О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 207
гр. София, 12.05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1149 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 260727/2.02.2021 г., подадена от П. В. Д. и М. И. Д., чрез адвокат Р. С., срещу решение № 260112 от 18.12.2020 г. по гр. д. № 777/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 601 от 8.07.2020 г. по гр. д. № 4125/2017 г. на Районен съд – Добрич, изменено с определение по чл. 248 ГПК № 1914/5.08.2020 г., за признаване за установено в отношенията между ищците С. С. С. и В. К. С. и ответниците П. В. Д. и М. И. Д., че ответниците не са собственици на недвижим имот, представляващ 194 кв. м идеални части от ПИ с кадастрален идентификатор ***, целият с площ от 384 кв. м, с трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: средно застрояване от 10 до 15 м, находящ се в [населено място],[жк], [улица]-22Б.
Въззивният съд е посочил, че по делото е предявен отрицателен установителен иск за собственост. В обстоятелствената част на исковата молба С. С. С. и В. К. С. са изложили твърдения, че поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 384 кв. м, е обект на съвместно притежание на ищците в обем от 194 кв. м в идеални части, на неучастващо по делото лице - Г. Д. К., в обем от 109 кв. м в идеални части, и на ответниците П. В. Д. и М. И. Д. - 81 кв. м в идеални части. Правата си върху имота ищците основават на договори за продажба, сключени с ответниците: първоначално 80 кв. м в идеални части от парцел *, пл. № * в кв. 13, по плана на [населено място], на [улица], целият с площ от 384 кв. м, ведно с първи етаж от двуетажно, двуфамилно жилище, построено в същия парцел, състоящо се от две стаи, дневна-кухня, коридор и сервизни помещения, със застроена площ от 79.10 кв. м, при граници: отгоре - Г. Д., отдолу - избени помещения, четири избени помещения със застроена площ от 35.70 кв. м, а впоследствие и 114 кв. м в идеални части от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 384 кв. м, с начин на трайно ползване: средно застрояване от 10 до 15 м, с трайно предназначение на територията: „урбанизирана”, с номер на предходния план: 6780, кв. 13, парцел *, находящ се в [населено място],[жк], [улица]-22Б, съответно с нотариален акт № 57, том V, дело № 2244 от 1996 г. и нотариален акт № 79, том XVI, дело № 3004/2017 г., вх. peг. № 7719/10.08.2017 г. на Службата по вписванията при PC - Добрич. В резултат на посочените договори ищците придобили 194 кв. м идеални части от ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 384 кв. м. След закупуването на имота ищците се настанили в него, като заживели в жилището и оградили идеалните части от имота в размер на 80 кв. м, които се намират в югоизточната част от постройката в имота. С. ползвали посочените идеални части от закупуването им и към настоящия момент. Ответниците подали декларация в Дирекция „Местни данъци и такси“ в Община Добрич, че притежават 195 кв. м от посочения недвижим имот, в който случай площта на целия имот следвало да надхвърля посочената по скица в размер от 384 кв. м и да възлиза на 498 кв. м. Извършената от Община Добрич проверка по жалба на ищците потвърдила горното несъответствие. Освен това били налице данни, че ответниците предлагали за продажба правата си от имота, което би накърнило тези на ищците. Тъй като е налице спор за собствеността на имота относно размера на идеалните части само между ищците и ответниците, с исковата молба се иска да бъде установено,че ответниците не са собственици на недвижим имот, представляващ 194 кв. м идеални части от ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 384 кв. м, с трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: средно застрояване от 10 до 15 м, находящ се в [населено място],[жк], [улица]-22Б. С молба за отстраняване на нередовности на исковата молба, правния си интерес от търсената искова защита ищците са обусловили и от факта на извършената разпоредителна сделка от ответниците на 15.12.2017 г. за продажба на 81 кв. м в идеални част от ПИ с идентификатор *** на Г. Д. К..
С отговора на исковата молба П. В. Д. и М. И. Д. са оспорили исковете като недопустими, поради липсата на правен интерес от търсената искова защита, както и като неоснователни. Считат, че сочените от С. обстоятелства не отговарят на действителното фактическо положение, тъй като ищците, съгласно описаните по-горе документи за собственост, се легитимират като собственици на общо 194 кв. м ид. ч., ведно с жилище на първи етаж от двуетажна жилищна сграда. Сборът от идеалните части от поземления имот, притежавани от ищците (194 кв. м), тези, които са извън обема на тяхното право на собственост след двете прехвърлителни сделки (81 кв. м) и притежаваните такива от третия съсобственик в поземления имот Г. Д. К. (109 кв. м) представляват общата площ на процесния поземлен имот - 384 кв. м, а не както сочат ищците - 498 кв. м.
Въззивният съд е приел, че по делото се установява от събраните доказателства, че ПИ с идентификатор *** има площ по КК от 392 кв. м, а по документи за собственост - 384 кв. м. Съсобственици на имота са: ищците С. и В. С., придобили с договори 194 кв. м в идеални части, както и Г. и Д. К., придобили 190 кв. м в идеални части, от които: 81 кв. м по договор за продажба от 15.12.2017 г., сключен с ответниците по делото след депозиране на исковата молба. Ответникът П. Д. не живее в имота и не ползва никакви части от него. Според данните в КККР към 27.11.2019 г. сред собствениците на процесния имот фигурира и ответникът П. В. Д. с 81 кв. м в идеални части, което не отговаря на действителното фактическо положение, тъй като не е отразена продажбата на 81 кв. м. Съдебно-техническата експертиза по делото е установила наличието на вещи, предмети и пр. (включително и отпадъци), натрупани върху незастроената площ на ПИ с идентификатор ***, които не възпрепятстват ползването на имота по предназначение, но не дават възможност за озеленяване и влошават хигиенните и естетическите му качества.
Съдът е визирал, че по делото са събрани гласни доказателства, като са разпитани свидетелите Ц. А., Р. Д. и Д. И.. И тримата свидетели, без да са очевидци на преките и непосредствени взаимоотношения между страните, споделят пред съда за наличието на спорове между тях: „Дразнят се като съседи“, „Имат спорове“, „спор за някакви квадрати“, „имотът е в страшна неразбория“.
Въззивният съд е направил извод за валидност и допустимост на първоинстанционното решение. Посочил е, че съгласно т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила, само в случай че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот (така: решение № 9/10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г. на ВКС, II г. о., определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II г. о. и решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.). Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника.
Окръжен съд – Добрич е приел, че ищците претендират за себе си принадлежността на спорните идеални части от 194 кв. м от недвижим имот, т. е. искът е допустим. Съобразно фактическата установеност по делото е намерил искът и за основателен. Изложил е, че в хода на производството ответниците са заявявали последователно, че не оспорват вещните права на ищците, нито претендират свои такива върху процесните 194 кв. м в идеални части от имота. В съдебното заседание пред въззивната инстанция заявяват, че признават правата на ищците, а именно, че имотът, описан в петитума на исковата молба, принадлежи на ищците. При положение, че относно спорния имот е установено, че правата на собственост принадлежат на ищците, то по отношение на ответниците по делото следва да се отрекат тези права, т. е. да бъде уважен предявеният отрицателен установителен иск.
Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, алтернативно за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. Д. и М. Д. се позовават на недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК, като твърдят, че същото е постановено в нарушение на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и в разрез с твърденията на страните и събраните по делото доказателство - писмени и гласни.
Излагат, че правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, на първо място, когато ищецът притежава самостоятелно право на собственост, което се оспорва от ответника, на второ място, когато ищецът се позовава на фактическо състояние и трето - или има възможност да придобие права, ако отрече правото на ответника.
Заявяват, че от всички тези предпоставки е налице само първото - ищците притежават чрез покупко-продажби право на собственост върху 194/384 ид. ч. от процесния имот, като тези им права се признават и не се оспорват от Д. – обстоятелство, което съдът е пренебрегнал.
Считат, че и двете съдебни инстанции са направили противоправния извод, че с подаването на декларация по ЗМДТ е налице лишаване от възможност на ищците от страна на ответниците да претендират по отношение на трето лице спрямо производството - собственика на останалите 190/384 ид. ч. от имота, че С. С. и В. С. притежават повече, а не само 194 кв. м, тъй като притежават и земята под изградената в мястото жилищна сграда. Твърдят, че това твърдение не е било въведено своевременно в производството и произнасянето по него се явява недопустимо и произнасяне плюс петитум, още повече, че и мотивите на съдилищата в тази насока са незаконосъобразни, необосновани и постановени в нарушение на съдопроизводствените правила.
Жалбоподателите сочат и че твърдението, че ищците са придобили идеални части от имота, която площ е извън сградата, плюс застроената с площ сграда, е очевидно неоснователно, недоказано и противоречащо на закона, предвид забраната за продажба на реална част от парцел. Изводът на съда, че в случая е налице правен интерес от отрицателен установителен иск, защото ищцовата страна имала възможност да придобие права (срещу трето, неучастващо в производството лице), ако искът бъда уважен, намират за противоречащ на визираното по-горе тълкувателно решение, тъй като в него ВКС има предвид законова възможност, а не незаконна претенция, какъвто е настоящият случай.
Жалбоподателите твърдят, че е вярно, че установяването на собственически права изключва тези на ответника върху същия имот, но в случая няма претендирани такива. Напротив - налице е признание от тяхна страна, че ищците са собственици на претендираните 190/384 ид. ч. от ПИ. В тази връзка излагат, че изпълнението от тях на задължения на по чл. 14 и чл. 46 ЗМДТ и подаване на данъчна декларация за действително притежавани части от имота като данъчно отговорни лица, не може да се счита оспорване на право на собственост, защото тази декларация не се отнася до вече прехвърлените през 1996 г. жилищен етаж и 80/384 ид. ч. от ПИ, а останалите след тази сделка и придобити части от имота, още повече, че партидите за имотите са били закрити към 31.12.2017 г. - преди изменението на иска от установителен в отрицателен установителен иск.
П. Д. и М. Д. считат, че приемайки, че декларацията от 13.12.2017 г., която е коригираща декларация в изпълнение на изискванията на ЗМДТ, е пречка за придобиване на права от страна на ищците, съдът е постановил едно неправилно решение в нарушение и на константната практика на ВКС - решение № 9/10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о.; решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г., ІІ г. о., определение № 427/12.12.2013 г. по гр. д. № 3593/2013 г., ІІ г. о.
Твърдят, че въпросите по допустимостта на отрицателния установителен иск в случаите, когато има признаване на правото на собственост на ищеца, няма оспорване на това право, нито претендиране то да се притежава на самостоятелно правно основание, както и дали това, че в имотния регистър, воденето на който е задължение на съответния съдия по вписванията, са останали и имената на бивш собственик и това може да се приеме като претенция за притежаване на някакво право върху имота, са от особено съществено значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3 ГПК).
Други такива въпроси са: може ли да се черпят права от имотния регистър, воденето на който е задължение на съдията по вписванията - чл. 3, ал. 2 ЗКИР; може ли да се насочи отрицателен установителен иск срещу лице, което вече не е собственик на недвижим имот, след като е прехвърлило правата си на трето лице преди предявяване на отрицателния установителен иск и не следва ли това трето лице да се конституира като страна по делото, тъй като се претендират или оспорват по същество негови права; може ли да се премине от установителен към отрицателен установителен иск извън сроковете и процедурата по чл. 214 ГПК.
От насрещните страни не е постъпил отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – за проверка вероятната недопустимост на въззивното решение поради липса на интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260112 от 18.12.2020 г. по гр. д. № 777/2020 г. на Окръжен съд – Добрич.
УКАЗВА на П. В. Д. и М. И. Д. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 66.68 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата им ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на определената държавна такса.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |