Р Е Ш Е Н И Е № 121 гр. София, 10.08.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 307/2016 г. по описа на ВКС, ІІ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК жалба на частния обвинител и граждански ищец И. Р. Р. и частния обвинител К. С. Д. чрез повереника им адв. М.-С. и жалба на адв. С., защитник на подсъдимия П. С. В., срещу решение № 384 от 19.11.2015 г. на Софийския апелативен съд (САС), наказателно отделение, І състав, постановено по ВНОХД № 490/2015 г. по описа на същия съд. Жалбоподателите частни обвинители И. Р. и К. Д. навеждат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, като отправят към ВКС искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния или въззивния съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, правилно приложение на материалния закон и увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание и на размера на присъденото на гражданския ищец Р. обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В касационната жалба обстойно са развити доводи за допуснати от двете съдебни инстанции съществени нарушения на процесуалните правила. Повереникът твърди, че в нарушение на чл. 14 и чл. 15, ал. 3 от НПК апелативният съд игнорирал изложените във въззивните жалби на пострадалите конкретни оплаквания срещу присъдата на СГС, като именно необоснованите фактически констатации били поставени в основата на преквалификацията на деянието от такова по чл. 115 от НК в такова по чл. 119 от НК. В нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК и двата съдебни състава не подложили на внимателен и задълбочен анализ събраните по делото доказателства, особено противоречивите гласни доказателствени средства, което довело до съществени неточности и празноти при установяване на фактическата обстановка и до неправилно приемане на факти, които не намирали опора в доказателствения материал. В жалбата са изброени конкретни фактически положения, приети според повереника в резултат на едностранчиво обсъждане на доказателствените материали. Аргументите на въззивния съд за наличие на явна опасност от непосредствено противоправно нападение по смисъла на чл. 12 от НК били базирани на превратно възприетата фактическа обстановка, като времевите измерения на реализираните действия преди и по време на извършване на инкриминираното деяние, тяхната фактическа последователност и продължителността на интервалите между тях не били изследвани. САС игнорирал значението и на обективните факти относно алкохолното опиянение на подсъдимия и гнева му към пострадалия, които давали еднозначен отговор за причината, поради която подсъдимият ударил пострадалия – надигналият се в него гняв. Адв. М.-С. развива релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК като последица от допуснатите процесуални нарушения при установяването на фактическата обстановка. Поддържа, че правилната хронологична последователност на действията на подсъдимия сочела, че той предварително се снабдил със средството на престъплението, което изключвало позоваването на неизбежна отбрана и превишаването на нейните предели. Явната несправедливост на наложеното наказание била пряк резултат от неправилно извършената преквалификация на деянието по чл. 119 от НК. Според повереника при оценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства апелативният съд подходил формалистично и повърхностно, без да обсъди подробно изложените във въззивната жалба на пострадалите съображения. Правилната оценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства обуславяла налагане на наказание към максимума, предвиден в чл. 115 от НК, каквото искане частните обвинители поддържали пред предходните съдебни инстанции. С касационната жалба на адв. С., защитник на подсъдимия П. В., също са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Решението на САС е оспорено в частта му относно преквалификацията на извършеното деяние в престъпление по чл. 119 от НК, като се твърди, че е следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 124, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 1 от НК. При формиране на вътрешното убеждение на съда за значимите обстоятелства, предпоставящи квалификацията на деянието, не били съобразени предписанията на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК, което нарушило правото на защита на подсъдимия. Неправилно не били кредитирани обясненията на подсъдимия и показанията на св. А., че на пострадалия не бил нанасян удар с дъска. Подсъдимият В. последователно посочил данни за осъществено спрямо него нападение от страна на пострадалия и св. Й. К. чрез нанасяне на многобройни удари по главата и тялото му. Показанията на разпитаните множество свидетели били уклончиви и несигурни, защото защитавали безучастността си при агресията на Р. или нямали възприятия от случилото се. Материалноправните норми били нарушени не с оглед оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 115 от НК, а поради недостатъчната оценка на субективната съставомерност на деянието и отсъствието на доказателствен материал, сочещ на умисъл за причиняване на смърт на пострадалия. Установената от въззивния съд фактология давала основание за квалификация на деянието по чл. 124, ал. 4 от НК. Осъщественото от подсъдимия деяние, изразило се в нанасянето на един единствен удар спрямо нападналия го пострадал Р., преценено в аспекта на хронологията от събития, предхождащи и последващи конфликта, обосновавало виновна проява при форма на умисъл за телесна повреда и непредпазливост по отношение на настъпилата смърт. Ако е целял такъв резултат, подсъдимият имал обективната възможност да умъртви пострадалия веднага на място чрез нанасяне на многобройни удари с дъската, което обаче не е сторил. В същия смисъл било и направеното от извършителя признание пред съда, че само се отбранявал. Инкриминираното действие било осъществено при самоотбрана срещу реализирана спрямо него агресия от пострадалия, изразяваща се в посягане да удари подсъдимия вътре стаята, нанесените му обиди, че не можел да има деца, че „ще го направи жена”, обръщането на масата, ваденето на члена на пострадалия в коридора, нанесените на подсъдимия удари отвън. В синхрон с твърдението за липса на умисъл били и фактите, че след инцидента подсъдимият се интересувал от състоянието на пострадалия и искал да се самоубие. При компетентната преценка на проблематиката, свързана с прилагането на чл. 12 от НК, въззивният съд следвало да приеме липсата на умисъл за причиняване на смърт и да преквалифицира деянието по чл. 124, ал. 4, пр. 1 от НК. Защитникът претендира по-нисък размер на наказанието лишаване от свобода и по-кратък изпитателен срок при условното осъждане, както и намаляване на размера на присъденото на гражданския ищец И. Р. обезщетение предвид сериозната съпричастност на пострадалия към създалата се ситуация, която била провокирана от неговото поведение. Въз основа на изложените съображения адв. С. отправя към ВКС искания да преквалифицира деянието в престъпление по чл. 124, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 1 от НК, да намали срока на наказанието лишаване от свобода и определения на основание чл. 66, ал. 1 изпитателен срок и да намали размера на присъденото на гражданския ищец обезщетение. В съдебно заседание на ВКС частният обвинител и граждански ищец И. Р. Р., частната обвинителка К. С. Д. и техния повереник адв. М.-С. поддържат своята касационна жалба. Подсъдимият П. С. В. и защитникът му адв. С. молят жалбата им да бъде уважена по изложените в нея съображения, а жалбата на частните обвинители и на гражданския ищец да бъде отхвърлена като неоснователна. Представителят на ВКП дава заключение за отсъствие на релевираните в жалбата на подсъдимия касационни основания, а по отношение на жалбата на частните обвинители счита, че е основателна. Необжалвалата страна частен обвинител и граждански ищец В. Й. К., действаща и като майка и законен представител на малолетния граждански ищец К. Р. Р., и нейният повереник адв. Т. изразяват становище, че атакуваният съдебен акт е правилен и следва да бъде оставен в сила, включително и в гражданската му част. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 96 от 25.03.2015 г., постановена по НОХД № 500/2014 г., Софийският градски съд (СГС), НО, 23 състав, е признал подсъдимия П. С. В. за виновен в това, че на 21.11.2012 г. в [населено място] умишлено умъртвил Р. И. Р., като му нанесъл удар с дървена домакинска дъска в лявата слепоочно-теменна област на главата, с което му била причинена тежка черепно-мозъчна травма, довела до развитие на масивна белодробна тромбоемболия с тромб в ствола и главните разклонения на белодробната артерия, в резултат на което на 01.12.2012 г. настъпила смъртта му, поради което и на основание чл. 115 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НПК го е осъдил на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия П. В. да заплати на гражданските ищци обезщетения за претърпени неимуществени вреди от деянието, както следва: на В. Й. К. – сумата от 50 000 лева; на К. Р. Р., действащ чрез своята майка и законен представител В. Й. К. – сумата от 50 000 лева; на И. Р. Р. – сумата от 50 000 лева ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявената претенция за разликата до пълния й размер от 200 000 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени разноските по делото, държавни такси върху уважените граждански искове, както и разноските на частните обвинители и граждански ищци. По жалби на частните обвинители и граждански ищци и на подсъдимия против първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 490/2015 г. по описа на САС, НО, І състав, като с атакуваното решение № 384 от 19.11.2015 г. присъдата на СГС е била изменена, както следва: извършеното от подсъдимия В. деяние е било преквалифицирано в престъпление по чл. 119 вр. чл. 115 от НК, размерът на наложеното му наказание лишаване от свобода е бил намален на две години и шест месеца, а на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението му е било отложено за изпитателен срок от пет години. Подсъдимият В. е бил осъден да заплати направените пред въззивния съд разноски. Касационните жалби на частния обвинител и граждански ищец И. Р., на частния обвинител К. Д. и на защитника на подсъдимия П. В. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, т. 3 и т. 4 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на частните обвинители Р. и Д. са частично основателни, а касационната жалба на подсъдимия В. е неоснователна. 1. На първо място следва да бъдат коментирани възраженията на касаторите срещу осъществения от въззивния съд доказателствен анализ, тъй като проверката за материална законосъобразност на съдебния акт може да бъде извършена само при правилно изведена в процесуален план релевантна фактология на деянието. Въз основа на наличната доказателствена съвкупност въззивният съд е приел следните основни фактически положения, относими към преценката на обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия П. В. (л. 4 – л. 6 от решението по ВНОХД № 490/2015 г. по описа на САС): На 21.11.2012 г. привечер св. Т. Б. празнувала рождения си ден в дома си в [населено място], [улица]. На тържеството били поканени нейни приятели – подсъдимият В., св. Й. К., както и живущите на адреса – св. М. Н., с когото св. Б. живеела на съпружески начала, пострадалият Р. Р. („Г. Р.”) и св. В. К., които живеели съвместно, св. И. Р., син на пострадалия Р. Р. от друга жена, св. Р. К. („М. Р.”), св. Ю. И. („Ю.”), св. И. А.. Под въздействие на употребения алкохол между пострадалия Р. Р. и подсъдимия В. възникнал конфликт – пострадалият се подигравал на подсъдимия, че на такава възраст нямал деца, както и по повод взаимоотношенията му със св. Б. (която в миналото била интимна приятелка и на двамата). Въпреки опитите на св. Н. да уталожи спречкването, пострадалият изразил желанието си да уреди отношенията си с подсъдимия отвън, заплашително се изправил и се опитал да го удари, но св. К. го спряла и го накарала да седне. Подсъдимият решил да напусне тържеството и си тръгнал. Преминавайки на излизане през коридора, той взел поставената върху шкаф в близост до мивката дървена домакинска дъска и излязъл на двора. В това време пострадалият Р. станал от стола си, обърнал масата с намиращите се на нея храни и напитки и последвал подсъдимия. Навън излязъл и св. Й. К.. Подсъдимият В., вървейки пръв към изхода на двора, изведнъж рязко се обърнал и ударил много силно пострадалия с дъската в лявата слепоочно-теменна област на главата. От удара на пострадалия била причинена тежка черепно-мозъчна травма, довела до развитие на масивна белодробна тромбемболия с тромб в ствола и главните разклонения на белодробната артерия и изразен белодробен оток, следствие на които увреждания, въпреки спешната медицинска интервенция и проведеното лечение, на 01.12.2012 г. пострадалият починал. Приетата от предходните инстанции и обобщено възпроизведена по-горе фактология на цялостния инцидент е атакувана както от частните обвинители, така и от подсъдимия с неоснователни твърдения за нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. По същество и пред касационния съдебен състав всяка от страните поддържа собствената си версия за престъпното събитие: Частните обвинители представят конфликта между пострадалия и подсъдимия по време на тържеството като незначителен спор, омаловажавайки значението на факта за проявеното от пострадалия Р. агресивно и провокативно поведение. Според тях при спречкването в стаята подсъдимият проявил „реципрочно” конфликтно отношение към пострадалия и останалите участници в празненството; тръгването му било мотивирано от собствени подбуди – тъй като си изпил ракията, а не поради разправиите с пострадалия; между напускането на подсъдимия и излизането на пострадалия от помещението имало значителен интервал от време; на двора подсъдимият изчакал пострадалия и предприел нападението над него с дървената дъска, с която предварително се въоръжил, за да му отмъсти, мотивиран от алкохолното си опиянение и изпитвания гняв. В противовес подсъдимият пък се домогва да установи, че станал жертва на тежка агресия от страна на пострадалия не само по време на тържеството, но и в коридора, след като напуснал помещението – пострадалият го обиждал, псувал и унизил, изваждайки половия си член и отправяйки към него сексуална заплаха, ударил го няколкократно с юмруци по главата, срещу което нападение подсъдимият се защитил. ВКС счита, че изложените от всички касатори съображения по фактите, макар формално да са мотивирани с позоваване на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, на практика представляват възражения за необоснованост на съдебните актове. Претендираните нарушения на процесуалните правила при доказателствения анализ не могат да бъдат аргументирани с предложения от жалбоподателите субективен прочит на доказателствения материал. Разминаването между версиите на страните за престъпното събитие и меродавните фактически констатации на решаващия съдебен орган не съставлява касационен повод, щом доказателствената съвкупност е оценена от съдилищата в съответствие с регламентирания процесуален ред и изводите им са надлежно мотивирани. 1.1. Изложената от въззивния съдебен състав аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава частните обвинители от възможността да разберат недвусмислено изразената воля на въззивния състав. Няма как да се приеме възражението на повереника на частните обвинители И. Р. и К. Д., че апелативният съд напълно игнорирал изложените в техните въззивни жалби конкретни оплаквания срещу първоинстанционната присъда. При изготвянето на въззивното решение не се констатират допуснати съществени непълноти. Съдържанието му не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на САС оплаквания срещу присъдата на СГС са били пренебрегнати и не са получили отговор. Фактологията на инкриминираното деяние е развита от въззивния съд на л. 4 – л. 5 от въззивното решение, а на л. 6 – л. 11 са изброени и изследвани поотделно и в общата им съвкупност доказателствените материали, обусловили фактическите констатации на въззивната инстанция, които кореспондират изцяло и с приетите от първата инстанция факти. Обстоятелството, че в съдебния акт не е отразено буквално, че съответните фактически положения са разисквани именно по жалбите на частните обвинители, не дава основание на повереника да твърди, че „единствено по краткото и твърде повърхностно споменаване на оплакванията на пострадалите в увода на обжалваното решение” ставало ясно за наличието на въззивни жалби и от частните обвинители. В атакувания съдебен акт последователно са обсъдени значимите за правилното решаване на делото фактически констатации, макар и без изрично да се сочи коя именно страна е възразила срещу тях. Въззивният съд не може да бъде критикуван за начина, по който е структурирал решението си. Подходът му се оправдава от спецификата на казуса, при който едни и същи фактически положения, приети от първостепенния съд, са били оспорени от страните с коренно различно тълкуване на доказателствените източници. Същественото е, че възраженията на повереника са били обсъдени в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е било преценено като неоснователно (л. 7 – л. 8 от решението). Следва да се отбележи още, че предмет на въззивната проверка е първоинстанционен акт с високи професионални качества, съдържанието на който се отличава с детайлност на изложението и задълбочена аналитичност. В такива случаи за втората инстанция не съществува необходимост да преповтаря изцяло и в подробности същите съображения, които са залегнали и в мотивите на първоинстанционната присъда, а е достатъчно да проконтролира правилността при изграждането на вътрешното убеждение на съда съгласно чл. 14 от НПК. В частност, в касационната жалба на частните обвинители са откроени пет отделни факти, които според повереника били изведени в резултат на превратен доказателствен анализ – че през лятото на 2012 г. св. Банкова била заплашена от пострадалия, а подсъдимият се застъпил за нея; че по време на тържеството пострадалият се подигравал на подсъдимия; че пострадалият бил по-агресивен от подсъдимия; че пострадалият се опитал да удари подсъдимия, който отказал да се бие и решил да си тръгне; че пострадалият последвал подсъдимия, за да реализира навън намерението си за физическа саморазправа. По отношение на тези фактически положения във въззивното решение съставът на САС недвусмислено е обективирал съгласието си с изчерпателната аргументация на първоинстанционния съд, след като на самостоятелно основание е проверил доказателствените източници, на които се е доверила първата инстанция (кореспондиращите помежду си части от показанията на свидетелите И. Р., В. К., Т. Б., Ю. И., И. А., Й. К., М. Н.). Доводите на частните обвинители се основават на извадки от съдържанието на същите гласни доказателствени средства, които са тълкувани избирателно и изолирано от контекста на общата доказателствена съвкупност. Първостепенният и въззивният съдилища обаче са приложили комплексен критерий за оценка на достоверността на доказателствените източници, включващ проверка за съответствието на всяко от гласните доказателствени средства с останалите, особено с обективните находки по делото и експертната им интерпретация, обективността на свидетелите (наличието на данни за предубеденост, заинтересованост, тенденциозност към обвинителната или защитната тези), качествените характеристики на съответните доказателствени средства (логичност, вътрешна последователност, непротиворечивост), информативната стойност на съдържанието им. Този подход при анализа на доказателствените материали гарантира спазване на принципните изисквания за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Въз основа на приетите за достоверни доказателствени източници съдилищата с основание не са концентрирали вниманието си единствено върху действията на подсъдимия В. по нанасяне на фаталния удар по главата на пострадалия в двора на къщата, а са разгледали цялостно поведението и на двамата. Правилното решаване на делото по необходимост е изисквало съвкупна оценка и на фактите, предхождащи момента на нанасяне на увреждането, тъй като именно конфликтът в помещението е обусловил последващия сблъсък между двамата в двора. Ескалиращата агресия на пострадалия – първоначално вербално изразена в обиди, преминала в недвусмислено предизвикателство към подсъдимия да изяснят отношенията си отвън, а след това прераснала в опит за физическо насилие, предотвратен от св. К. – го е мотивирала да последва подсъдимия на двора. Въз основа на този конфликт подсъдимият пък е допуснал възможността за саморазправа от страна на пострадалия, поради което на излизане от къщата е взел от коридора дървената домакинска дъска. В действителност основните фактически констатации на съдебните състави за развоя на престъпното събитие не се разминават с тезата на частните обвинители в съществена степен. Самите те не отричат породената между подсъдимия и пострадалия неприязън заради предходните им отношения със св. Б., възникналото спречкване между двамата по време на тържеството, нито факта, че пострадалият Р. е последвал подсъдимия на двора. И двете съдебни инстанции еднозначно са интерпретирали доказателствената съвкупност относно обсъжданите обстоятелства по напълно обективен начин, без да допускат изопачаване на действителното съдържание на свидетелските показания, с еднакво безпристрастие както по отношение на тезата на обвинението, така и на защитната позиция. Описаните в касационната жалба на частните обвинители нюанси на фактологията (че при инцидента през лятото на 2012 г. по повод ударения шамар от пострадалия на св. Б. подсъдимият не се „застъпил” за свидетелката, а отишъл да се саморазправя с пострадалия; че по време на тържеството между двамата имало взаимни „пререкания”, а не едностранно отправени от пострадалия към подсъдимия обиди и подигравки; че поведението на подсъдимия не било пасивно, а реципрочно агресивно към пострадалия; че тръгването на подсъдимия не било провокирано от разправията с пострадалия и пр.) са лесно обясними със стремежа на частните обвинители да омаловажат първоначалния конфликт между двамата по време на тържеството, свеждайки го до обикновен спор, да оправдаят неприемливото поведение на пострадалия и максимално да увеличат времевия интервал между тръгването на подсъдимия и излизането на пострадалия, за да се заличи връзката между двата етапа на конфликта – в помещението и отвън на двора. С оглед изложеното ВКС може да обобщи, че констатациите и изводите на съдилищата по същество се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, поради което вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е правилно формирано и процесуално законосъобразно е обективирано в постановените съдебни актове. 1.2. Тези съображения обуславят и неоснователността на възраженията на подсъдимия В. срещу осъществената от съдебните инстанции доказателствена дейност. Следва да се подчертае, че в неговата касационна жалба са развити типични оплаквания за необоснованост на атакувания съдебен акт, на които касационната инстанция не дължи отговор. Фактическата необоснованост е извън контрола на касационната инстанция, тъй като не съставлява самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да преценява нейната правилност и да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. При касационната проверка фактологията на деянието може да се изследва само с оглед процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Ако в тази насока не са допуснати нарушения, касационният съд не разполага с правомощия да променя или заменя вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали. Недоволството на жалбоподателя В. е насочено преди всичко срещу отказа на съдилищата да кредитират обясненията му и да приемат за установени факти неговите твърдения, че при излизането си в коридора на къщата е станал жертва на побой и тежко унижение от страна на пострадалия Р. Р.. Касаторът не държи сметка обаче, че същите доводи са били предмет на внимателна и обстойна преценка и от двете предходни съдебни инстанции. В частност въззивният съд на л. 8 – л. 11 аргументирано е отговорил на всички негови възражения, като не съществува основание съображенията му да бъдат наново преповтаряни. Достатъчна е констатацията, че обясненията на подсъдимия и обслужващите ги показания на св. А. за физическа агресия от страна на пострадалия в коридора на къщата са отхвърлени законосъобразно от процесуална гледна точка, тъй като не се подкрепят от нито едно от останалите гласни доказателствени средства, включително и от заключението на назначената съдебномедицинска експертиза за освидетелстването на подсъдимия. За участие на св. Й. К. в насилие над подсъдимия пък по делото въобще няма данни, включително и в обясненията на подсъдимия (л. 288 от НОХД № 500/2014 г. на СГС). 2. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС констатира наличие на релевираното от жалбоподателите частни обвинители основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон. В пределите на установените фактически положения въззивният съд незаконосъобразно е приложил разпоредбата на чл. 119 вр. чл. 115 от НК. Възприетите от САС факти сочат на липса на нападение от страна на пострадалия към момента, в който подсъдимият е нанесъл силния удар с домакинската дъска по главата му. Това положение е изрично прието и в мотивите на атакуваното решение (л. 12), като съдът е изтъкнал, че нападението не било започнало. Липсата на нападение изключва възможността подсъдимият да се позовава на неизбежна отбрана, а отсъствието на такава не позволява и обсъждане на въпроса дали е налице превишаване на пределите й. Изложените на л. 12 – л. 13 от съдебния акт правни съображения във връзка с допустимостта на противодействие при „явна опасност от непосредствено противоправно нападение” не са съобразени с доктрината и съдебната практика по въпросите на неизбежната отбрана, поради което не се споделят от настоящия касационен състав. Постановката, че неизбежна отбрана е допустима срещу незапочнало още нападение, не може да бъде споделена. Напротив, съгласно задължителните разяснения на р. І, т. 4 от ППВС № 12/73 г. неизбежна отбрана не се допуска при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото такова в момента обективно не съществува. Положение на неизбежна отбрана може да бъде предизвикано само от противоправно нападение, което е „налично” и е „непосредствено”. Общественооправдана е ответната реакция срещу реално нападение, което е започнало и не е завършило, т.е. непосредствено е. Залегналото в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК изискване за непосредственост на нападението следва да се разбира стриктно по начина, разяснен в р. І, т. 4 на ППВС № 12/73 – „когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане на държавните и обществените интереси, личността или законните права на гражданите”. От изложеното следва, че правото на самоотбрана се поражда за нападнатия най-рано от момента, когато е възникнала реална и непосредствена опасност от увреждане, а не от нападение, както незаконосъобразно е приел съставът на САС. Съдът се е позовал на Р. № 270 от 21.06.1979 г., І н. о., в което е залегнала фразата: „Наистина не е необходимо нападението да е вече започнало, защото ако това се изисква, то в много случаи самоотбраната, защитата ще закъснее и институтът на неизбежната отбрана ще се окаже неефикасен”. Използваната формулировка „не е необходимо нападението да е вече започнало” не е напълно коректна, не отговаря на точния смисъл на т. 4 от ППВС-12-73, като създава основание за стеснително тълкуване на понятието „нападение” и респективно – за разширително тълкуване на момента, от който възниква правото на неизбежна отбрана. Терминологичната непрецизност При внимателния прочит на съдържанието на цитираното решение недвусмислено се изяснява, че се касае само до терминологична непрецизност при използване на понятието „нападение”. В разгледания казус не е прието състояние на неизбежна отбрана, тъй като „не е имало никаква реална опасност от увреждане личността на подсъдимия”. Установената фактология и мотивите на съда недвусмислено сочат, че под „незапочнало още нападение” се има предвид незапочнало увреждане на защитения обект. се изразява в това, че не е проведено стриктно разграничение между понятията „нападение” и „увреждане”. Неправилно е нападението да се свързва само с увреждане на защитения обект. Нападението е по-широко понятие, което включва както започналото увреждане на обекта, така и реалната опасност от увреждането му, когато самото увреждане все още не е започнало, но неизбежно, неотвратимо предстои да започне. Съдът е трябвало да изследва дали в настоящия случай фактическата конкретика на ситуацията е обуславяла създадена от страна на пострадалия реална опасност от увреждане на подсъдимия, а не да се ограничи с констатацията, че пострадалият е имал „намерения за непосредствено противоправно нападение”. Само по себе си намерението за нападение сочи само на бъдещо или предполагаемо такова, в които случаи неизбежна отбрана не е допустима. За да е налице реална опасност от увреждане е необходимо нападателят обективно да е извършил нещо, с което действително да застраши нападнатия (например при връхлитане на нападателя, замахване за нанасяне на удари от близко разстояние, изваждане и насочване на оръжие, доближаване с някакви средства за нападение и др.). Неизброими са фактическите хипотези, които създават условия за близко, предстоящо, неизбежно увреждане (реална и непосредствена опасност от увреждане) на защитените обществени отношения. Във всички случаи обаче, за да е позволено неутрализирането на нападателя, застрашаването на обществените отношения трябва да е обективирано в реално съществуващи в действителността факти. Само в такава ситуация за нападнатия съществува възможност да предприеме активни действия за защитата си, в това число и увреждайки нападателя си, макар че посегателството върху телесната му неприкосновеност все още не е било предприето. Разбиране в такъв смисъл впрочем е застъпено и в обсъденото решение Р. № 270 от 21.06.1979 г., І н. о. по н. д. № 257/79 г. на ВС – че „не може да се допусне неизбежна отбрана срещу бъдещо нападение, когато не се знае дали подготвяното нападение ще започне”; че „не може да се допусне неизбежна отбрана и при едно предполагаемо нападение, за което няма достатъчно основание да се приеме, че то ще започне”. В този акт на ВС е разгледана сходна до известна степен с настоящия казус ситуация, като е прието, че пострадалият и неговият брат „ безспорно са имали намерение да се разправят с подсъдимия, евентуално да го бият”, като за целта се скрили близо до неговата къща и го изчаквали да се върне. При връщането му обаче никой от двамата братя „не е проявил никаква агресия, никакъв опит за нападение спрямо подсъдимия”, като дейността им приключила „само с една подготовка за нападение”. По настоящото дело също е прието, че въпреки мотивацията на пострадалия Р. да се саморазправи с подсъдимия В. и демонстративния начин, по който го е последвал – събаряйки масата, от установеното му поведение на двора може да се направи само извод, че е възнамерявал да предприеме физическа разправа с подсъдимия. Така и въззивният съд е отчел, че той единствено е вървял след подсъдимия и св. Й. К., но не е връхлетял върху него, не е нанесъл удар, не е замахнал с ръка или с предмет, не е носел някакво оръдие за нападение, не е проявил вербална агресия. Подсъдимият е бил този, който изненадващо и рязко се е обърнал и е нанесъл изключително силен удар по главата му с дървената дъска, която държал в ръка. Той несъмнено е очаквал нападение, защото се е подготвил за самоотбрана, вземайки домакинската дъска от обичайното й място до мивката в коридора. Неговата защита обаче е била преждевременна, тъй като е предприета в момент, когато все още не е имало реална и непосредствена опасност от увреждане на личността му. С действията си той е предотвратил бъдещо нападение (което при това е било само вероятно с оглед присъствието на св. К.). Щом липсва непосредствено нападение, деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана, а поради това е безпредметно обсъждането и на хипотезите на чл. 119 и чл. 124, ал. 4 вр. ал. 1 от НК. В такава ситуация въззивният съдебен състав е могъл да разгледа деянието на подсъдимия единствено на плоскостта на повдигнатото обвинение по чл. 115 от НК, доколкото е отхвърлил възможностите за преквалификация по чл. 118 и чл. 124, ал. 1 от НК (л. 14 – л. 15 от решението). С оглед изричните възражения в касационната жалба на подсъдимия досежно наличието на хипотезата на чл. 124, ал. 4 вр. ал. 1 от НК следва още да се добави, че освен липсата на неизбежна отбрана, в разглеждания случай няма основания за обсъждане на квалификация по чл. 124, ал. 1 от НК. В тази насока въззивният съд е изложил убедителни и законосъобразни доводи на л. 15 от съдебния си акт, които настоящата инстанция изцяло възприема. Установените данни за изключителната сила на нанесения удар, довел до импресионно счупване на лявата слепоочна кост с изхождащи две линейни счупвания (едното с посока напред и навътре през лявата предна черепна ямка, а второто с ход нагоре и назад теменно), в уязвима жизнено важна част от човешкото тяло, каквато е главата, нанасянето на удара с ръба на твърд предмет, и механизма на удара – т. н. „бекхенд” удар със замах, придаващ висока кинетична енергия, изключват възможността за непредпазливост по отношение на смъртоносното увреждане на пострадалия. Наличието на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК налага в съответствие с чл. 348, ал. 3, т. 3 вр. ал. 1, т. 4 от НПК атакуваният съдебен акт да бъде отменен, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на втората инстанция. 3. С оглед констатираното основание за отмяна на решението на САС липсва необходимост от обсъждане на релевираните в касационните жалби доводи във връзка с несправедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, както и по отношение на възраженията срещу гражданската част на решението, тъй като тези въпроси могат да се обсъждат само при правилна и точна квалификация на деянието. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 384 от 19.11.2015 г., постановено по ВНОХД № 490/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, І състав, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.