Р Е Ш Е Н И Е № 140 гр. София, 03 декември 2020 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 560 по описа за 2020г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена жалба от подсъдимия Т. Р. Г. чрез защитата му срещу въззивно решение № 52/10.03.2020г. по ВНОХД № 31/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С атакуваното въззивно решение частично е изменена присъда № 30/20.10.2019г. по НОХД № 203/2019г. по описа на Русенски окръжен съд. Касаторът ангажира всички касационни основания, като на първо място твърди, че не се съгласява с възприетите фактически положения, както пред въззивната инстанция, така и пред касационния състав се твърди, че няма договорни отношения и плащане на наем.като също така се посочва, че липсват доказателства св.В. как се е разпореждала с пари, получени от фирма „Т.“ Е. и че няма доказателства тя да ги е предавала на подс.Т. Г.. Фактите по делото не били правилно установени, като това се съотнася с допуснато съществено процесуално нарушение, твърди се също така неяснота относно тези факти. Поддържа се, че подсъдимият е извършил престъпление само по т.1 и т.2 от обвинителния акт, което било признато от него и той бил заплатил дължимите данъци- ДДС и ДДФЛ, ведно със законната лихва. По т.3 до т.2 от обвинителния акт суми до него не били стигали, той не знаел, че „Т.“ Е. е плащала, тъй като нямало изрична уговорка, не бил установен прекия умисъл и неправилно било посочено в решението, че подсъдимият имал ясното съзнание за намаляване на наемната цена след 01.03.2011г. Касаторът акцентира на чуждо поведение, за да формулира извод за липсата на субективна страна. Поради тази липса се настоява за оправдаване на дееца и се извежда твърдение поради осъждането му, че налагането на наказание е изначално несправедлив акт. По отношение на гражданския иск се заема позиция, че същият е следвало да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Иска се постановяване на акт , с които да се уважи касационната жалба, с произтичащите от това законни последици. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че въззивната инстанция е стигнала до верни правни изводи, производството е протекло при спазване на процесуалните изисквания и липсват основания за отмяна или изменяване на въззивното решение. Подсъдимият се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Поставя фокус върху обстоятелството, че според защитата подсъдимият не е получил никакви пари, това била сторила неговата счетоводителка., отново оспорва авторството, позовавайки се на показанията на св.Т. К.. Иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, като в хода на ново съдебно следствие се установи какво се е случило с процесните суми. Подсъдимият Г. в лична защита заявява, че не е уговарял да получава пари, нито бил получавал, нямало нито един положен от него подпис и моли да се постанови оправдателна присъда. При упражняване на правото си да се изказва последен подсъдимият иска постановяване на оправдателната присъда, при последната си дума повтаря това си искане. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 30/22.10.2019 год. по НОХД № 203/2019 година на Окръжен съд - Русе подсъдимият Т. Р. Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.255, ал.3, вр.ал.1,т.1, т.2,, пр.2-ро, т.3 и т.5, пр.1-во , вр.чл.26, ал.1, като при условията на чл.55 от НК му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, което е отложено за срок от 3 години по реда на чл.66, ал.1 от НК, с възложена възпитателна работа на районния инспектор по местоживеене на подсъдимия. С присъдата е постановена конфискация на 1/10 от имуществото на дееца. Подсъдимият е осъден да заплати частично по предявения от министъра на финансите граждански иск сумата от 13 676.33лв., като в останалата част е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Присъдени са държавни такси и разноските по делото. С атакуваното въззивно решение присъдата е частично изменена, като деецът е оправдан за разликата от 18.250.66лв. до 21 678.15лв., а също така и в частта деянието да е извършено с осъществяване на счетоводството в нарушение на изискванията на счетоводното законодателство. Подсъдимият е признат за невинен да е затаил неистина пред ТД на НАП- Варна в годишна данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ с № 70001020/02.05.2012г., декларирайки доходи за 2011г. за 0.02лв., вместо от 31 109.99г., като по този начин да е избегнал установяването и плащането на данъчно задължение в размер на 3 427.49лв. за 2011г., като деецът е оправдан в тази част на обвинението Присъдата е отменена и в частта за конфискация, както и относно гражданския иск за разликата от 10.248.84лв. до 13 676.33лв., намалена е съответно и присъдената държавна такса. Деецът е осъден да заплати и направените пред ВтАС разноски. В останалата обжалвана част присъдата е потвърдена. Настоящето касационно производство е първо поред. Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице – подсъдимия Г., но разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Оправдателните диспозитиви във въззивното решение са силно дискусионни в процесуален аспект относно вида на съдебния акт – чл.336, ал.1, т.3 от НПК, но касационния контрол е ограничен в рамките на касационните жалба или протест, какъвто обаче липсва. Решението в тази му част в този смисъл не подлежи на касационен контрол, поради което съображения не следва да се излагат. По отношение на основното оплакване на касатора може да се заключи следното: Оспорва се извършения доказателствен анализ от страна на въззивната инстанция и съответния упражнен контрол върху първоинстанционния съдебен акт. Фокуса на възражението е поставен върху оценката на показанията на св.В. и на св.Т. К.. Касационната инстанция не може да се съгласи със защитната теза, нито намира за опорочена аналитичната дейност на въззивната инстанция. Тя се отличава със задълбочена преценка на възприетото от съда от първата инстанция, но и с извършен собствен прецизен такъв. На първо място са изведени безспорните обстоятелства и съответно доказателствата, които се ползват с доверие и не се оспорват от страните. На второ място съдът се е занимал с показанията на свидетелите, които засягат процесните наемни отношения и поименно ги е изброил. Специално внимание е отделил на показанията на св.К., при извършения доказателствен анализ липсва невярно или превратно възприемане на установяваните от свидетелката факти, надлежно са преценени и използвани процесуални способи за отстраняване на липсата на спомен и противоречие. Няма причина да не се възприеме становището на въззивната инстанция, че показанията от досъдебното производство на св.К., макар да не влизат в съществено противоречие с тези от съдебното, са значително по-конкретно и точно и този извод е основан на по-близкия период на възпроизвеждане на миналите събития. Този извод е съобразен с правната и житейската логика, както и с чисто човешката физиология на спомена. Показанията не са изолирани, въззивната инстанция ги е съпоставила и с други показания, тези на св.Х. и св.Р.. Налице са поредица от съвпадащи възприятия и голословното отричане не е убедителна защитна теза, за да може касационната инстанция да я възприеме като довод за липса на надлежен доказателствен анализ. Всъщност оспорването засяга най-вече поведението на св.В., като индиректно се внушават нейни действия, за които подс.Г. не е бил информиран и не носи отговорност. Всъщност св.К. е имала договорни отношения и разбирателство само с подсъдимия, тя твърди, че с него се е разбрала за продължаване, макар и неформално, на наемните отношения, на значително по-ниска цена от първоначално договорената. В нейните очи св.В. се е явявала изпълнител на волята на подс.Г. и в нито един момент не е възникнало твърдяното от него съмнение в лоялността на тази свидетелка. Въззивната инстанция е положила максимални усилия да отстрани наличните противоречия в показанията на св.В., като последващите й по-късни показания насочват към обстоятелства, в полза на подсъдимия. Съдът не е успял в тази си задача, затова в крайна сметка се е доверил на първоначалните показания на свидетелката, изтъквайки обаче солидни аргументи. Касаторът именно поради тази причина е останал недоволен от аналитичната дейност на съда, но последният е бил поставен пред избор коя теза да предпочете и с основание се е доверил на първоначалния спомен, който логически съответства на показанията на посочените по-горе свидетелки, несвързани с директни икономически и трудови отношения с подс.Г.- св.Р. и св.Х.. Процесуалната дилема е била разрешена от въззивната инстанция по единствено верния начин, доколкото процесуалните възможности са били две. Този избор не може да бъде оспорен, без да се засегне въпроса за обоснованост на съдебния акт, което не съставлява касационно основание. Но въпреки това касационният състав счита за необходимо да отбележи, че взаимовръзката между отделните съобщени факти и обстоятелства е била изследвана задълбочено и са направени обосновани изводи, въз основата на солидна доказателствена база, като и логическия и житейски анализ са верни и съответстват на действително случилото се. През призмата на материалния интерес подсъдимият има най-голям интерес събитията да са се развили, както посочва обвинителната теза, възприела показанията на посочените свидетели. Но не само това- св.В. е процедирала по един същи начин в продължение на двадесет и два месеца, и в такъв случай изключително нелогично звучи тя да е действала с користни цели и в ущърб на подсъдимия в продължение на такъв продължителен период от време, без да има реакция от негова страна. А не следва да се подценяват показанията на св.К., която е имала точно такава уговорка ( многократно намалена цена на наемните отношения, без издаване на дължимите счетоводни документи), а не друга с подсъдимия. Касационният състав в заключение счита, че фактите по делото са правилно установени и проведеното въззивно производство е протекло при спазване на процесуалните правила. Няма доказателства, които да са били подценени и пренебрегнати при обсъждане на цялостния доказателствен материал, нито обратното- те да са съществено надценени, и в ущърб на която и да е от страните. Въззивната инстанция не е задължена да възприеме защитната теза, нейно право е да я прецени и съпостави с останалите събрани доказателства, включително писмени, по делото, и да я приеме, или както е в настоящия случай – да я отхвърли и да признае подсъдимия за виновен. В този смисъл сезираният състав не намира допуснато съществено процесуално нарушение във вреда на подсъдимия, което да предполага корективна касационна намеса. Направените правни изводи и по приложението на материалния закон са правилни и законосъобразни, те не се оспорват по същество от подсъдимия, доколкото се оспорва факта на получаване на сумата, подлежаща на съответно данъчно облагане. Тази защитна теза обаче не се възприема от инстанциите по същество, включително и от касационния съд, като противоречаща на доказателствата по делото, следователно изводите за наличието на субективна страна сe основават на фактическите действия на подсъдимия, установени най-вече чрез посочените свидетелски показания. Тъй като деянието е осъществено от обективна и субективна страна, то в съответствие със закона инстанциите по същество са наложили съответното наказание, което е снизходително в голяма степен, освен това и намалено от въззивната инстанция с отчитане на всички значими за отговорността обстоятелства. Повече снизходителност не е възможна, поради което касационният състав намери, че атакуваното с касационна жалба решение следва да бъде изцяло потвърдено и оставено в сила. При липсата на основание за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, както и за каквото и да било друго изменяване или отменяване на атакуваното въззивно решение, касационният състав прие, че то следва да се потвърди изцяло. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 52/10.03.2020г. по ВНОХД № 31/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.