Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * договор за банков кредит * потребител

РЕШЕНИЕ

№ 38


гр. София, 23.06.2017 год.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА

при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2754 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Й. К. срещу решение № 70 от 19.03.2015г. по в.т.д. № 364/2014г. на Апелативен съд -Велико Търново, с което е отменено решение № 84/14.08.2014г. на Окръжен съд - Велико Търново по т.д.№ 300/201 Зг. и вместо това е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. Й. К. дължи солидарно с [фирма] на [фирма] следните суми: 144 683,52 швейцарски франка - главница по договор за банков кредит, 33,88 швейцарски франка - такси и 21 788 швейцарски франка - договорна лихва за периода от 21.09.201 Ог. до 14.08.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2012г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от сметките на [фирма]
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя, апелативният съд се е произнесъл свръх петитум и е изменил предмета на спора като се е произнесъл по незаявено искане. Твърди, че е неправилен изводът на съда относно получаването от него на покана за доброволно изпълнение. Излага съображения, че съдът не се е съобразил с неравноправността на клаузите по Закона за защита на потребителите и че същите не са индивидуално договорени. Жалбоподателят смята, че неправилно съдът е счел, че сумите по договора са усвоени. Според него банката няма право да решава в каква валута следва да се усвои кредита и е недопустимо да претендира договорни лихви след датата на предсрочната изискуемост.
Ответникът по жалбата, [фирма], моли касационна жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.З ГПК, касационно обжалване за произнасяне по въпроса: „Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит?".
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че усвояването на кредита не е елемент от фактическия състав на сделката, а договорно задължение на банката и право на кредитополучателя да получи плащане, като банката е длъжна да докаже плащането. Изложени са съображения, че в случая усвояването на кредита е категорично доказано от приетата по делото ССЕ, която е установила, че сметката на кредитополучателя е била заверена с уговорената сума по кредита, към който извод сочат и останалите доказателства по делото, а именно сключените в последствие два анекса към договора и предприетите плащания от кредитополучателя. Анексите по договора за кредит, с които се променя погасителния план, променят изискуемостта, но не новират задължението. Според съда, предсрочната изискуемост се обявява с изрично изявление, като банката следва да установи неизпълнението и уведомяването на длъжника. Относно уведомяването не се прилагат правилата на ГПК, тъй като се касае за договорни отношения. Съдът е счел, че когато договорът не е обявен за предсрочно изискуем, се дължат изискуемите вноски за периода до датата на подаване на заявлението, а настъпилата изискуемост на вноски след тази дата е за период извън исковата молба и относно тези вноски следва да се предяви нов иск за период след подаване на заявлението. В конкретния случай предсрочната изискуемост е надлежно обявена. Съгласно договора, поканата е била изпратена на обявения адрес за кореспонденция и по вина на ответника не е получена, тъй като същият не е отишъл да получи пощенската пратка. По аналогия на чл.25 ЗЗД е прието, че поканата е получена, след като ответникът сам е попречил на получаването й. Категорично се установява от заключението на вещото лице, че към този момент кредитополучателят е бил в просрочие, както за две от вноските по главницата, така и за няколко вноски по договорната лихва, съгласно анекс 2, поради което за банката е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Поканата за предсрочната изискуемост е връчена преди подаване на заявлението. Въззивният съд е изложил съображения, че съдлъжникът отговаря солидарно с кредитополучателя по силата на договор за встъпване в дълг, който е обезпечителен и тъй като обезпечава фирмен кредит, относно него не се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите и кредитополучателят и съдлъжниците са длъжни да установят връщането на кредита. Въз основа е прието за неоснователно възражението за нищожност на клаузи от договора, поради противоречие със ЗЗП. Съдът е счел, че когато е уговорено връщането на кредита във валута, основателен ще е искът за присъждането му във валута, тъй като това е задължение за стойност и искането за присъждане в лева или в чужда валута не обвързва съда. Приел е, че не се касае за изменение на иска, а само има уточнителен характер искането за присъждане в лева, а впоследствие - във валута. Според съда, възражението за нищожност на клаузата за наказателна лихва също е неоснователно, тъй като представлява вид неустойка за забава, която не противоречи на добрите нрави, предвид обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция на неустойката. Решаващият състав е счел, че банката също има право да договори капитализиране на изтекли лихви и неустойки, за да може да договори нов погасителен план и както, кредитополучателят, така и съдлъжниците са се съгласили с тези условия.
По релевирания правен въпрос:
В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б."б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието „потребител", като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
В т.39 на решение по дело С-348/14 на СЕС е прието, че в определението за "потребител" по член 2, б."б" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.
Съобразно решение по дело С-110/14 на СЕС, понятието „потребител" е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по него /т.22-т.23/. Затова, когато поради интереси, извън рамките на адвокатската си дейност, адвокат сключи с физическо или юридическо лице договор, който няма отношение към дейността на кантората му и не е свързан с упражняването на адвокатската му професия, спрямо това лице адвокатът с оглед преговорните си възможности е в положението на по-слаба страна, която е принудена да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Притежаваните от адвокатите висока степен на техническа компетентност не означава, че те не могат да бъдат по-слаба страна спрямо продавач или доставчик, тъй като въведената с Директива 93/13 система на защита се основава, не само на степента на информираност на потребителя, но и на възможностите му да преговаря за условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б."б" от Директива № 93/13 ЕИО на Съюза от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител" по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.
В определение, постановено по чл.99 от процесуалния правилник на СЕС /в хипотеза, при която преюдициалният въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по дело С-74/15 на СЕС е прието, че чл.1, пар.1 и чл.2, б."б" от Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че директива може да се прилага към договор за обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на задълженията, които има търговското дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. Разяснено е в т.21-т.23, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по договора - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на пар.2, б.."б" от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/.
Същото разрешение е дадено в решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В него е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителствува по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит.
С оглед посочената задължителна практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, настоящият състав дава следния отговор на поставения правен въпрос:
„Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото."

По основателността на исковете:
Неправилно въззивният съд е приел, че след като съдлъжникът-физическо лице чрез договора за встъпване в дълг обезпечава кредит на търговско дружество, това само по себе си лишава физическото лице от защита по Закона за защита на потребителите. С оглед отговора на поставения въпрос, решаващият състав е следвало на базата на конкретните обстоятелства по делото да извърши преценка, дали при встъпването в дълг физическото лице е действало за цели извън рамките на своята търговска или професионална дейност и съобразно това да направи извод, дали това лице има качеството на потребител по см. на пар.13 от ДР на ЗЗП. В настоящия случай, релевантните за тази преценка факти са безспорно установени - към момента на встъпването в дълг физическо лице - касатор е управител и съдружник в ООД-то - кредитополучател /без мажоритарно участие/. С оглед на тези обстоятелства, практиката на СЕС и дадения отговор на релевирания правен въпрос, настоящият състав на ВКС приема, че придобиването на качеството на съдлъжник към банката от физическото лице е осъществено с оглед тесните му професионални връзки с дружество-кредитополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, поради което не може да се приеме, че задължаването от страна на физическото лице е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. Ето защо, независимо, че обезпечаването на кредита на търговското дружество чрез встъпване в дълг е направено от физическо лице, доколкото последното няма качеството на потребител по пар.13 от ЗЗП, то не се ползва със защитата, установената в глава шеста от ЗЗП. Предвид на това, крайният извод за апелативния съд, че спорът не попада в приложното поле на ЗЗП, макар и по съображения, различни от изложените от него, е правилен. Ето защо, наведените в касационната жалба оплаквания за наличие на неравноправни клаузи, като неотносими за настоящия спор, не следва да бъдат разглеждани.
Неоснователно е оплакването на касатора за липса на усвояване на кредита в посочения от банката размер. Усвояването е станало съобразно специфичните уговорки в самия договор за кредит, отпуснат за закупуване на бизнес оборудване, чрез превод на сумата по сметката на продавача срещу документите за покупка на оборудването и при извършване на превалутиране служебно от банката на щвейцарските франкове в лева или евро по търговския курс на самата банка при предварително съгласие за това от кредитополучателя и съдлъжниците, встъпили в дълга.
В тежест на кредитора е да докаже обявяването на предсрочната изискуемост на кредита като ползващ го факт. Доказателствената тежест не е обусловена и не се променя в зависимост от това, дали ответникът е оспорил, подлежащо на доказване от ищеца обстоятелство. За съда е налице задължение, не само да разпредели доказателствената тежест, но и да укаже на страната, за които обстоятелства, за които носи тежестта на доказване, не сочи доказателства. Съдът обаче не разполага с правомощие да дава указания на страната, че ангажираните от нея доказателства във връзка с поддържаното твърдение / възражение, за които носи доказателствената тежест, не го установяват. Преценката, дали посредством ангажираните от страната доказателства, се доказва фактът, във връзка с който те са събрани, съдът извършва едва при постановяване на решението по спора. В пълно съответствие с горните правила, първоинстанционният съд с доклада по делото е указал на банката - ищец, че носи тежестта на доказване на твърдяните от нея в исковата молба и допълнителната искова молба факти. Констатирал е, че всяка от страните сочи доказателства за твърдяните от нея положителни факти, които са относими към предмета на спора. Посочил е, че дали със сочените от страните доказателствени средства се установяват твърдяните от тях факти, съдът дължи произнасяне в мотивите на решението, което ще се постанови по делото. В исковата молба, банката се е позовала освен на сключения договор за кредит, ведно с анексите към него и погасителен план, и на обявяване на кредита за предсрочно изискуем с изпратени по пощата обратни разписки до дружеството - кредитополучател и солидарните длъжници, поради допуснато просрочие на вноски по кредита. За доказване на това твърдение в заповедното производство са представени уведомление и известие за доставяне с обозначение, че пощенската пратка е върната обратно, поради това, че не е потърсена от касатора, Н. К.. Видно от ангажирания от банката доказателствен материал, основателно е оплакването в касационната жалба, че от съдържанието на известието за доставяне с изпращач, адв. А. В. - Д., не се установява предмет на пощенската пратка до встъпилото в дълга лице да е уведомлението на банката за предсрочната изискуемост, поради което твърдението за обявена от кредитора предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е недоказано.
С оглед липсата на настъпила предсрочна изискуемост към датата на заявлението, делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане за установяване посредством заключение на вещо лице на размера на вземанията /главница и лихви/, с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 10.09.2012г., доколкото размерът на тези вземания е включен в извлечението от сметка, като заявлението се основава включително и на представените с него договор за кредит, анексите към него и погасителния план, а в приложението по чл.366 ГПК към исковата молба са посочени в разбивка по дати и размери усвоената и погасена главница, начислените и погасени лихви.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.З ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение,

РЕШИ

ОТМЕНЯ решение № 70 от 19.03.2015г. по в.т.д. № 364/2014г. на Апелативен съд - Велико Търново.
ВРЪЩА делото на Апелативен съд - Велико Търново за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.