5 РЕШЕНИЕ № 190 гр. София, 01 ноември 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 792 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия М. Г. Б., чрез неговия защитник, срещу въззивно решение № 29/ 21.05.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 11/2019 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. В нея се сочат доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК като се прави искане за намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват. Повереникът на частните обвинители Е. П. и Н. П. изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане тя да не бъде уважена. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 236/ 09.10.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 815/ 2018 год., по описа на Окръжен съд – Бургас, подсъдимият М. Г. Б. е признат за виновен в това, че на 18.05.2017 г. при управление на МПС – л.а. „О., модел „К.“ с ДК [рег.номер на МПС] и движение по общински път № 5391 км.12 + 500, представляващ пътен участък между селата Д. и К., [община], нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Н. П. и средна телесна повреда на М. Ф. Д., като управлявал МПС без да има необходимата правоспособност, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, вр. с ал. 4, вр. с ал. 1, б. „б“ и „в“, вр. с чл. 342, ал. 1, вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от осем години при първоначален „общ“ режим за изтърпяване. Подсъдимият останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Апелативен съд – Бургас, където по жалбата му е образувано в.н.о.х.д. № 11/2019 год. С въззивно решение № 29/21.05. 2019 г., постановено по същото дело АС – Бургас изменил присъдата на ОС – Бургас като намалил наказанието лишаване от свобода от осем на шест години и я потвърдил в останалата част. Касационната жалба, депозирана срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е подадена от лице, което има право на това и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд при постановяване на решението си не съобразил, че отчетените смекчаващи отговорността обстоятелства, обосновават определяне на наказание под средния предвиден в закона предел и неправилно не уважил искането за налагане на наказание в размер на четири години лишаване от свобода. Касаторът не сочи в подкрепа на твърдението си, кои конкретни обстоятелства, изискващи по-леко санкциониране, не е отчел контролираният съд. При проверката на въззивното решение се установява, че първоинстанционното производство е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК – с признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено съгласие от него да не се събират доказателства за тях. Съобразявайки се с разпоредбата на чл. 373, ал.2 от НПК и след като е отчел превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, първостепенният съд е определил на подсъдимия санкция дванадесет години лишаване от свобода, която редуцирал на основание чл. 58а, ал.1 от НК с една трета, като му наложил наказание лишаване от свобода за срок от осем години. На свой ред въззивният съд отново подложил на анализ съвкупността от обстоятелства, характеризиращи личността на подсъдимия и неговата обществена опасност, както и тази на конкретното деяние. Констатирал е, че неправилно първостепенният съд е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства липсата на критично отношение към извършеното и отнемането на превозното средство без знанието на неговия собственик, което излиза извън рамките на обвинението по настоящото дело и не е установено по предвидения в закона ред – чрез влязла в сила присъда. Контролираният съд е изложил подробна и задълбочена аргументация по отношение на невъзможността тези обстоятелства да бъдат отчетени като отегчаващи, която изцяло се споделя от настоящия съдебен състав и не е необходимо да бъде повтаряна. В посока утежняване на отговорността въззивният съд законосъобразно е отчел завишената степен на обществена опасност на дееца предвид постановените спрямо него 26 на брой осъдителни присъди за различни по вид престъпни деяния, включително и за отнемане на МПС с цел да се ползва / чл. 346 от НК/. Коректно на свой ред е преценил, че много от тези осъждания са за деяния, извършени от подсъдимия като непълнолетен, като едновременно с това правилно се е съгласил със заключението на първоинстанционния съд, че наложените санкции, включително и изтърпените ефективно наказания лишаване от свобода, не са оказали поправителен и превъзпитателен ефект спрямо подсъдимия. Верен е и изводът на предходните съдилища, че такъв не са постигнали и многобройните административни наказания, определени на подсъдимия за осъществени от него административни нарушения на правилата на движение, някои от които за управление на МПС без съответната правоспособност – какъвто е един от квалифициращите елементи на престъпното деяние. В тази връзка настоящият съдебен състав намира за правилен подхода на въззивния съд да бъдат отчетени само тези административни наказания, които не са с изтекла давност. Едновременно с това не споделя заключението на контролирания съд, че санкциите, наложени на подсъдимия, много от които са за управление на МПС без съответната правоспособност / чл. 150 от ЗДвП/, не характеризирали „интензитета на допуснатите нарушения“ като изключителен и не обуславяли значително по-висок размер на наказанието. След като държавата в лицето на административнонаказващия орган многократно е санкционирала противоправното поведение на подсъдимия, изразяващо се в управление на МПС без изискуемата от закона правоспособност, проявената от него упоритост при несъобразяване с установените правила, ескалирала до осъществяване на престъпление по транспорта с тежки последици, следва да бъде задължително отчетена в посока утежняване на отговорността му. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че липсата на правоспособност е отчетена като отегчаващ отговорността факт, въпреки че е квалифициращ елемент от престъпния състав. Съдилищата по фактите не са допуснали нарушение на разпоредбата на чл. 56 от НК, тъй като са преценили посоченото обстоятелство не отделно, а в съвкупност с останалите квалифициращи деянието елементи - смърт на едно лице, три средни повреди на друго лице, като основателно са приели, че общият им брой характеризира деянието като такова с по-висока степен на обществена опасност, изискваща по-строго санкциониране. Правилно е отчетена като утежняващо обстоятелство и причинената лека телесна повреда на малолетния Д., която не е съставомерна, но характеризира престъплението като по-тежко предвид неговите общественоопасни последици. При определяне на наказанието „лишаване от свобода“ и двете съдебни инстанции коректно са отчели и смекчаващите отговорността обстоятелства - добросъвестното процесуално поведение на подсъдимия /което той поначало дължи/ и самопризнанието пред разследващия орган, с уговорката, че то няма изключителен принос за разкриване на обективната истина, поради наличието на достатъчно други доказателства. Жалбоподателят не сочи конкретни факти, които да са останали извън вниманието на предходните съдилища и които да налагат намаляване на размера на наложената санкция. При извършената касационната проверка също не се откриват такива. Анализът на отчетените смекчаващи и отегчаващи отговорността не дава основание да се приеме твърдението на жалбоподателя, че наказанието неправилно е било определено над средния предвиден размер. Посочените обстоятелства не са в съотношение на баланс, както неправилно е счел въззивният съд, а е налице явен превес на утежняващите факти. При това положение настоящият съдебен състав намира, че подсъдимият незаконосъобразно е бил премиран от въззивната инстанция, чрез намаляване срока на наложеното от първоинстанционния съд наказание. В определения от контролирания съд размер, санкцията не удовлетворява изискванията за законосъобразност и справедливост. Поради липсата на съответен протест или жалба от частното обвинение обаче, касационната инстанция не разполага с правомощие да коригира наложеното наказание чрез увеличаване на неговия размер. В контекста на изложеното липсват каквито и да било основания за удовлетворяване искането на жалбоподателя за намаляване на срока на лишаването от свобода. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 29/ 21.05.2019 год., постановено по в.н.о.х.д. № 11/2019 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.