РЕШЕНИЕ № 14 гр.София, 13 февруари 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ:ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова н. д. № 1225/ 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпили жалби от подсъдимите Ж. С., Г. Ш. и П. Т., подадени чрез техните защитници, срещу въззивна присъда № 5, постановена на 26.05.2016 год. по ВНОХД № 30/2015 год. по описа на Апелативен съд- Пловдив. В жалбите се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - т.3 от НК, като се правят искания за оправдаване на подсъдимите или отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В писмени допълнения към жалбите защитниците излагат подробни съображения относно релевираните касационни основания. В съдебно заседание пред ВКС, защитникът на подс. Т. - адвокат Р., поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Според защитата в обвинителния акт не са посочени факти и обстоятелства затова, че Т. е продал на служителите под прикритие подправените парични знаци. Въпреки положените усилия, апелативният съд не събрал необходимия обем от доказателства, в подкрепа на повдигнатите обвинения, като постановил осъдителна присъда само въз основа на обясненията на подсъдимите Т. и Ш.. Служебният защитник на подс. Ж. С. - адвокат В. Н., поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване. Защитникът твърди, че въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалния закон, като не е изследвал всички обстоятелства от значение за правилното решаване на делото и е приел за установена фактическа обстановка, неподкрепена от доказателствата, събрани по делото. Защитникът твърди, че е налице провокация към престъпление, тъй като подс. С. е знаел, че лицата, с които контактува, са полицейски служители. Претендира отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия, а алтернативно иска връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият Ш. и неговият защитник – адвокат К., редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбите са неоснователни и не следва да бъдат уважени. Според прокурора обвинението се основава на доказателствата, събрани по делото и подробно анализирани във въззивното решение. При постановяване на въззивната присъда не са допуснати процесуални нарушения, като правилно е приложен и материалният закон. Подсъдимите Т. и Ш., редовно призовани, не се явяват в заседанието пред ВКС. В своя защита подс. С. твърди, че е извършил деянието със съзнанието, че помага на полицейските служители, предал им е подправените парични знаци, без да получи облага от сделката. Според него неправилно е осъден за извършването на две престъпления, въпреки, че е осъществил едно продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал.1 от НК. В предоставената му последна дума подс. С. моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 60, постановена на 26.08.2014 год. по НОХД № 59/2014 год., Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Г. Д. Ш. за невиновен в това на 01.09.2011 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление да е придобил от неизвестен извършител подправени парични знаци - 101 бр. банкноти с номинал 100 евро, като е знаел, че са подправени и на същата дата да е прокарал в обръщение в [населено място] същите подправени парични знаци, като ги е продал на подсъдимия П. Д. Т., като знаел, че са подправени, поради което и на основание чл. 304 от НПК, го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 244, ал.1, пр.1 и пр.2, вр. с чл. 26, ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимият П. Д. Т. е признат за невиновен в това, че на 01.09.2011 год., в [населено място], при условията на продължавано престъпление е придобил от Г. Д. Ш. 101 бр. подправени парични знаци с номинал 100 евро, като знаел, че са подправени и на същата дата, в съучастие с подсъдимия Ж. Д. С. е прокарал в обръщение 100 бр. от тях, като ги продал на служители под прикритие с идентификационни номера № 40 /11 г. и № 41/11 г. по описа на Окръжен съд –Бургас, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението по чл. 244, ал.1, пр.1 и пр.2, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Пловдивският окръжен съд с посочената присъда е признал подсъдимия Ж. Д. С. за невиновен в това, че на 01.09.2011 год., в [населено място], в съучастие като съизвършител с подсъдимия П. Д. Т., е прокарал в обръщение подправени парични знаци - 100 бр. банкноти с номинал от 100 евро, като знаел, че са подправени и ги продал на служители под прикритие с идентификационни номера № 40 /11 г. и № 41/11 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението по чл. 244, ал.1, пр.1, вр. с чл. 20, ал.2 от НК. По повод постъпил протест от Пловдивската окръжна прокуратура срещу присъдата на ОС - Пловдив, с искане за осъждане на тримата подсъдими по повдигнатите срещу тях обвинения, в Апелативен съд - Пловдив било образувано ВНОХД № 30/2015 год. С въззивна присъда № 5, постановена на 26.05.2016 год. по същото дело, първоинстанционната присъда била отменена, тримата подсъдими били признати за виновни по повдигнатите им обвинения и осъдени както следва: подс. Т. - на две години и шест месеца лишаване от свобода, като изтърпяването на наказанието е отложено по реда на чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години и шест месеца; подс. Ш. - на две години и два месеца лишаване от свобода, изтърпяването на които е отложено по реда на чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години и подс. С. - на две години и два месеца лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим за изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, определен на основание чл.60, ал.1, вр. с чл. 61, т.2 от ЗИНЗС. С въззивната присъда и тримата подсъдими са оправдани по повдигнатите им обвинения по отношение на една банкнота от 100 евро в повече. АС - Пловдив с присъдата си е зачел времето, през което подсъдимите са били с мярка за неотклонение „Задържане под стража“, осъдил ги е да заплатят направените по делото разноски, като се е разпоредил подправените парични знаци да бъдат унищожени след влизането на присъдата в сила. На първо място следва да се обсъдят преди всичко възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като се твърди, че те стоят в основата на неправилното приложение на материалния закон, а и от основателността им зависи дали ще бъдат предмет на обсъждане останалите релевирани възражения. Внимателната преценка на събраните по делото материали води до категоричния извод, че на досъдебната фаза на наказателното производство не е допуснато съществено процесуално нарушение, от категорията на соченото от жалбоподателя С.. Възражението на подс. С. е за това, че цялостната, осъществена от него престъпна дейност, следва да се квалифицира като едно продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК, поради което неправилно и незаконосъобразно производството е било разделено по отношение на отделните деяния в рамките на това престъпление и делата са разгледани от различни съдилища. Прокуратурата, съгласно разпоредбата на чл. 127, ал.1 от Конституцията на Република България, ръководи разследването и упражнява надзор върху него и е органът, който повдига и поддържа обвинението пред съда. Единствено в правомощията на прокуратурата е да реши срещу кои лица и за какви престъпления да повдигне обвинение, като съдът в това отношение не може да влияе върху нейната преценка. С оглед на това, невключването на всички деяния, осъществени в рамките на едно продължавано престъпление и неразглеждането му в рамките на едно наказателно производство, не може да бъде обект на контрол от страна на съда. Не е в правомощията на съда да приеме, че невключването на всички деяния в рамките на продължаваното престъпление е съществено процесуално нарушение, водещо до отмяна на обжалвания съдебен акт. Основните възражения, които се правят в касационните жалби и на тримата подсъдими е за това, че неправилно въззивният съд е кредитирал доказателства, събрани чрез използване на СРС, въпреки допуснатите нарушения на правилата, регламентиращи тяхното експлоатиране. Всъщност, по същество се твърди, че въззивната присъдата е необоснована, тъй като липсват доказателства в подкрепа на повдигнатите обвинения. Необходимо да се отбележи, че необосноваността на съдебните актове не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК. Това оплакване е относимо само към съдилищата по фактите, тъй като касационният съд не може да установява нови фактически положения и въз основа на тях да оправдава подсъдимия, каквото искане се прави от жалбоподателите. В правомощията на ВКС е единствено да провери дали са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда въз основа на тях. Едно от тези правила е свързано със забраната, визирана в разпоредбата на чл. 177, ал.1 от НПК, според която обвинението и присъдата не могат да се основават само на данните от специалните разузнавателни средства. Специалните разузнавателни средства се третират от процесуалния закон като самостоятелен способ за доказване при разследване на ограничен кръг от тежки умишлени престъпления. Поради това, че при експлоатацията им се засягат основни конституционно защитени граждански права, те се използват само субсидиарно заедно с други доказателствени способи и то ако значимите за делото обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни трудности - чл. 172, ал.2 от НПК. Именно като гаранция срещу необоснованото и произволно ограничаване на правата на гражданите, законодателят е предвидил, че обвинението и присъдата не могат да се основават само на данните от СРС. Първоинстанционният съд е оправдал тримата подсъдими с довода, че по делото са събрани единствено такива доказателства, въз основа на каквито НПК не позволява да бъде постановена осъдителна присъда, а именно самопризнанията на подсъдимите Ш. и Т. и ВДС, изготвени чрез експлоатацията на СРС- звукозаписи на разговорите, проведени между Т. и С., между Т. и Ш. и между Т. и „купувачите“ и видеозаписи на съответните срещи. Окръжният съд е приел, че не може да се позовава на резултатите от използваните оперативни способи- „разследване чрез служител под прикритие“ и „доверителна сделка“, тъй като по делото липсват документи, позволяващи да се извърши проверка дали е спазена процедурата по даване на разрешение за експлоатиране на посочените СРС, какви са били поставените задачи и как са изпълнени. Първостепенният съд е отразил и липсата на документи, удостоверяващи как и кога е предадена сумата от 5000 лева на служителите под прикритие, белязани ли са били банкнотите, съставляващи тази сума, какви вещи /банкноти/ са придобили служителите под прикритие срещу нея и с какъв документ са ги предали, за да могат да се направят съответните изводи в подкрепа на обвинението. Несъмнено така изложените съображения на първостепенния съд биха били правилни, ако съдебният състав беше положил всички необходими процесуални усилия да издири документацията, свързана с даването на разрешение за използването на посочените СРС и резултатите от тяхната експлоатация, изпълнявайки задълженията си изводими от разпоредбата на чл. 107, ал.2, пр.2 от НПК,така както е направил въззивният съд. В случая упрекът не следва да бъде отправен само към първоинстанционния съд, а и към представителите на прокуратурата, наблюдаващи досъдебното производство и внесли обвинителен акт за разглеждане в ОС-Пловдив. Във връзка с разследване дейността на подс. Ж. С. са били водени две производства - ДП №59/2011 г. по описа на БОП –Пловдив и ДП№ 24/2011 год. по писа на БОП – Бургас, които няколко пъти са били разделяни и обединявани с постановления на съответните прокурори. Впоследствие са били образувани две дела: НОХД № 577/2012 год. в ОС-Пловдив и НОХД № 493/2014 год. в ОС-Бургас. По делото на ОС-Пловдив е било постигнато споразумение между прокуратурата и подсъдимите Т., Ш. и С. и наказателното производство е било прекратено. С решение № 491 от 05.12.2012 год. по н.д. № 1779/2012 год., ВКС, ІІІ н.о. е възобновил прекратеното наказателно производство и е отменил определението, с което са одобрени постигнатите споразумения. Още в това решение е посочено, че липсва документацията, свързана с използването на СРС- „разследване чрез служител под прикритие“ и „доверителна сделка“. Такава не е била издирена и приложена след връщането на делото на фазата на досъдебното производство, като е внесен обвинителен акт в съда, без да са събрани нужните доказателства. Голяма част от писмените доказателства е била приложена към материалите на делото разгледано от Окръжен съд –Бургас, което е наложило полагане на допълнителни усилия от страна на ОС-Пловдив, а след това и на АС-Пловдив за тяхното издирване. Въззивният съд, съобразявайки всички специфики на законодателната уредба на СРС, свързана с регламентиране на видовете технически средства и оперативни способи, с даването на разрешение за тяхното експлоатиране, начина на възпроизвеждане на информацията, събрана чрез тях и нейната проверка чрез предвидените в НПК доказателствени средства, е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е изискал и събрал по съответния процесуален ред доказателства, свързани с реда, по който са били експлоатирани СРС в рамките на настоящото наказателно производство. Апелативният съд е разпитал свидетелите - служители под прикритие с идентификационни номера 40 и 41, при спазване на процедурата, предвидена в чл. 141а, вр. с чл. 139, ал.8, вр. с чл. 223 от НПК. Изискал е и е приложил протокол относно придобити вещи от доверителна сделка от 02.09.2011 год., искане за разрешение за използване на СРС № ОП-13416/15.08.2011 год. по описа на ОП-Бургас и разрешение за използване на СРС рег. № ОС-5-221/16.08.2011 год. В посочените документи е отразено искането и съответно разрешението за използване на СРС- „разследване чрез служител под прикритие“ и „доверителна сделка“ и получените на 01.09.2011 г. от свидетел с идентификационен № 40 банкноти - 100 бр. с номинал 100 евро, с посочени в протокола серийни номера, придобити от него в резултат на доверителната сделка. По този начин въззивният съдебен състав, изпълнявайки задълженията си, свързани с провеждане на обективно, пълно и всестранно изследване на всички факти и обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина, е отстранил допуснатото от първостепенния съд нарушение и е събрал обема от доказателства, необходим за правилното решаване на делото. Предвид изложеното, твърдението на жалбоподателите, че въззивният съд се е позовал на доказателствени източници, които не са събрани по установения в НПК ред, е неоснователно. От приобщените по делото в хода на въззивното съдебно следствие документи се установява, че е спазен редът за законосъобразна експлоатация на СРС. Направено е искане от компетентен орган по чл. 13, т.6 от ЗСРС за даване на разрешение за използване на СРС - „разследване чрез служител под прикритие“ и „доверителна сделка“, дадено е писмено разрешение от Председателя на съответния окръжен съд /ОС Бургас/, като е проведен разпит на служителите под прикритие в качеството на свидетели, а придобитите вещи /банкноти/ в резултат на доверителната сделка са описани в нарочен протокол. Спазени са всички изисквания на НПК и на ЗСРС, с оглед на което посочените доказателствени източници могат да послужат за годна доказателствена основа за изграждане на съответните фактически и правни изводи. Друго възражение, което се прави от жалбоподателите е свързано с годността на приобщения по делото протокол от 02.09.2011 год. В него са отразени получените от свидетел с идентификационен номер 40 на 01.09.2011 год. банкноти в резултат на доверителната сделка, подробно описани с посочване на номинала и серийните им номера. Възражението на страните, че този протокол не е съставен на мястото на предаването на банкнотите и следователно не отразява действителното положение, не може да бъде споделено. В нито един нормативен акт, уреждащ използването на СРС /НПК и ЗСРС/ няма изискване, вещите, придобити в резултат на доверителната сделка, да бъдат предадени на мястото, където са били получени и на същото това място да се състави протокол / за претърсване и изземване, за оглед и т.н./, удостоверяващ посоченото действие. Законодателят изрично е предвидил в разпоредбата на чл. 172, ал.4 и ал.5 от НПК, че специалните разузнавателни средства контролирана доставка и доверителна сделка, могат да служат за събиране на веществени доказателства, които се прилагат по делото, без да поставя изискване, протоколът, чрез който се инкорпорират към доказателствения материал тези вещи, да отговаря на изискванията на чл.128 и чл.129 от НПК. Този протокол не отразява извършване на процесуално-следствено действие по реда на НПК, не е писмено доказателствено средство, а писмено доказателство, аналогично на протокола за доброволно предаване. Затова и законодателят не е предвидил изискване протоколът, в който са описани вещите, придобити от служителите под прикритие в резултат на доверителната сделка, да бъде съставен на същата дата и на мястото, където те са получили вещите, да съдържа данни за тяхната самоличност и подписите им, като не се изисква и действието да е извършено в присъствието на поемни лица. Това произтича от естеството на използваните оперативни способи за разследване- „разследване чрез служител под прикритие“ и „доверителна сделка“, изискващи конспиративност с цел от една страна скриване самоличността на служителите под прикритие, а от друга – запазване на възможността те да продължат участието си в разследването на престъпната дейност. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателите, че разминаването между отразеното в посочения протокол и заявеното от служител под прикритие с идентификационнен № 40 относно датата и мястото на съставянето му, налага изключване на писменото доказателство от доказателствения материал. Според настоящия съдебен състав, това разминаване между двата доказателствени източника е обяснимо, предвид петгодишният период от време изминал от събитието, за което служителят под прикритие е дал показания, до момента на разпита му, проведен от въззивния съд. Посоченото несъответствие не е от съществено значение за годността на протокола, още повече, че по отношение на основния факт –получаване на подправените парични знаци от служител под прикритие с № 40 в резултат на доверителна сделка на 01.09.2011 год., двата доказателствени източника са еднопосочни. В посочения протокол получените от служителя под прикритие банкноти са подробно описани, като са отразени видът на купюрите и серийните им номера. Между тях и предявените от въззивния съд като веществени доказателства банкноти, съхранявани в БНБ, е налице пълна идентичност, което налага извода, че протоколът вярно възпроизвежда действителното положение. Същите банкноти са били предмет на изготвената техническа експертиза, която е установила тяхната неистинност. Следователно, от доказателствената съвкупност се установява по несъмнен начин връзката между предадените от подсъдимите Т. и С. на служителя под прикритие № 40 подправени банкноти и изследваните от техническата експертиза веществени доказателства, съхранявани в БНБ. При това положение, изводът на въззивния съд, че предметът на престъплението е установен по несъмнен начин, е правилен и законосъобразен. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателите, че въззивният съд се е позовал само на обясненията на подсъдимите Ш. и Т., приобщени от окръжния съд по реда на чл. 279, ал.2, вр. с ал.1, т.4 от НПК, в които те са направили самопризнания. Въззивният съд е анализирал подробно посочените гласни доказателства и ги е преценил във връзка с останалите доказателствени източници. При това контролираният съд е направил добре аргументиран извод, че не е налице оговор по отношение на подс. С., тъй като самопризнанията на подсъдимите Ш. и Т. изцяло се потвърждават от показанията на служителите под прикритие и ВДС, съдържащи резултатите от използваните СРС /звукозаписи от проведени разговори между подсъдимия С. и служителите под прикритие, между С. и Т., между Т. и Ш./, както и от явните доказателства изведени от протокола за обиск, в който е отразено, че при извършеното претърсване в Т. е намерена една банкнота с номинал от 100 евро, с определен сериен номер, каквато той твърди, че е получил от Ш. по молба на подс. С.. Самопризнанията на Т. и Ш. въззивният съд е съпоставил и с показанията на св. Б., от които се установява, че по молба на подс. С. той е изпратил сумата /поискана от подс. Ш./, за да осигури мостри от неистински банкноти от по 100 евро, както и с писмените доказателства във връзка с този паричен превод, приложени по делото. Въззивната съдебна инстанция е обсъдила и показанията на св. Т. относно получената от подс. С. пратка, изпратена по автобуса от [населено място], които изцяло кореспондират с обясненията на Т. и Ш. и с приложените по делото ВДС. Нито едно от посочените доказателствени средства не е тълкувано превратно, извън действителния му смисъл и значение. Фактическите изводи на въззивния съд, изведени от посочените доказателствени източници, са подчинени на правилата на формалната логика и на изискванията на процесуалния закон относно събирането, проверката и оценката на доказателствената съвкупност. При това положение твърденията, посочени в касационните жалби за това, че въззивният съд е формирал правните си изводи единствено въз основа на СРС и на самопризнанията на подсъдимите е неоснователен. Неоснователно е и възражението, изложено в жалбата на подс. С., че е бил провокиран от служителите под прикритие да осъществи престъпното деяние. Поначало провокацията към престъпление нарушава правото на справедлив процес, съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека по приложението на чл. 6 (1) ЕКЗПЧОС. Това предпоставя задължението на съдебните органи да изследват внимателно поведението на органите, които са провели съответната операция, за да се приеме, че не е упражнено такова въздействие върху подсъдимия, което да го е мотивирало или принудило по някакъв начин да извърши престъплението. При това е необходимо на първо място да се установи дали полицейските органи са имали подозрения за участието на подсъдимия в осъществяване на престъпна дейност, намерение или нагласа да осъществи такава; разрешена ли е била по предвидения в процесуалния закон начин конкретната дейност, чрез даване на разрешение за използването на съответните оперативни способи; как, при какви условия и по какъв начин е осъществена самата оперативна дейност. Въззивната съдебна инстанция не е имала основание да възприеме аргументите за провокация от страна на служителите под прикритие, защото събраните по делото доказателства не установяват те да са въздействали на подс. С. по начин, мотивиращ го да предприеме престъпно поведение, което той иначе не би сторил. Служителите под прикритие са разполагали с предварителна информация за това, че подс. С. се занимава с разпространение на подправени парични знаци и именно по този повод е взето решение да се използват СРС- „разследване чрез служител под прикритие“, „доверителна сделка“, проследяване и подслушване на телефонни разговори. Подсъдимият С. не само с готовност е реагирал на изразеното от служителите под прикритие желание да се снабдят с подправени банкноти, но и сам е предложил да осигури и неистински дипломи за завършено висше образование. Твърдението на подс. С., че е знаел, че контактува с полицейски служители не се установява от доказателствената съвкупност, включително и от ВДС, съдържащи разпечатка на разговорите между него и служителите под прикритие. Той е проявил изключителна активност, за да осигури „мостра“ на купувачите, като е използвал св. Б., с цел прикриване на собственото си участие, което не би било необходимо, ако е бил със съзнанието, че извършва „услуга“ на полицейски служители. Сравнително бързото осигуряване на голяма сума подправени банкноти, също е доказателство за това, че става въпрос за обичайна дейност, а не за извънредно житейско поведение, провокирано от въздействието на служителите под прикритие. Дейността на последните е била разрешена от съдебен орган, върху нея е осъществяван непрекъснат контрол, което се установява от показанията на свидетелите Р. и У., като цялостното им поведение е било насочено единствено към изпълнение на поставените оперативни задачи. Всички тези обстоятелства правилно са отразени от въззивната инстанция, която обосновано и законосъобразно е отхвърлила възражението за наличие на провокация към престъпление. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че контролираният съд в пределите на своята компетентност, по реда и със средствата, предвидени в НПК, е взел всички мерки за разкриване на обективната истина, като е формирал решението си за осъждане на тримата подсъдими по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Въззивният съд е изпълнил задълженията си, визирани в разпоредбата на чл. 339 от НПК, излагайки в мотивите на въззивната присъда фактическите обстоятелства, които е приел за установени и доказателствата от които ги е извел, като е отговорил на всички възражения на страните. При правилно изведените факти, въз основа на доказателства, събрани изцяло в съответствие с изискванията на процесуалния закон, въззивният съдебен състав е достигнал до законосъобразни изводи относно осъществените от подсъдимите престъпни състави, поради което не може да бъде удовлетворена претенцията на жалбоподателите за тяхното оправдаване. Въззивният съдебен състав при постановяване на присъдата си не е допуснал и нарушения на процесуалния или на материалния закон, които да налагат отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Касационният съдебен състав намира за неоснователни и доводите за явна несправедливост на наложените наказания. Въззивният съд е определил наказанията като е съобразил, че наказателното производството е било възобновено единствено по искане на подс. С., поради което е счел, че не може да наложи санкции по-тежки от тези, посочени в споразумението постигнато между ОП-Пловдив и тримата подсъдими. Тези наказания са наложени малко над минималния размер на санкцията, предвидена в чл. 244, ал.1 от НК, отговарят на обществената опасност на конкретните деяния и на извършителите, както и на критериите за справедливост. Оценен е конкретният престъпен принос на всеки един в общата престъпна дейност и значителният период от време, изминал от деянието до постановяване на въззивната присъда. Съобразявайки обстоятелството, че подсъдимите Т. и Ш. са неосъждани, въззивният съд е отложил изтърпяването на наказанията им лишаване от свобода за най-краткия предвиден в закона изпитателен срок, а предвид предишно осъждане на подс. С., е определил той да изтърпи наложеното му наказание при първоначален „строг“ режим. При това положение и предвид отсъствието на предпоставките на чл. 55 от НК, не може да бъде удовлетворена претенцията за намаляване на така определените санкции. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 5, постановена на 26.05.2016 год. по ВНОХД № 30/2015 год. по описа на Апелативен съд- Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.