Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр.София , 26 февруари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Ил. Петкова. и в присъствието на прокурора от ВКП Петя Маринова като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 2296/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от подс. К. А. Ш., срещу въззивно решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 25/09.05.2013 г., постановена по нохд № 190/2013 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. В касационната жалба подсъдимият посочва, че се е съгласил да признае фактите против волята си, по договорка с прокурора при обещание за по-лека присъда и по този начин волята му е опорочена и съгласието за съкратено съдебно следствие е нищожно. Подс. Ш. счита, че е осъден за престъпление, което не е извършил, като твърди, че не е нанасял на жертвата удари в жизнено важни части от тялото. Излага доводи, че обвинителният акт не отразява правдоподобно фактите. Твърди, че с провеждането на съкратено съдебно следствие е нарушен процесуалния закон и е лишен от право на защита. Навежда съображения за нарушение на материалния закон, като счита, че умисълът му е за нанасяне на телесна повреда, а не за убийство. Прави искане за връщане на делото за ново разглеждане. Срещу посоченото въззивно решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд е постъпила и касационна жалба от упълномощените защитници на подс. Ш. – адв. М. К. и адв. Д. Д.. Развиват се доводи за неправилно приложение на материалния закон, като се посочва, че не може да се направи категоричен извод за целения престъпен резултат – смъртта на пострадалия, от страна на подс. Ш.. Навеждат се конкретни съображения за насочеността и оръжието на ударите, нанасяни от Ш. и неговото поведение спрямо жертвата, въз основа на които се претендира правна квалификация на извършеното по чл. 124 НК. Твърди се също и афектно състояние при подсъдимия. Развива се и оплакване за явна несправедливост на наложеното на подс. Ш. наказание, като се възразява срещу изводите на решаващите съдилища, че не са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Исканията, които се правят с касационната жалба, са алтернативни – за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и оправдаване на подс. Ш. по обвинението по чл. 116 НК; за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав; за изменение на въззивното решение с преквалификация на престъпната деятелност на Ш. по чл. 124, ал. 1 или ал. 2 НК; за изменение на решението с намаляване на размера на наложеното на този подсъдим наказание. Недоволен от въззивното решение е останал и подс. А. Е. М., който е подал касационна жалба и допълнение към нея. В тях се излагат оплаквания за това, че на досъдебното производство не са събрани всички доказателства за изясняване на делото, като са отказани доказателствени искания, направени от неговия защитник. Навежда се оплакване, че присъдата се обосновава единствено на самопризнания и не е разкрита обективната истина, като конкретно се сочи неиязсняване на индивидуалното участие на всеки един от двамата подсъдими, неотчитане на водещата роля на подс. Ш., липса на разследване на други версии за убийството. Твърди се неправилно приложение на материалния закон, като се излагат доводи, че той не е целял настъпването на смъртта на пострадалия, а само телесно увреждане, и се претендира квалификация на извършеното по чл. 124 НК. Навежда се и довод за афект. Оспорват се изводите на решаващите съдилища по отношение на по-тежко квалифициращите деянието признаци. Излага се и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Исканията, направени от подс. М., са алтернативни – за отмяна на въззивното решение на БАС и на присъдата на Сливенски ОС и признаването му за невинен по обвинението по чл. 116 НК; за изменение на присъдата с преквалификация на деянието по чл. 124, ал. 2 НК; за намаляване на наложеното му наказание. Касационна жалба срещу въззивно решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд е подадена и от служебно назначения защитник на подс. А. М. – адв. Д. П.. В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Твърди се неправилно приложение на материалния закон – на разпоредбата на чл. 58а НК, като се претендира неправилна дейност по индивидуализация на наказанието на този подсъдим, отразяваща неотчитането на наличните смекчаващи вината му обстоятелства. Прави се оплакване за явна несправедливост на наложеното на М. наказание, с позоваване на ТР №1/09 г. на ВКС (т. 7), като се претендира да бъде отчетено като смекчаващо вината обстоятелство направеното от подсъдимия самопризнание, допринесло за разкриване на обективната истина. Претендира се определяне на наказанието в хипотезата на чл. 55, ал. 1 т. 1 НК. Възразява се и срещу справедливостта на присъдените на пострадалите обезщетения за неимуществени вреди. Направеното искане е за изменение на въззивното решение, като бъде намален размера на наложеното на подс. М. наказание „лишаване от свобода” и бъде намален размера на присъдените обезщетения на наследниците на починалия. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. Ш. – адв. К., поддържа жалбата като подчертава, че липсва експертиза на биологични следи в подкрепа на авторството на деянието. Този защитник, както и другият упълномощен защитник – адв. Д., също поддържащ жалбата, излагат твърдения за това, че подс. Ш. е бил заблуден да се признае за виновен с оглед постигнато споразумение с прокуратурата. Служебно назначеният от предходните съдебни инстанции защитник на подс. М. - адв. П., поддържа жалбата съобразно изложените доводи и направените искания, като претендира приложение на чл. 55 НК. В писмени бележки излага съображения в подкрепа на искането за намаляване на наказанието на този подсъдим, като подчертава пълните самопризнания на подсъдимия, съдействието му при разследването, изразеното съжаление за извършеното. Моли атакуваното въззивно решение да бъде изменено, като бъде намален размера на наложеното на подс. М. наказание от 25 на 20 години „лишаване от свобода” и бъде намален размера на присъдените на наследниците на починалия обезщетения. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител С. Т. М. като законен представител на Н. П. П. - адв. К., моли да бъдат отхвърлени жалбите и да бъде оставено в сила въззивното решение. Поверениците на гражданските ищци и частни обвинители Ж. Д. П. и В. П. П. – адв. Г. и адв. К., пледират за неоснователност на касационните жалби. Считат, че не е налице претендираното касационно основание явна несправедливост на наложените наказания. Намират присъдените обезщетения на представляваните от тях наследници на починалия за справедливо определени. Молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Представителят на ВКП взема становище за неоснователност на жалбите. Излага доводи за правилност на възприетата в атакувания съдебен акт правна квалификация на извършеното. Счита наложеното наказание на всеки един от подсъдимите за справедливо. Пледира да бъде оставено в сила атакуваното въззивно решение. Подс. К. Ш. пред касационната инстанция заявява, че бил заблуден и подведен, за да признае фактите. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Подс. А. М. изразява съжаление за стореното и моли да бъде намалено наложеното му наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 25 от 09.05.2013 г., постановена по нохд № 190/2013 г. по описа на Сливенския окръжен съд, НО, подсъдимия К. А. Ш. е признат за виновен в това, че на 02/03.12.2012 г. в [населено място], в съучастие с А. Е. М., като съизвършител, умишлено умъртвил П. К. П., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, вр. с чл. 54, вр. с чл. 58а, ал. 2 и 3 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от двадесет и пет години, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Със същата присъда подсъдимия А. Е. М. е признат за виновен в това, че на 02/03.12.2012 г. в [населено място], в съучастие с К. А. Ш., като съизвършител, умишлено умъртвил П. К. П., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, вр. с чл. 54, вр. с чл. 58а, ал. 2 и 3 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от двадесет и пет години. Подсъдимият А. Е. М. е признат за виновен и в това, че на 03.12.2012 г. в [населено място] отнел чужди движими вещи на обща стойност 113.00 лв. от владението на собственика им П. К. П., без негово съгласие, с намерението противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 194, ал. 1 НК, вр. с чл. 54, вр. с чл. 58а, ал. 1 НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия А. Е. М. е определено едно общо наказание, в размер на по-тежкото - лишаване от свобода за срок от двадесет и пет години, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Извършено е приспадане по чл. 59, ал. 1 НК по отношение на двамата подсъдими. На основание чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наложеното по НОХД № 148/2012 г. на Районен съд – Елхово на подсъдимия А. Е. М. наказание лишаване от свобода за срок от четири месеца, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. Подсъдимите К. А. Ш. и А. Е. М. са осъдени да заплатят солидарно на Ж. Д. П. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинени в резултат на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 03.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът в останалата му част за сумата над 50 000 лв. до 200 000 лв. е отхвърлен. Подсъдимият А. Е. М. е осъден да заплати на Ж. Д. П. сумата 8.00 лв., представляваща обезщетение за причинени в резултат на престъплението по чл. 194, ал. 1 НК имуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 03.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът в останалата му част за сумата над 8.00 лв. до 75.33 лв. Подсъдимите К. А. Ш. и А. Е. М. са осъдени да заплатят солидарно на В. П. П. сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени в резултат на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 03.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът в останалата му част за сумата над 100 000 лв. до 200 000 лв. Подсъдимият А. Е. М. е осъден да заплати на В. П. П. сумата 2.00 лв., представляваща обезщетение за причинени в резултат на престъплението по чл. 194, ал.1 НК имуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 03.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът в останалата му част за сумата над 2.00 лв. до 18.80 лв. Подсъдимите К. А. Ш. и А. Е. М. са осъдени да заплатят солидарно на С. Т. М. като майка и законна представителка на малолетното дете Н. П. П. сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени в резултат на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 03.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът се е произнесъл по възлагането на разноски и по разпореждането с веществените доказателства. С решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд присъда № 25 от 09.05.2013 г. по нохд № 190/2012 г. по описа на Окръжен съд Сливен е потвърдена. По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, релевирани в касационните жалби на подс. К. Ш. и защитниците на този подсъдим и в касационната жалба на подс. М.. Направеното оплакване за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения се обосновава с твърдение за опорочена воля на подс. Ш. за признаване на фактите, изложени от обвинението и с лишаването му от възможност да осъществи правото си на защита чрез участие в събирането на доказателства в хода на съдебното следствие. Това оплакване касационната инстанция намира за неоснователно. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на съкратено съдебно следствие, в която и двамата подсъдими Ш. и М. са направили признание на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тези факти. Обвинителният акт, с който е бил сезиран окръжният съд, отговаря на изискванията за съдържание, като описаната фактология касае всички обстоятелства от значение за съставомерността на деянието, в което са обвинени двамата подсъдими. Инициативата за решаване на делото по реда на тази диференцирана процедура е произлязла от подсъдимите и техните защитници. От отразеното в протокола от съдебно заседание на ОС Сливен от 09.05.2013 г. е видно, че съдът е изпълнил задължението си да разясни на подсъдимите същността и последиците на провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, включващи ползването на самопризнанието при постановяване на присъдата и прякото ползване на доказателствата, събрани на досъдебното производство, без същинско събиране и проверка на доказателства. Протоколът от съдебно заседание отразява всички процесуални действия и изявления, извършени от съда, страните и другите участници в съдебното заседание. Доколкото цитираният протокол е съставен при условията и по реда, предвиден в закона, съобразно чл. 131 НПК съставлява писмено доказателствено средство и има доказателствена сила по отношение на извършването на съответните процесуални действия и за реда, по който са извършени. Отразените в съдебния протокол изявления на подсъдимите Ш. и М. сочат на валидно направени изявления за признаване на фактите по обвинителния акт, при изричната и пълноценна информираност за характера и последиците на процедурата. Поради това, оплакването в жалбата на подс. Ш. за нарушаване правото му на защита поради лишаването му от възможност да участва в събиране и проверка на доказателствата, е лишено от основание. Този подсъдим, участвал в процеса с двама упълномощени защитници, на фона на пълноценно разясняване на последиците от провеждане на съдебното следствие по чл. 371, т. 2 НПК, е изразил изрично съгласие с пряката последица от тази процедура – да не се събират доказателства за фактите, въз основа на които се претендира наказателна отговорност. Както подс. Ш., така и неговите защитници, излагат твърдения за опороченост на волеизявлението на подсъдимия за съгласието му за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, излагайки доводи за извънпросецуални „договорености” с наблюдаващия прокурор. Освен че подобни доводи, изложени от компетентни адвокати, звучат непрофесионално и дискредитиращо, те не намират никакво основание в материалите по делото. Не се установяват никакви фактически данни, въз основа на които да се направи извод за неправомерно въздействие върху волята на подсъдимия, напротив – удостовереното в съдебния протокол сочи на съзнателно, неманипулирано, ясно формулирано и следователно валидно изявление на подс. Ш. за признаване на фактите по обвинението. По-нататък, касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 372, ал. 4 НПК, като е допуснал провеждане на диференцираната процедура след извършване на оценката, че направеното от осъдените самопризнание се подкрепя от валидно събраните на досъдебното производство доказателства, като е обективирал в мотивите на присъдата тази дължима преценка. Събраните на досъдебното производство доказателства – гласни, писмени и веществени, при спазване на предвидения за това процесуален ред, не съдържат противоречиви доказателствени факти и са достатъчни, ведно със самопризнанията на подсъдимите, да потвърдят по несъмнен начин фактическите обстоятелства, претендирани от обвинението. В процедурата на съкратено съдебно следствие с признание на фактите, изискванията към доказателствения анализ са такива, че да обективират дължимата от съда преценка за покрепеност на самопризнанието, като гаранция за правилността на формиране на вътрешното му убеждение. Това е сторено в мотивите на първоинстанционната присъда, а и въззивният съд в решението си е обективирал преценка за правилност на изводите на първия съд за доказателствена подкрепеност на самопризнанието, направено от всеки един от подсъдимите. Описаните в обясненията на подсъдимите, дадено на досъдебното производство, действия в жилището на починалия, ударите, които са му нанасяли, връзването му, кореспондират на обективните находки, отразени в протоколите за оглед на местопроизшествие, а по отношение на отнемането на вещи – с данните от протокола за претърсване и изземване в обитаваното от подс. М. жилище, показанията на св. Д. Т., извършеното от него разпознаване и приложения протокол за доброволно предаване. В унисон с тези доказателствени източници са и фактическите данни в показанията на св. Н. А. – за преходни конфликти на подсъдимите с починалия, за обстоятелствата, които е възприела при намирането на постр. П. в жилището му след деянието, показанията на св. И. за възприятията му в нощта на събитията, а също и свидетелските показания на св. С., св. Х. П., св. М. Г.. Доказателствените факти, изводими от обясненията на подсъдимите и свидетелските показания са преценени и във връзка със заключенията на съдебно медицинските експертизи по делото по отношение на вида и характера на уврежданията, причинени на П., довели до смъртта му. В подкрепа на обвинителната теза са и заключенията съдебно медицинските експертизи, извършени на двамата подсъдими, касаещи констатирани увреждания по крайниците, отговарящи на механизъм на причиняване при нанасяне на удари. Изложеното сочи на неоснователност на изложените в жалбите и от двамата подсъдими оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения с провеждането на съкратено съдебно следствие. Самопризнанието на подсъдимите и анализираните от решаващите съдебни инстанции доказателства несъмнено потвърждават изложените от прокурора фактически обстоятелства, въз основа на които се претендира ангажирането на наказателната отговорност на двамата подсъдими. Лишено от основание е и оплакването в жалбата на подс. М., че в нарушение на процесуалните правила, присъдата почива единствено на самопризнания. Видно от съдържанието на присъдата и въззивното решение, по отношение на обвинителните факти, доказателствени факти се извеждат от доказателствени източници, стоящи извън обясненията на подсъдимите и намиращи се в кореспонденция помежду си и със самопризнанията. Не може да бъде възприета като основателна и претенцията, че на досъдебното производство не са изпълнени законовите изисквания за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, като в подкрепа на тази претенция се сочи неизвършването на някои експертизи. Това е така, понеже по отношение на обстоятелствата, включени в предмета на доказване съобразно чл. 102 НПК, са събрани относимите и допустими доказателства и те, преценени във взаимната им връзка, са достатъчна доказателствена основа за несъмнено обосноваване на фактическите изводи. Изложеното мотивира неоснователност на искането за отмяна на въззивния акт и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. По оплакванията за неправилно приложение на материалния закон в касационните жалби на подс. К. Ш. и защитниците на този подсъдим и в касационната жалба на подс. М.. Преди всичко следва да се отбележи, че правилността на прилагането на материалния закон може да бъде проверена от настоящата инстанция в рамките на установената и възприета фактическа обстановка от последната инстанция по фактите. Както първоинстанционният, така и въззивният съд, са приели фактите такива, каквито са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са признати от подсъдимите в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Доколкото не се констатират процесуални нарушения, свързани с провеждането на съкратено съдебно следствие с признание на фактите от подсъдимите, то оспорването от страна на последните на възприетите фактически обстоятелства не може да бъде възприето. След като е обявен съдебният акт по чл. 372, ал. 4 НПК, е недопустимо изявлението на подсъдимите за признание на фактите да бъде оттегляно, както и е недопустимо да бъдат оспорвани признатите факти. Поради това, изложените от подс. Ш. и от неговите защитници съображения за това, че той е нанасял удари само по коленете и по горната част на дланите на пострадалия с „нонджако”, не следва да бъдат предмет на разглеждане, защото съставляват на практика оспорване на посочените от обвинението и признати от подсъдимия факти за неговото участие, изразило се в нанасянето на удари с юмруци в главата и тялото на постр. П., нанасяне на ритници в различни части на тялото и връзването му. В същия смисъл, не могат да бъдат възприети и доводите в жалбата на подс. М. за това, че не било изяснено индивидуалното участие на всеки един от двамата подсъдими и не е била отчетена водещата роля на подс. Ш.. По отношение на конкретното поведение на всеки един от двамата подсъдими и действията им, насочени срещу телесния интегритет на П., в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържат конкретни факти и тези факти са признати от подсъдимите, така че е недопустимо тяхното оспорване. Също така не може да бъде удовлетворена претенцията в жалбите при преценката за съставомерността на поведението на подсъдимите да се съобразява значението на отправена от пострадалия реплика, че ще „видят пари, когато му направят свирка”, защото такова фактическо обстоятелство не се съдържа във фактологията, изложена от обвинението и призната от подсъдимите. Обективираното от подсъдимите Ш. и М. поведение правилно е преценено от решаващите съдилища като съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, а за подс. М. – и по чл. 194, ал. 1 НК. Фактите, свързани с начина на извършване на деянието, нанесените от двамата подсъдими удари на П., причинените увреждания, са обективната основа, въз основа на която е мотивирано наличието на по-тежко квалифициращите деянието обстоятелства по т. 6, предл. 2 и 3 на чл. 116 НК. Оспорването на възприетата по-тежка квалификация на убийството не може да бъде възприето, като на наведените оплаквания въззивният съд в решението си (на стр. 13-14) е дал мотивиран отговор и доводите в тази връзка се споделят от касационната инстанция и не следва да бъдат преповтаряни. Настоящият съдебен състав не приема за основателни претенциите на подсъдимите и защитниците на подс. Ш. за това, че деянието следва да бъде квалифицирано като умишлено нанасяне на телесна повреда и непредпазливост по отношение на по-тежкия резултат – смъртта на пострадалия. Такава квалификация не се обосновава от приетите за установени и признати от подсъдимите факти. За умисъла на дейците се съди по обективираните им действия. Описаната от обвинението и призната от подсъдимите фактология сочи, че подсъдимите Ш. и М. на инкриминираната дата, в жилището на П., след поставяне на въпроса за дължими от него парични суми, са му нанесли удари с юмруци в областта на главата и тялото, продължили да го удрят с юмруци и ритници, такива удари в главата и тялото нанасяли в продължение на няколко минути и след като пострадалият бил паднал, след пренасянето му на фотьойл, подс. Ш. му нанесъл удари с нонждаго в коленете, а когато вече бил вързан за фотьойла, подс. М. му нанесъл удар с крак в главата. В резултат на тези действия на П. са причинени множество травми и кръвонасядания в областта на главата, тежка гръдна травма, множество счупвания на левите ребра, като съобразно заключението на СМЕ, причината за смъртта е несъвместимата с живота черепно-мозъчна травма и значително тежката гръдна травма, като е налице пряка и непосредствена причинно следствена връзка между травматичните увреждания и настъпилата смърт. Съобразно трайната съдебна практика, за умисъла на дееца да извърши убийство или телесна повреда, може да се съди само като се направи пълна преценка на насоката и силата на ударите, върху каква част от тялото са нанесени (в този смисъл, Р. № 63/88 г. на ОСНК на ВС). Когато извършителите нанасят множество тежки удари, в жизненоважни центрове на тялото, в резултат на което настъпва смъртта, е налице умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. Такъв е настоящият случай, при който двамата подсъдими в съучастие са нанесли множество удари, с юмруци и ритници, в главата и тялото (гръдната област) на пострадалия, за немалък период от време, като включително и са завързали П. за фотьойл и са го оставили завързан, даже и след като са възприели, че е в тежко състояние. Следователно, се касае до умисъл за лишаване от живот, обективиран в поведението и на двамата подсъдими, поради което е лишена от основание претенцията за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 124 НК. Доводи в тази насока не могат да бъдат черпени от обстоятелството, че пострадалият е бил поливан с вода, за да се свести, защото след връщането му в съзнание, подсъдимите са продължили да му нанасят удари и са го завързали. Както стана дума по-горе в решението, по фактите не се установява пострадалият П. да е отправил спрямо подсъдимите тежка обида, или да е извършил противозаконно действие от категорията на визираните в чл. 118 НК спрямо тях. Така че не може да се претендира прилагане на този по-леко наказуем състав. Предвид на изложеното, не са налице основания за удовлетворяване на исканията в жалбите за прилагане от касационната инстанция на закон за по-леко наказуемо престъпление. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон – чл. 58а НК в жалбата от адв. П. и оплакванията за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, направени в касационните жалби на подс. К. Ш. и защитниците му, в касационната жалба на подс. М. и тази на неговия защитник. Наложените на двамата подсъдими наказания са определени от съдилищата при спазване на правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 НПК, които задължават съда да приложи чл. 58а НК. В рамките на констатираните смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства за всеки един от съучастниците, съдилищата правилно са преценили, че са налице предпоставките по чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 НК, а липсата на многобройни смекчаващи обстоятелства е ограничила възможността на основание чл. 58а, ал. 4 НК да бъде приложена разпоредбата на чл. 55 НК. Сочените в жалбите от защитниците и на двамата подсъдими смекчаващи вината обстоятелства са били съобразени от решаващите съдилища, като обосновано е извършена преценка, че тези обстоятелства нямат характер на многобройни такива, които да обосноват приложение на чл. 55 НК. По-нататък, решаващите съдилища са изложили дължимата преценка за определяне на най-подходящото по вид наказание измежду алтернативно предвидените наказания за извършеното престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, като, след като са преценили, че подходящото по вид наказание и за двамата подсъдими е „доживотен затвор”, са го заменили с „лишаване от свобода” с правилно очертаване на пределите на санкционния минимум и максимум, съобразно чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 НК. Поради това, не могат да бъдат възприети доводите в жалбата от адв. П. за неправилно приложение на материалния закон при определяне на наказанието и е без основание възражението срещу определянето на подходящото по вид наказание „доживотен затвор” по отношение на подс. М.. Наведените в жалбите доводи за необоснована завишеност на наложеното на всеки един от подсъдимите наказание „лишаване от свобода” по правилата по чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 НК, поради неотчитане от решаващите съдилища на смекчаващи отговорността обстоятелства, се преценяват от настоящия състав като основателни. Решаващите съдилища неправилно са отказали да приемат като смекчаващо обстоятелство по отношение и на двамата подсъдими направеното от тях самопризнание. Съобразно възприетото в т. 7 от ТР № 1/09 г. на ОСНК на ВКС, формалното волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК, с което подсъдимият е признал фактите по обвинителния акт, не следва да се цени допълнително като смекчаващо вината обстоятелство. При все това обаче, ако самопризнанието е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство още в досъдебното производство, същото би могло да се третира на плоскостта на смекчаване на отговорността на подсъдимия. В настоящия случай от материалите по делото е видно, че още на досъдебното производство Ш. и М. са депозирали подробни обяснения по обвинението, като детайлно са изложили обстоятелствата, свързани с извършване на деянието. С депозирането на тези самопризнания, разкриващи извършеното престъпно посегателство на досъдебното производство, двамата съучастници са спомогнали за своевременното разкриване на престъпната деятелност, като тяхното процесуално поведение още на досъдебното производство съществено е допринесло за разкриване на престъплението. Следователно, по отношение и на двамата подсъдими не се касае само до заета процесуална позиция по признаване на фактите по обвинението, която по силата на закона е премирана с по-благоприятно наказателно правно третиране, а и до пълноценно и своевременно самопризнание като съществено съдействие за разкриване на обективната истина. Това обстоятелство е останало извън полезрението на решаващите съдилища, а то несъмнено следва да бъде отчетено при определяне на наказанието на подсъдимите. Неговата относителна тежест е съществена, така че на фона на останалите обстоятелства, възприети от решаващите инстанции, обосновава значително намаляване на размера на наложеното наказание на всеки един от подсъдимите. Фактът на направени пълни и подробни самопризнания и от двамата подсъдими още на досъдебното производство, свързан със своевременно разкриване на престъпното посегателство и съществен принос за разкриване на обективната истина, макар и единствен факт, неотчетен от предходните инстанции, следва да бъде ценен като смекчаващо отговорността обстоятелство. Това обстоятелство, оценено в комплекса от останалите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, в тяхното динамично съотношение и доколкото има съществена тежест, обосновава наличие на основания за значително намаляване на размера на наложеното наказание както на подс. Ш., така и на подс. М.. С оглед на изложеното, касационната инстанция намира, че размерът на определеното по отношение на всеки един от подсъдимите наказание „лишаване от свобода” в размер на двадесет и пет години, е необосновано завишен. Предвид на развитите аргументи, касаещи самопризнанията, направени от двамата подсъдими, и в съответствие с целите по чл. 36 НК, наказанието на подс. Ш. и на подс. М. следва да бъде намалено на двадесет години „лишаване от свобода”. По оплакването за явна несправедливост на размера на присъдените на наследниците на починалия обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди, направено в жалбата от адв. П.. Направените оплаквания за незаконосъобразност на решението в гражданско осъдителната част, черпени от довод за несправедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД на размера на присъденото на граждански ищци обезщетение за претърпени неимуществени вреди, касационната инстанция намира за неоснователни. Правилно от инстанциите по фактите са отчетени критериите за справедливост на обезщетението за претърпените от наследниците на починалия П. неимуществени вреди, съобразно изискването на чл. 52 ЗЗД. Съобразено е, че гражданските ищци са от кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетяване на причинени увреждания от неимуществен характер, изразяващи се в страдания и в загуба на морална опора. Решаващите съдилища са мотивирали с конкретни съображения обективните критерии, които са съобразили в преценката за справедливост на размера на обезщетението. По отношение на обстоятелствата, влияещи върху преценката по чл. 52 ЗЗД, първостепенният съд е събрал доказателства чрез разпит на свидетели, които са били правилно оценени. Соченото от защитника обстоятелство, че починалият приживе не е поддържал активен контакт с малолетното си дете Н. П., не може да се противопостави на изводите за това, че тригодишното към момента на смъртта на П. дете, обективно е лишено за в бъдеще от морална и материална подкрепа на родителя си. Размерът на присъденото обезщетение на гражданския ищец В. П., също не показва несъответствие с критериите за справедливост. Възприетите факти въз основа на правилно оценени свидетелски показания са за близки отношения и емоционална връзка между бащата – починалия П. и пълнолетната му дъщеря, както и за търпените от нея негативни последици от смъртта на бащата, включително влияещи върху здравословното й състояние. По отношение на гражданския ищец Ж. П., правилно е отчетено обстоятелството, че тя и съпругът й П. не са живеели заедно, което се е довело до частично уважаване на предявения иск. Следователно, размерът на присъдените обезщетения съответства на критериите за справедливост, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и тези критерии са преценени чрез обективното проявление. В този смисъл доводите за нарушение на закона при решаване на въпроса за гражданската отговорност са неоснователни, както е неоснователно и искането за корекция на въззивното решение в тази му част. По изложените съображения касационната инстанция намери, че подадените от подсъдимите Ш. и М. и от техните защитници жалби са основателни само по отношение оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, а по отношение на останалите оплаквания - са неоснователни. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 25/09.05.2013 г. по нохд № 190/2013 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, като НАМАЛЯВА размера на наложеното наказание на подс. К. А. Ш. от двадесет и пет години „лишаване от свобода” на ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ „лишаване от свобода”. ИЗМЕНЯ въззивно решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 25/09.05.2013 г. по нохд № 190/2013 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, като НАМАЛЯВА размера на наложеното наказание на подс. А. Е. М. за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК от двадесет и пет години „лишаване от свобода” на ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ „лишаване от свобода” и НАМАЛЯВА размера на определеното на основание чл. 23, ал. 1 НК общо наказание по отношение на подс. А. Е. М. от двадесет и пет години „лишаване от свобода” на ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ „лишаване от свобода”. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 145/21.10.2013 г. по внохд № 152/2013 г. на Бургаски апелативен съд в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.