РЕШЕНИЕ № 64 София, 03.04. 2017 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито съдебно заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА с участието на секретаря Ванюша Стоилова като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3246 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Д. П. Г. и М. П. Г., чрез процесуалния им представител адв.А. С., които обжалват въззивното решение от 22.1.2016 г по гр.дело № 7785/2015 г на Софийски градски съд, ГО, Трети „Г“ въззивен състав в частта, с която е обезсилено решение от 27.8.2014 г по гр.дело № 62456/12 г на СРС, Първо ГО, 27 състав, поправено с решение по чл.247 ГПК от 29.1.2015 г в частта, с която предявеният от Д. П. Г. иск по чл.59 ал.1 ЗЗД срещу [фирма] е уважен за разликата над сумата 3261, 63 евро до сумата 6523, 26 евро и производството по делото е прекратено в тази му част, както и в частта, с която искът предявен от М. П. Г. срещу [фирма] е отхвърлен за разликата над сумата 3261, 63 евро до сумата 4 800 евро. В касационната жалба се подържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно, постановено е в нарушение на процесуалния и материалния закон. Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по същата. С определение № 891 от 5.12.2016 г, постановено по делото, ВКС, Четвърто гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищците на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК като е приел, че същото е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 134 от 30.12.2013 г по търговско дело № 3482013 г на ВКС, ТК, Второ отделение по процесуалноправния въпрос „следва ли въззивният съд да обоснове решението си в случаите когато обезсилва решението на първоинстанционния съд.“ От данните по делото се установява следното : Д. П. Г. и М. П. Г. са предявили срещу [фирма] обективно и субективно съединени искове по чл.59 ал.1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на собствения им имот, представляващ ½ ид.част от склад със застроена площ от 158 кв.м, на един етаж с навес към него с площ от 50 кв.м, заедно с портиерна стая от 8, 6 кв.м, заедно с 17 % ид.части от дворно място, представляващо УПШ II-14 в кв. 530 по плана на [населено място], м.ГГЦ Зона Г-14, цялото от 1696 кв.м, находящо се в [населено място] № 192, район О..Подържат, че дружеството ползва без правно основание собствената им ид.част от този имот, поради което молят съда да им присъди обезщетение в размер на 12 000 евро, за времето от 1.11.2009 г-31.10.2011 г, ведно със следващите се от това законни последици. С първоинстанционното решение, поправено по реда на чл.247 ГПК, СРС, Първо ГО, 27 състав е осъдил [фирма] да заплати на Д. П. Г. сумата 6 523, 26 евро, представляваща обезщетение за ползване на ½ ид.част от описания в исковата молба недвижим имот.С решението си СРС е отхвърлил предявения от Д. Г. иск за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 12 000 евро, както и за периода от 9.6.2011 г до 31.10.2011 г.Като изцяло неоснователен е отхвърлен предявения от втория ищец М. П. Г. срещу [фирма] иск по чл.59 ЗЗД с мотивите, че от доказателствата по делото не се установяват собственическите му права върху вещта. С обжалваното въззивно решение СГС е приел, че от нотариален акт № 126, т.4, дело № 680/2008 г за продажба и нотариален акт № 122, т.4, дело № 676/2008 г за дарение се установява, че на 20.8.2008 г ищцата Д. Г. и е придобила процесните имоти.Видно от приетото пред въззивния съд удостоверение ищците са съпрузи, следователно придобитото в резултат на възмездната сделка е станало СИО.Прието е, че дължимото обезщетение за ползване в периода 1.11.2009 г-8.6.2011 г възлиза на 6523, 26 евро, поради което на всеки от ищците следва да бъде присъдено обезщетение в размер на по 3261, 63 евро на основание чл.59 ал.1 ЗЗД.Поради това първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която предявения от Г. иск по чл.59 ал.1 ЗЗД е уважен за разликата над сумата 3261, 63 евро до сумата 6523, 26 евро като постановен свърх петитум.Първоинстанционното решение е отменено от въззивния съд в частта, с която искът, предявен от М. Г. е отхвърлен и вместо него е постановено друго, с което същият е уважен до размера на сумата 3261, 63 евро представляващи обезщетение за ползване на процесните имота за времето от 1.11.2009 г до 8.6.2011 г. По въпроса по който е допуснато касационно обжалване. С решение № 134 от 30.12.2013 г по търговско дело № 3482013 г на ВКС, ТК, Второ отделение, с което е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон-чл.236 ал.2 ГПК и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВКС.С приетите при действието на ГПК от 1952 г /отм/ постановления на Пленума на ВС -ІППВС №1/1953 г, ППВС № 7/1965 г и ППВС № 1/85 г са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество като е посочено, че, мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона.Що се отнася до пороците при формиране на правните изводи на съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци водят до неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не и до недопустимост. С оглед отговора на поставения въпрос и по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното : Оплакванията в жалбата са основателни. Въззивният съд не е изложил мотиви защо счита частично за недопустимо решението на първоинстанционния съд, като постановено свръх петитум.В този смисъл липсва каквато и да е преценка на доказателствата, която да води до формирания от съда извод.Двамата ищци са предявили искове по чл.59 ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на описаните в исковата молба имоти на сума 12 000 евро. В противоречие със събрания по делото доказателствен материал съдът е приел, че двамата ищци са съсобственици на ½ ид.част. Това не би могло да е така, защото още пред първоинстанционния съд е представен нотариален акт № 126, том 4, рег. № 13469, дело № 680/2008 г, от който е видно, че на 20.8.2008 г С. и Ц. Я. са продали на Д. П. Г. 4/10 ид.части от процесния недвижим имот.Възмездната сделка е осъществена по време на брака на Д. Г. с М. П. Г..Следователно ищците са съсобственици на процесните 4/10 ид.части при условията на съпружеска имуществена общност.Отделно от това с нотариален акт № 122, том 5, рег.№ 13442, н.д. 676 на 20.8.08 г Д. Г. е придобила по дарение 1/10 ид.част от същия имот.Следователно ищцата притежава по дарение и покупко-продажба 5/10 ид.част от имота, като съпругът и е съсобственик до размера на 4/10 ид.части. При положение, че съпружеската имуществена общност е бездялова,/идеална/ съсобственост не намира опора в закона приетото от въззивния съд, че всеки от ищците има право на ½ от 6 000 евро или по 3261, 63 евро. Относно претендирания размер на исковата претенция въззивният съд се е позовал на уточнение, извършено в открито съдебно заседание на 15.4.2014 г.Такова уточнение обаче липсва в протокола от откритото съдебно заседание.Страната единствено е заявила, че претендира сумите по исковата молба като обезщетение на извъндоговорно основание, а не на деликтно основание. След като съдът не се е занимал с редовността на исковата молба, прецизирайки петитума на иска е следвало да приеме, че общата претенция на ищците е за 12 000 евро, а не за 6 000 евро. Констатираните пороци в съдържанието на исковата молба и в доклада на първата инстанция е следвало да мотивират решаващия въззивен състав да укаже в определението по чл. 267 от ГПК на страните да посочат ясно и конкретно твърдените факти и обстоятелства, от които произтичат претендираните права и направените възражения. Назначаването на експертизата е направено при нередовна искова молба, а уточняването на петитума от въззивния съд е следвало да се направил с цел преодоляване на неправилните процесуални действия на първоинстанционния съд, който не е изпълнил вменените му от чл. 129, ал. 2 от ГПК и чл. 146, ал. 2 и ал. 3 от ГПК задължения - да прояви активност за отстраняване недостатъците на исковата молба, да даде правилни указания на страните относно подлежащите на доказване факти и да им предостави възможност да ангажират необходимите доказателства, след като изяснят защитните си позиции в процеса. За основателни следва да се приемат оплакванията в касационната жалба за необоснованост на въззивното решение и за нарушаване на съдопроизводствените правила, свързани с преценката на приетите във въззивното производство заключения на съдебно- техническите експертизи.Въззивният съд е основал решаващите си изводи за основателност на предявения иск на основното заключение на вещото лице-относно сградите и и на обособено мнение към тройната експертиза относно оценката на 17 % от дворното място.Тъй като заключението на единичната експертиза е било непълно, съдът е следвало да постави допълнителна задача вещото лице да даде заключение не само на процесните сгради, а и на дворното място от което ищците притежават 17 %-съобразно направеното от процесуалния представител възражение по приемане на експертизата, депозирано на 9.4.2014 г.В същото възражение е посочено, че вещото лице е оценило сгради, които не са процесните и не е оценило процесните / в това число дворното място/.Така например техническата експертиза, изпълнена от в.л.М. е оценила, складово помещение, разположено в дворното място от 114, 40 кв.м, без да конкретизира дали това е процесното помещение, претендирано като такова с квадратура от 158 кв.м; навесът е описан като такъв на 31,20 кв.м, без да е посочено дали е идентичен с процесния от 50 кв.м, не е ясно съществува ли портиерната стая и взета ли е предвид при оценяването на имота осъществяващ автосервизна дейност.Тези факти е следвало да се изяснят предвид правените в хода на производството възражения от страна на ответника относно ползването на помещенията. По тези съображения въззивният съд е следвало да назначи допълнително или повторно заключение за изясняване на релевантните за правния спор факти тъй като депозираното заключение не е достатъчно пълно и ясно. Допуснатите процесуални нарушения са съществени, тъй като са довели до необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, с оглед на което налагат отмяна на решението на основание чл. 281, т. 3 от ГПК вр. с чл. 293, ал. 2 от ГПК. Спорът не може да бъде решен по същество от настоящата инстанция, поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия /уточняване по размер претенциите на ищцовата страна/ и изслушване на съдебно-техническа експертиза, която да даде заключение за размера на претендираното обезщетение, съобразно доказателствата по делото и след оглед на място. Съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, като при новото разглеждане съдът следва да назначи по своя преценка допълнителна или повторна експертиза с горната задача. Разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, но при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в съответствие с правилото на чл. 294, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение от 22.1.2016 г по гр.дело № 7785/2015 г на Софийски градски съд, ГО, Трети „Г“ въззивен състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.