Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е     № 141     София, 30.11.2009 година     Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести октомври  две хиляди и девета   година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ            ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА                                        ЕМИЛ МАРКОВ    При  участието на секретаря: Н. Такева  изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева  т.дело № 369/2009  година, за да се произнесе взе предвид следното:   Производството е по чл.290 ГПК. С. к. на Българския л. с. е подала касационна жалба против решение № 180 от 09.12.2008г. по т.д. № 1685/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено постановеното от Софийски градски съд, ф.о. решение по ф.д. №686 /2007г. и прекратено производството по предявения от касатора против Б. л. с. /. иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК – за признаване за установено между страните противоречие със закона и устава на БЛС на решение по т.7 от резолюция на 43-тия извънреден С. на БЛС състоял се на 12-14.07.2007г. в к.к. Боровец - за отнемане на следващия събор на БЛС правото на глас на районните колегии, неуредили финансовите си задължения към БЛС в 30-дневен срок от провеждането на 43-тия извънреден С. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Конкретно са развити доводи за неправилност на изводите на въззивният съд, тъй като макар и прието с решението на Конституционния съд, че БЛС бил корпорация на публичното право, то това било само по отношение на реда на създаването му, но същият не бил изключен от сферата на гражданските правоотношения и не било налице нормативно основание, което да обоснове недопустимост на контрола върху актовете на управителните органи на организацията. Тези актове нямали характер и на административни актове по смисъла на АПК. Контрол по административен ред бил предвиден единствено с нормата на чл.33, ал.7 ЗСОЛЛДМ, който не можел да бъде тълкуван разширително. Посочено е още, че ако съдът бил извършил преценка че спора подлежал на разглеждане по административен ред то следвало не да прекратява производството, а да процедира съобразно разпоредбата на чл. 93, ал.1 ГПК / отм./. Страната е поддържала, както и в цялото производство, че “предмета на спора е гражданско правоотношение, а не административно”, тъй като обекта на защита е правото на членство и по – конкретно неговия елемент – правото на глас, правото на интерес от завеждане на установителния иск било обусловено именно от засягане на тези права на делегатите на районните колегии, както и от дефинирането на установителния иск, изискващ единствено отричане или потвърждаване на едно право. Разгледани е и наречения от касатора “пряк интерес” на ищеца – С. к. на БЛС, който не действувал като процесуален субституент, а целял пряка правна защита, мотивирана от формулировката на взетото решение. Ответникът по касация – Б. л. с. не е взел становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 456 от 07.07.2009г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да обезсили решението на първостепенния съд и да прекрати производството по делото, въззивният съд е приел, че иска по чл.97, ал.1 ГПК / отм./ е недопустим, тъй като визираната от ищеца и възприета от първоинстанционния съд правна норма е неприложима към спорното правоотношение. Приета е липсата на правен интерес от предявяване на иска, обоснована с това, че БЛС като корпорация на публичното право разполага с публично правни функции за организиране и контрол спрямо своите членове и решенията на нейните органи не са подвластни на режима на нищожността на сделките, предвид което установителен иск за прогласяване на нищожност, поради противоречие със закона е недопустимо. На следващо място, липсата на интерес е изведена от неприложимост на реда на ЗЮЛНЦ, за конкретния правен субект – ответника по спора, тъй като се касае за субект на публичното право от една страна, а от друга за субект, чиито компетенции са уредени в специален закон. Специалният закон предвиждал и реда за контрол върху законосъобразността на актовете на органите на национално и регионално равнище, който е вътрешен, а не външен. С оглед основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен като материалноправен въпрос, обусловил обжалвания резултат- въпросът относно това, дали може да се защити субективно членствено право, засегнато от незаконосъобразно решение на С. на БЛС, чрез установителен иск при липса на специален ред за защита и контрол на решенията в специалния закон. Върховният касационен съд, с оглед така поставения въпрос приема следното: За да е налице право на иск следва да съществува корелативна връзка между нуждаещото се от защита материално право, уредената възможност за такава защита и процесуалната възможност за осъществяването й. Субективното гражданско право, като обект на защита, се извежда от гражданското правоотношение т.е. това регулирано с метода на равнопоставеност на участвуващите в него субекти. Поради посочената корелативна връзка между субективно право и правна норма, формирания предмет на делото, като реализация на защитата на накърненото право се дефинира като такова отричано или претендирано от ищеца право, чието правно естество обективно следва основанието и петитума на иска въз основа на определена правна норма. Белезите, които индивидуализират субективните права са – правопроизводящия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Така се очертава и предметния обхват на спора, спрямо който сезирания съд дължи произнасяне. Всяко субективно материално право, според вида си се нуждае от специфична и единствено възможна правна защита – така например потестативните права се защитават с конститутивни искове, а притезанията с осъдителни. С оглед изложеното като дефинитивна определеност на правните категории, определящи вида на защита на субективното материално право, се извежда и характера на иска по чл.97, ал.1 ГПК / отм./. Поради систематичното си място, този текст регламентира обща защита на субективното материално гражданско право, тъй като предполага възникване и развитие на гражданско правоотношение като правопроизводящ юридически факт. Този извод произтича и от анализ на посочените по –горе белези които определят вида на правото. Както спорното право така и неговата защита, намиращи израз и в правната квалификация на иска се извеждат от исковата молба. В тази връзка правилно съдилищата са определили правната квалификация на предявения иск –чл.97, ал.1 ГПК. Допустимостта, обаче на този иск, с оглед изложеното следва да бъде изведена от това дали избрания правен ред отрича или признава право от рода на спорното, с оглед неговата правна същност и възможността защитата му да бъде реализирана по този ред. Касаторът – ищец по спора в качеството му на самостоятелен правен субект – по смисъла на чл.18 ЗСОЛЛДМ е искал установяване по реда на чл.97, ал.1 ГПК на незаконосъобразност на взетото от 43-тия събор на БЛС, проведен на 12.-14.VІІ.2007г.,решение- колегиите, които не са изплатили задълженията си за внасяне на дължимия членски внос да нямат право на глас при провеждане на следващия събор. Следователно, както и е било поддържано в цялото производство и в касационната жалба, търсената защита е относима към защита на членствено право, ефективността на която предполага правна промяна, свързана с отмяна на решението накърнило това право. Или целеният правен резултат е несъвместим с установителния иск, тъй като по принцип съдебната защита на членствено право е свързана с отмяна на решенията на органа на корпорацията. Налага се извод, че защитата срещу нарушение, свързано с упражняване на членствени права, се реализира само с конститутивен иск. Освен това, съществува само това право за отмяна на такива решения, което е предвидено от публичния ред.пражняване на потестативното право за отмяна на решенията на органите на една корпоративна общност каквато е БЛС, става единствено по реда и начина уреден в материалноправните източници. Правилно въззивният съд е извел статута на БЛС – като корпорация на публичното право, като е съобразил постановеното решение № 29/11.11.1998г. на Конституционния съд на Република България. Корпорацията на публичното право е юридическо лице с нестопанска цел, различно от сдруженията и фондациите, тъй като дава израз на определени конституционни права, реализирането, на които предполага създадени от държавата структури, като тя гарантира по този начин реализацията на дейността им, която е обществено значима. Или спецификата на правата, както и прякото ангажиране на държавата с тях, предопределя и особеностите в правното положение на организациите, които без да са държавни органи, дават израз на провеждането на определена политика в съответната сфера на обществените отношения. Следователно, законите какъвто е и ЗСОЛЛДМ, с които се урежда правното им положение са специални, поради което изключват приложението на ЗЮЛНЦ,относим към сдруженията и фондациите, освен в хипотезите на изричен бланкет, каквито в разглеждания случай не са уредени. От изложеното се извежда и неприложимост на правните способи за попълване на празноти в правото, тъй като аналогията на закона е възможна само ако е налице правна норма, която се отнася до юридически факти притежаващи общи признаци, с тези които не са уредени изрично – арг. чл.46, ал.2 ЗНА. Следователно, право на конститутивен иск, единствения който ангажира валидна съдебна интервенция, с оглед целените правни последици не е уреден с регламента на ЗСОЛЛДМ, не може да бъде приложен и ред изведен от аналогия на закона или на правото/в този смисъл и определение№253 от 30.04.2009г. по ч.т.д.35/09 на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК/. Липсата на такава уредба, респективно законов бланкет, обаче, с оглед вече изложеното, не може да обуслови правна възможност за приложимост на общия исков ред по отношение на корпорациите на публичното право, тъй като неуредените правоотношения, произтичащи от защита на членството в тях, не променят тяхната правна природа,спецификата на регламентирането им и вида на правната защита. Членственото правоотношение в публичната корпорация, както бе обосновано е специфично, още повече, че като обусловено и от задължително членство, с оглед упражняване на лекарската професия, то не е и типично гражданско в широкия смисъл на това понятие. Настоящият съдебен състав счита, че след като Българския л. с. е създаден по разпоредителната система, то и законодателят дължи de lege ferenda детайлна регламентация в специалния закон на всички правоотношения, възникващи във връзка със защитата на членствените права на неговите членове, с оглед чл.56 Конституцията, установяващ изрично правото на защита на всеки правен субект. По тези съображения, настоящият състав приема, че субективно членствено право, засегнато от незаконосъобразно решение на С. на БЛС, не може да бъде защитено чрез установителен иск по чл.97 ГПК/отм./. С оглед изложеното се налага извод, че подадената касационна жалба е неоснователна, като бяха разгледани чрез отговора на поставения въпрос и въведените с нея доводи за неправилност на решението на въззивния съд. Поради това и на основание чл.293, ал.1 ГПК постановеното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 180 от 09.12.2008г. по т.д. № 1685/2008 г. на Софийски апелативен съд.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: