извършване на престъплението, за което е предаден на съд и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. чл. 343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК. На осн. чл.190, ал.1 от НПК разноските по делото са оставени в тежест на държавата.
С въззивната присъда е потвърдена присъдата на първия съд в частта относно разпореждането с веществените доказателства.
Настоящото касационно производство се движи по протеста на прокурора и жалбата на частните обвинители срещу втората въззивна оправдателна присъда на Апелативен съд- гр. Пловдив.
Касационният протест и жалбата на частните обвинители са подадени в законовия срок по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което подлежат на разглеждане, като разгледани по същество се явяват неоснователни.
Наведените в протеста и жалбата идентични касационни основания и сходни доводи в тяхна подкрепа позволяват общото им разглеждане и отговор на съдържащите се в тях оплаквания.
На първо място следва да бъде изяснено спазени ли са задължителните указания на ВКС при първото разглеждане на делото, доколкото и прокурорът и частните обвинители навеждат такъв довод в жалбата и протеста.
Внимателният прочит на първото отменително решение на ВКС установява, че указанията по прилагане на материалния закон касаят приложението на чл.15, ал.1 от ЗДП, за който е указано, че следва да намери място и по отношение на инкриминараната пътна обстановка, с което указание въззивният съд се е съобразил изцяло, като е изследвал допуснато ли е нарушение на подсъдимия по този законов текст, включително и чрез използването на специални знания. От друга страна задължителната му сила по смисъла на чл.355, ал.1 от НПК се отнася до указанията за отстраняване на констатираните в него съществени процесуални нарушения, допуснати от първия въззивен състав. В решението на ВКС последните са отнесени до липсата на мотиви относно съществени за обвинението въпроси, каквито са момента на възникване на опасността за подсъдимия, респективно отстоянието му от мястото на удара и дължината на опасната му зона за спиране, съобразно скоростта, с която се е движел, което е от съществено значение за преценката налице ли е била обективна възможност ударът да бъде предотвратен от негова страна.
Възражението за липса на указания от ВКС за назначаване на нова авто-техническа експертиза, което според прокурора и частните обвинители е нарушено от въззивния съд с допускането на допълнителна повторна експертиза е напълно неоснователно. Изцяло в компетентността на въззивната инстанция е да прецени необходимостта от специални знания по определени въпроси от значение за обвинението и да ги изясни чрез назначаване на експертиза. С оглед наличните противоречия между съществуващите заключения по определени въпроси от значение за механизма на произшествието, включително и относно скоростта на движение на превозните средства, участници него, първият въззивен състав е назначил комплексна арбитражна експертиза, с цел тяхното отстраняване и получаване на еднозначен отговор по противоречивите въпроси. При новото разглеждане на делото, вторият въззивен състав е назначил аналогично повторно заключение, което е изслушал в съдебно заседание. В заключението на повторната експертиза са приети за установени различни параметри на скоростите, с които са се движили автомобилите на подсъдимия и пострадалия, в сравнение с приетите в заключението на тройната авто-техническа експертиза от досъдебното производство, в която единствено е разглеждан въпроса с предотвратимостта на удара за подсъдимия при праволинейно движение, без извършване на маневра завой в ляво, както и при извършване на маневра отклонение вдясно, с цел заобикаляне на лекия автомобил /марка/. Различните изходни данни относно скоростта на подсъдимия и пострадалия водач, установени от повторната експертиза са наложили поставяне на допълнителни въпроси към вещите лица и назначаване в тази връзка на допълнителна експертиза, която да даде отговор на същите въпроси, предмет на тройната авто-техническа експертиза, отговорите на които са били базирани на различни изходни данни. В този смисъл поведението на въззивния съд по назначаване на допълнителна повторна експертиза е било процесуално правилно и в съответствие с изискванията на чл. 153 от НПК относно предпоставките за назначаване на този вид експертно заключение.
В протеста на прокурора се излагат съображения за неправилност на изводите на контролирания въззивен състав, свързани с оценката на използваните по делото специални знания, инкорпорирани в авто-технически заключения. Сочи се, че неправилно съдът е кредитирал заключенията на повторната основна и допълнителна експертизи, респективно е игнорирал назначените на досъдебното производство, които им противоречат. Възражението не може да бъде възприето за основателно и по същество противоречи на естеството и задачите, които изпълняват повторните експертизи. Задачата на този вид експертни заключения е да дадат обоснован и несъмнен отговор по въпроси, изискващи специални знания, които са останали неизяснени от наличните по делото експертизи. Самото естество на повторната експертиза по смисъла на чл.153 от НПК предполага, че с назначаването й, предходните експертизи, на които са били поставени идентични въпроси губят своята процесуална стойност, доколкото основанието за тяхното назначаване е необоснованост на първото заключение. Въззивният съд се е съобразил изцяло с нормата на чл.153 от НПК и след като е оценил повторните заключения за обосновани и правилни, е използвал единствено отговорите на въпросите, съдържащи се в тях. Последното, обективно е довело до възприемане на различни стойности на скоростта на движение на автомобила на подсъдимия и опасната му зона за спиране, като редуцирането им по размер е изцяло в съответствие с отговорите на експертите.
В сходен смисъл са съдържащите се в жалбата на частните обвинители възражения от процесуален характер относно назначаването на допълнителна повторна експертиза. Развити са доводи за липса на противоречия в едноличните и тройна експертизи от досъдебното производство, тъй като вещото лице, изготвило първите експертизи е изразило противно становище в тройната експертиза, в която е участвало, с което се е отказало от първоначалните си изводи.
Възражението не може да бъде възприето за основателно, тъй като констатираното противоречие в експертните заключения е налагало преодоляването им чрез нова експертиза, която да даде еднозначен отговор на противоречиво разрешените въпроси.
Относно възражението за неправилна интерпретация на частта от заключението на допълнителната повторна експертиза, че при движение на автомобила на подсъдимия на отстояние 0.25 м от дясната част на пътното платно, той би преминал на 0.35 м от лекия автомобил на пострадалия и удар не би настъпил, същото е несъстоятелно. Въззивният съд е възприел отговора на поставения въпрос при изясняване на фактическата обстановка по делото, като е изложил съображения от правна страна в насока липса на допуснато от подсъдимия нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП. При преценката на дължимото поведение на подсъдимия по смисъла на този законов текст, съдът е отчел както установените от експертизата стойности за възможното взаимно разположение на автомобилите съобразно зададената хипотеза, така и експертното становище за безопасното отстояние при движение на автомобилите от края на платното, респективно от средата на пътната лента – а именно, че при движение на автомобил на малко отстояние от края на пътното платно се създава опасност от напускане на очертанията му и излизане на банкета, а движението на малко отстояние от средата на пътната лента – създава потенциална опасност от навлизане в съседната пътна лента. Фактическите и правни изводи на въззивния съд по този въпрос са изцяло съобразени с допълнителното експертно заключение и устните разяснения на вещите лица при изслушването им в съдебно заседание, поради което доводите от жалбата за неправилната им интерпретация не почиват на обективна основа. Не може да бъде споделена тезата на частното обвинение, че определянето при движението на автомобилите на технически безопасното отстояние от края, респективно от средата на пътната лента е правен въпрос, доколкото се касае за специални знания от компетентността на авто инженер. Същите са необходими за да се направи обоснована правна преценка за съдържанието на задължението по чл.15, ал.1 от ЗДП.
С оглед изложеното, възражението за допускане на съществено процесуално нарушение чрез назначаване на допълнителна повторна експертиза от въззивния съд, поради неизпълнение на указанията на ВКС от първото отменително решение и за неправилната й оценка е неоснователно, в която връзка и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
В хода на касационната проверка не се установи допуснато нарушение на материалния закон от въззивната инстанция при постановяване на оправдателната присъда спрямо подсъдимия К., което да е основание за упражняване на правомощията на ВКС по чл.354,ал.3, т.3 от НПК за нейната отмяна.
Възраженията от протеста по съществото на обвинението се отнасят до правния извод на апелативния съд за липса на допуснато от подсъдимия К. нарушение по чл.15, ал.1 и чл.20, ал.2 от ЗДП, а в жалбата на частните обвинители – по чл.15, ал.1 от ЗДП, в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, който се оспорва като неправилен. ВКС намира посоченото възражение за несъстоятелно.
Въззивният съд е изпълнил указанията от първото решение на ВКС по отстраняване на процесуалните нарушения, допуснати при първото въззивно производство, като е изградил фактическите си констатации за движението на двата автомобила - скорост на движение преди и по време на удара, отстояние един от друг преди настъпване на произшествието, както и взаимната видимост на водачите, на базата на обективна и вярна оценка на наличните доказателства, чрез съвкупният им и комплексен анализ и използване на заключенията на повторната основна и допълнителна авто - технически експертизи.
Съгласно приетите от въззивния съд факти по делото е установено, че преди произшествието автомобилът на подсъдимия е бил разположен около средата на пътната му лента, като се е движел на сравнително равни отстояния от двата й края.
От заключението на допълнителната повторна авто-техническа експертиза, назначена от въззивния съд е установено, че ако автомобилът на подсъдимия е продължил да се движи направо в собствената си пътна лента, при избраното от него разположение по ширината й , вместо да се отклони в ляво, би настъпил удар между предната му лява част и задната лява страна на лекия автомобил на пострадалия водач, в областта на задното ляво колело, което би довело до тежки травми за участниците в произшествието.
Доводите от жалбата на частните обвинители, че не може да се установи по несъмнен начин тежестта на травматичните увреждания, които биха настъпили при такъв вид удар и на тази плоскост развитата теза, че въззивната присъда е основана на предположения, не могат да бъдат възприети. От значение за съставомерността на деянието е дали при избраната от водача скорост и траектория на движение между него и автомобила на пострадалия би настъпил удар, или същият е могъл да бъде избегнат, което е еднозначно установено от експертното заключение и въззивният съд го е възприел изцяло като извод, като е изложил съответна аргументация, поради което не може да бъде упрекнат в нарушение на чл.303, ал.1 от НПК.
Едновременно с това, в допълнителната експертиза е прието, че ако авнтомобилът на подсъдимия се е движел на 0.69 м вдясно от средата на неговата пътна лента, респективно на 0.25 м от десния край на същата лента, то той би преминал на отстояние от 0.35 м от лекия автомобил на пострадалия / при тези стойности преминаването на подсъдимия би следвало да се осъществи зад автомобила на пострадалия, когато той вече е навлязъл в лентата му за движение и е отнел неговото предимство / и удар между тях не би настъпил. При избраното от подсъдимия движение на управлявания от него автомобил, за да се отклони безопасно вдясно и да се осъществи описаната траектория на движение, при която удар между двата автомобила не би настъпил, е било необходимо подсъдимият да започне да реагира в момент, в който автомобилът на пострадалия се намира на около 7.73 метра преди началото на пътната лента, в която се е движел подсъдимият, т.е. преди обективно да е създадена опасност за движението, която възниква с навлизането му в неговата пътна лента.
При тези фактически данни, за да се установи налице ли е допуснато от подсъдимия нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП , което да се намира в причинна връзка с настъпване на пътното произшествие е необходимо на първо място да се изясни могъл ли е подсъдимият да предотврати произшествието с пострадалия водач чрез намаляване на скоростта си на движение или чрез спиране.
От материалите по делото е изяснено, че в момента на настъпване на удара, подсъдимият се е движел с разрешената за пътния участък скорост от 69 км/ч / по технически път не може да се установи дали същата е била редуцирана преди удара или е останала непроменена/. Пострадалият водач е управлявал автомобила със скорост от 27 км/ч и е навлязъл в лентата за движение на подсъдимия когато последният се е намирал на отстояние от него от 20.15 метра. Опасната зона за спиране на подсъдимия при тази скорост от 69 км / ч е била 52,21 метра, поради което за него ударът е бил непредотвратим.
Подсъдимият е имал възможност да избегне удара с пострадалия чрез спиране при положение, че се е движел със скорост от 33 км/ч.
При наличните данни за разрешена скорост от 90 км/ч и липса на причини за същественото й редуциране до тази от 33 км/ч, правилен е изводът на въззивния съд, че подсъдимият се е движел правомерно преди произшествието и не е допуснал нарушение на правилата за скоростта. Инкримираното нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДП , посочено в жалбата на частните обвинители,/за същото в допълнението към жалбата липсва конкретна обосновка или доводи, които да бъдат обсъждани / правилно е оценено от въззивния съд като неконсумирано от подсъдимия, включително и при установеното предписание от поставения знак № А., находящ се на 123.70 метра от района на кръстовището, където е настъпило произшествието, който също не създава задължение за движение с толкова занижена скорост, в конкретната пътна обстановка – ясно и светло време, добра видимост, суха пътна настилка.
Следователно, съгласно изложеното по-горе се изяснява, че подсъдимият се е движел с разрешена и съобразена за съответния пътен участък скорост от 69 км/ч, по път с предимство. Пострадалият водач е навлязъл внезапно в пътната му лента, като е излязъл от път без предимство, на отстояние по–малко от дължината на опасната му зона за спиране, поради което ударът за подсъдимия К. е бил непредотвратим чрез намаляване на скоростта на движение или чрез спиране.
Подсъдимият е възприел своевременно пострадалия като опасност за движението и непосредствено преди той да навлезе в пътната му лента , когато автомобилът на пострадалия се е намирал на отстояние от 3,22 метра преди нея, е реагирал чрез извършване на маневра завой наляво. Подсъдимият е предприел отклонението в ляво след като е възприел пострадалия като опасност за движението / последният е осъществил неправомерно отнемане на предимството му / единствено с цел да избегне удара с него.
От експертизите по делото се установява, че подсъдимият не би избегнал удара с пострадалия и чрез маневра завой вдясно, с изключение на описаната по-горе хипотеза, при която той се движи на отстояние от 0.25 м от десния край на платното, ако пострадалият се движи със същата скорост от 27 км/ч и отнема предимството му, като по този начин създава опасност за движението.
Съглано поддържаната от частното обвинение и прокурора теза за допуснато нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП, за да не бъде допуснато от подсъдимия се е изисквало поведение той да продължи да се движи без да променя скоростта си на движение, като се отклони вдясно с 0.69 м и се доближи на отстояние от 0.25 м от края на платното, при положение, че за него в лицето на автомобила на пострадалия възниква опасност за движението – в пътната му лента в опасната му зона за спиране навлиза автомобил, който излиза от път без предимство.
Това съждение е неприемливо и не почива на вярно разбиране на задължението по чл.15, ал.1 от ЗДП. Задължението, което този законов текст създава е с цел безпрепятствено попътно движение на превозните средства, движещи се в една и съща пътна лента, за безопасно извършване на маневри изпреварване и от друга – за насрещно движещите се автомобили, които при изпреварване навлизат частично в насрещната пътна лента.
В конкретния случай, съгласно разясненията на експертите, движението на подсъдимия по ширината на пътната лента е било технически безопасно и съобразено с конкретната пътна обстановка, поради което и от негова страна не е налице допуснато нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП.
Съображенията, изложени в жалбата на частните обвинители, базирани изолирано на технически изчисления, не водят до различен правен извод, с оглед установените по делото факти, основани на специални знания, които са в обратна насока. А именно, че при движение на подсъдимия в средата на пътната му лента, без отклонение вдясно между двата автомобила би настъпил удар, подробно описан в допълнителната повторна експертиза.
Съобразно тези доводи, подсъдимият не би допуснал нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП, ако би обезпечил възможността на пострадалия безопасно да отнеме предимството му за движение, като промени разположението на автомобила по пътното платно максимално вдясно до неговия край. Подобно изискване е напълно неприемливо и противоречи на правилата за движение относно предимството, скоростта и разположението на автомобилите по широчина на платното.
ВКС намира тезата на въззивния съд, че предприетата от подсъдимия маневра по отклонение вляво представлява по естеството си „спасителна маневра“ по смисъла на тълкуването, възприето в ТР № 106/1983 г. на ОСНК на ВС, за правилна. Касае се за предприето от подсъдимия изменение на посоката на движение на управлявания от него автомобил в опасната му зона за спиране. Последното е било с цел предотвратяване настъпването на общественопасни последици, изразяващи се в удар с автомобила на пострадалия. Отделно от това опасността е настъпила от неправомерното поведение на пострадалия по отнемане на предимството на подсъдимия, което обективно я окачествява като внезапна, пряка и непосредствена. По делото е установено, че същата не е могла да бъде избегната чрез намаляване на скоростта на движение на автомобила или чрез аварийно спиране. Последното определя и деянието на подсъдимия като „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК, тъй като живота на пострадалия е бил застрашен в рамките на опасната зона за спиране на подсъдимия и от негова страна не е налице допуснато нарушение, което да се намира в пряка причинна връзка с настъпването на неговата смърт.
Назначаването на съдебно-психиатрична експертиза за подсъдимия в случая е ирелевантно към тази правна оценка на действията му, доколкото за това налице ли е спасителна маневра следва да се изхожда от обективните данни за пътната обстановка и поведението на водачите, а не от субективните нагласи на дееца. В този смисъл възражението относно задачите на тази експертиза е правилно, но се явява неотносимо към крайния изход на делото.
С оглед изложеното правилно въззивният съд е приел, че от страна на подсъдимия К. не е налице допуснато нарушение по чл.15, ал.1 от ЗДП, което да се намира в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, като причината за същия е единствено неправомерното поведение на пострадалия водач, който се е движил в нарушение направилата за движение и е отнел предимоството на подсъдимия, в опасната му зона за спиране.
В заключение, при правилно установените факти, материалният закон също е приложен правилно, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК и присъдата на въззивния съд следва да бъде оставена в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда на Апелативен съд-гр. Пловдив, трети наказателен състав, постановена на 22.04.2019 г. по в.н.о.х.д. № 662/2018 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: