5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 500 гр. София, 20 май 2016 г Върховният касационен съд на Република България, І НО, в съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря Мира Недева при становището на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ТОМОВ наказателно дело № 1546/15, като, на основание чл. 33, ал. 5 НПК, мотивите се изготвят от съдия Иванова. Постъпила е частна жалба от Д. А. Д., депозирана чрез защитник, срещу определение на Софийски апелативен съд № 257 от 16.09.2015 г, по ВНЧД № 880/15 по описа на същия съд. С обжалвания въззивен акт, по реда на чл. 72, ал. 2 НПК вр. чл. 397, ал. 1, т. 2 ГПК, е отменено определение на Софийски градски съд от 1.09.2015 г, по НОХД № 2143/14, с което е оставено без уважение искането на Софийска градска прокуратура, с правно основание чл. 72, ал. 2 НПК, за вземане на мярка за обезпечаване отнемането на вещи в полза на държавата чрез налагане на запор върху парична сума, в размер на 3 083 800 евро, находяща се в БНБ, по конкретизирана в съдебния акт банкова сметка, и е уважено искането на прокуратурата, като е взета поисканата обезпечителна мярка и е наложен запор върху 3 083 800 евро, находяща се в БНБ, по цитираната банкова сметка, с титуляр Прокуратура на Република България - Главен прокурор. В допълнение към частната жалба е изложено касационно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно: определението на Софийски апелативен съд съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, установена с ТР №2/2012 ОСНК ВКС, относно задължението на съда да изследва наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, когато решава дали да наложи обезпечителна мярка. С частната жалба се излагат следните доводи: Недопустимо е да бъде наложено обезпечение върху 3 083 800 евро, за които е налице влязъл в сила съдебен акт, с който сумата е върната на жалбоподателката Д., а именно: определение на Софийски градски съд от 30.09.2014 г, по НОХД № 2143/15, което не е изпълнено поради бездействие на прокуратурата. В обвинителния акт липсва надлежно описание на обстоятелствата, касаещи обвинението за пране на пари, и преди всичко, относно предикатното престъпление. Въззивната инстанция не е съобразила ТР № 2/12 ОСНК ВКС, съгласно което е необходимо да бъде изведен положителен извод относно наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, какъвто, в случая, липсва. Игнорирано е обстоятелството, че имуществото, предмет на наложеното обезпечение, е собственост не на подсъдимата Д., а на юридическото лице „Пам пропърти”. С частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение. Върховният касационен съд, І НО, за да се произнесе, взе предвид следното: Мнозинството от настоящия състав счита, че частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съображенията за това са следните: В ТР №2/12 ОСНК ВКС е посочено, че разпоредбата на чл. 72 НПК е специална и има за цел да обезпечи реализирането на наказателната отговорност, а в производството по допускане на обезпечението се съблюдава принципът на чл. 12 НПК, касаещ правото на защита. Когато се решават важни за обвиняемия въпроси, каквито са тези, свързани с управлението и разпореждането с негово имущество, той не може да бъде лишен от правото да защити правата и законните си интереси. В контекста на поставените за тълкуване въпроси е отговорено, че при вземане на решение, засягащо интересите му, обвиняемият има право на достъп до съд, което му се гарантира чрез възможността да обжалва постановения съдебен акт / има се предвид акт на съда, с който е наложено обезпечение /. В този контекст в цитираното тълкувателно решение са развити съображения, касаещи правото на обвиняемия да обжалва съдебния акт на първата инстанция пред въззивния съд. Процедурата по чл. 72 НПК е обвързана с реда по ГПК, но това не означава, че приложимите в производството правила са единствено тези по гражданския процесуален закон. Както вече беше посочено, и в процедурата по чл. 72 НПК, принципът на чл. 12 НПК не може да бъде игнориран, което означава, че на лицето, засегнато от обезпечителната мярка / обвиняем или подсъдим / се гарантира правото на защита чрез произнасяне на съд на две инстанции. В аспекта на обсъжданите въпроси, ТР №2/12 ОСНК ВКС е развило съображения за първа и въззивна инстанции, като е изследвало хипотезата, при която обезпечителната мярка е наложена от първата инстанция, чийто съдебен акт подлежи на проверка от въззивната такава. В синхрон с цитираното тълкувателно решение е и уредбата на чл. 396 ГПК, а именно: Съгласно ал. 1, определението на съда по обезпечение на иска може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок. Тази хипотеза е относима към случаите, при които обезпечителната мярка е наложена от първата инстанция. Тогава засегнатото лице / молителя / има правото да поиска произнасяне от въззивния съд. Аналогична е уредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК, предвиждаща възможност за касационно обжалване на съдебния акт, с който обезпечението е наложено за първи път от въззивната инстанция. В този случай, определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, ако са налице условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият казус попада в обсега на втората алинея по чл. 396 ГПК, която визира правото на обжалване пред ВКС на въззивния акт, с който е допуснато обезпечение. Ето защо, при преценката за допустимост на частната жалба, депозирана от Д. Д., се явяват приложими нормите на НПК, гарантиращи правото на защита чрез произнасяне на поне две съдебни инстанции, както и тези на ГПК, към които препраща ТР №2/12 ОСНК ВКС / чл. 396, ал. 2 ГПК /, съдържащи аналогична правна уредба. Мнозинството от състава приема, че са изпълнени и предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с частната жалба се твърди, че спорният въпрос е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС / в тази насока е посочено ТР № 2/12 ОСНК ВКС /. Допълнителни аргументи за допустимостта на настоящата частна жалба могат да бъдат почерпени и от съобразителната част на ТР № 6/15 ОСНК ВКС, където, макар и по друг повод, е посочено: При спор за незаконна намеса в упражняването на правото на собственост по чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, който е част от вътрешното право с приоритетно значение, засегнатите лица следва да разполагат с ефективни вътрешноправни средства за защита от съответна национална институция, а съдебната защита се явява дължима съобразно международните и вътрешни стандарти. По изложените съображения, мнозинството намери, че частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Софийският апелативен съд е изложил правилни съображения относно необходимостта от налагане на поисканото от прокуратурата обезпечение. Съдебният акт, с който сумата от 3 083 800 евро, предмет на обезпечението, е върната, е влязъл в сила и подлежи на изпълнение. Отделен е въпросът какви са причините, поради които този акт не е бил изпълнен. В този смисъл, обезпечителната нужда произтича от обстоятелството, че, макар сумата да е останала във фактическа власт на Прокуратурата, то юридически тя се намира в патримониума на жалбоподателката. От друга страна, определението на СГС, с което сумата е върната, има отношение към предходен етап от процесуалния развой на делото, когато то е било прекратено. Понастоящем е висящо пред СГС, по внесен обвинителен акт, тъй като е било възобновено. При това положение, прокуратурата има правен интерес да поиска обезпечение чрез налагане на запор върху посочената сума, с оглед предвиденото в закона отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението по чл. 253 НК или на имуществото, в което той е трансформиран. Доводът относно наличие или липса на обосновано предположение за извършено престъпление не би могъл да се обсъжда тъй като тази преценка се отнася само за досъдебната фаза на процеса, в какъвто смисъл е и ТР №2/12 ОСНК ВКС. Ето защо, правилно съставът на въззивния съд не е обсъждал този въпрос, при положение, че производството е в съдебна фаза. Що се отнася до възраженията, касаещи формулировката на обвинението, те са извън предмета на производството по налагане на обезпечение, поради което няма да бъдат обсъждани в настоящето изложение. Относно възражението за собствеността на имуществото, предмет на наложения запор, то също е неоснователно. По делото е установено, че юридическото лице [фирма] е еднолична собственост на подсъдимата Д., какъвто извод се съдържа и във влязлото в сила определение на СГС от 30.09.2014 г, на което се позовава защитата / в цитирания съдебен акт е посочено, че жалбоподателката е собственик на 3 083 800 евро лично и като едноличен собственик на [фирма] /. С оглед на изложеното, мнозинството на съдебния състав намери, че въззивната инстанция правилно е преценила, че са налице изискуемите материалноправни предпоставки за налагане на обезпечение, с оглед на което законосъобразно е отменила определението на първата инстанция, с което е отказано налагане на обезпечение, и сама е наложила такова. По тези съображения, обжалваният въззивен акт се явява правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 72 НПК вр. чл. 396, ал. 2 ГПК, ВКС, І НО, О П Р Е Д Е Л И: ОСТАВЯ в СИЛА определение на САС № 257 от 16.09.2015 г, по ВНЧД № 880/15 по описа на същия съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: / О. М. / ЧЛЕНОВЕ: 3 ОСОБЕНО МНЕНИЕ към решението по нд 1546/2015 на ВКС Не споделям мнението на мнозинството от съдебния състав за този изход от делото – отхвърлянето на жалбата като неоснователна, вместо като недопустима. Нямам предвид обаче обсъдената в мотивите и приета допустимост на жалбата, а допустимостта ѝ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Мнозинството от състава се е съгласило с приложимостта на разпоредбата, но нейното приложение е само маркирано на с.3 в мотивите към решението; там е прието, „че са изпълнени и предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като с частната жалба се твърди, че спорният въпрос е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС (в тази насока е посочено ТР № 2/12 ОСНК ВКС)”. В окончателния си акт обаче ВКС според мен трябваше да продължи с подробното обсъждане на чл.280, ал.1 ГПК и на значението му за изхода на делото, за да бъде последователен и по отношение на указанията, които е дал на жалбоподателката при образуване на делото. По този начин ВКС щеше да изпълни по-убедително своето задължение по ГПК да приложи особения механизъм за селектиране на касационните жалби, което предхожда тяхното разглеждане по същество; на този механизъм е посветено изцяло ТР 1/2010-2009-ОСГТК, в което пък са дадени следните задължителни указания. Изискванията за селектиране на касационните жалби са разделени в едно общо и три допълнителни основания, като проверката във ВКС за тяхната наличност започва с общото основание и ако то липсва, допълнителните не се разглеждат. Общото основание е формулирано в чл.280, ал.1 ГПК и разяснено от ОСГТК, като произнасяне от въззивния съд по такъв материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело – включен е в предмета на спора и обуславя правните изводи на съда. ОСГТК е разяснило също така, че задължението за точно и ясно формулиране на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е на касатора, не на касационния съдебен състав, който може единствено да уточни и да конкретизира правния въпрос. В изпълнение на своето задължение жалбоподателката е посочила: „Приемайки, че е налице основание за налагане на обезпечителна мярка по чл.72, ал.2 от НПК, вр.чл.389, вр.чл.397, ал.1, т.3 от ГПК по отношение на Д. Д., чрез налагане на запор […], при положение че в обвинителния акт, предмет на н.о.х.д. № 2143/2015 г. на СГС, липсва описание на предикатното престъпление по чл.354а от НК /начин на извършване, извършител и др./, водеща до липса на обосновано предположение за извършване на престъпление по чл.253, ал.4 от НК от страна на Д. Д., Софийският градски съд се е произнесъл [по този въпрос] в противоречие с практиката, установена с Тълкувателно решение № 2/2012 на ОСНК на ВКС…, в което се приема, че в „Производството по допускане на обезпечение по реда на чл.72 от НПК съдът следва да преценява наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. За основателността на искането не е достатъчно наличието на акт за образуване на досъдебното производство за престъпление, за което се предвижда наказание глоба и/или конфискация (…)”(различният шрифт е според оригинала, добавеното в квадратни скоби-ПТ). Цитатът от приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба е по-обширен от необходимото – включва твърдения не само за общото, но и за първото от допълнителните основания по чл.280, ал.1 ГПК. По-подробното цитиране е необходимо обаче, за да изпълни и ВКС на свой ред задължението си да уточни и конкретизира правния въпрос, поставен от жалбоподателката. Въпросът според мен е следният: „В производството по допускане на обезпечение по реда на чл.72 от НПК, следва ли съдът да преценява наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, включително за т.нар. предикатно (първично) престъпление, когато такова има в обхвата на „основното” престъпление”? Едно от основанията в „същинската” касационна жалба, която – трябва да бъде припомнено – сега не е предмет на обсъждане, е, че САС е постановил неправилно определение, защото обвинителният акт по делото не позволявал извод за наличието на обоснованото предположение в така формулирания въпрос. Предмет обаче на сегашното обсъждане е дали това предположение е въобще от значение за конкретното обезпечително производство. Отговорът на този въпрос е според мен отрицателен. По въпроса за виновността (дали обвиняемият е извършил приписаното му престъпление) в този етап от наказателното производство са и без друго недопустими предположения – даже да са обосновани. За виновността съдът има право да се произнася само с присъдата си, а тя „не може да почива на предположения” (чл.303, ал.1 НПК). И накрая – макар допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК да е излишно да бъде обсъждано при липса на общото основание (вж. отново ТР 1/10-09-ОСГТК), само заради връзката между тях, която е направена в касационната жалба, не мога да не се съглася с мнозинството, че „обоснованото предположение за извършено престъпление”, за което се говори в т.1 от ТР 2/12-ОСНК, изобщо няма предвид съдебната фаза на процеса – това е очевидно от направеното в него уточнението за акта, с който се образува досъдебното производство; за ограниченото в този смисъл приложно поле на даденото тълкуване може да се съди и от самото искане за издаване на тълкувателното решение, и от приложенията към него, които са били посветени изцяло на обезпечителното производство в досъдебната му фаза. (ПЛАМЕН ТОМОВ)