Р Е Ш Е Н И Е № 114 гр. София, 02 юли 2018г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми юни две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Н. Пелова и на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Д.Атанасова касационно дело № 497 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. Т. С., чрез адв. Б. Х. от САК – служебен защитник, срещу решение № 56 от 21.02.2018 г. по внохд №77/2018г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 – т. 3 от НПК, а именно нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Искането, което се прави е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, алтернативно – намаляване на наказанието. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП пледира за оставяне в сила на въззивното решение, а касационната жалба – без уважение. Твърди, че не са допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т.2 от НПК като изразява становище по всички пунктове от касационната жалба. Счита, че при вярно установена фактическа обстановка, съдът правилно е приложил материалния закон. Намира за неоснователно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Адвокат Х., служебен защитник на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения. Подсъдимият П. С. не се явява, редовно призован. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, установи следното: С присъда № 243 от 17.10.2017 г. по нохд № 3157/2017 г. по описа на Софийски градски съд, подсъдимият П. Т. С. е признат за виновен за това, че на 27.09.2016г. около 14:00 часа в [населено място],[жк], до Метростанция Л., до спирката на трамвай № 8, е направил опит да отнеме чужди движими вещи, а именно: сумата от 200 лв. от владението на К. Н. Н., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – ударил пострадалия К. Н. Н. в тила и главата, ритал го с крака в областта на гърдите и гърба, като му причинил контузия и шест контузно-разкъсни рани на главата и лявата теменно тилна област; счупване на лакътните кости на двете ръце, счупвания на средната и основната фаланга на четвърти пръст на дясната ръка; счупване на ребра – в дясно шесто по скапуларна линия, в ляво шесто и седмо, частичен хемо – пневмоторакс в дясно и заплаха – казал му следните думи – “Дай портмонето с парите! Давай парите иначе ще те пребия!“, като деянието е придружено със средна телесна повреда и е извършено при условията на опасен рецидив, като деянието е останало недовършено поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал.1, пр. 1 и 2 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” и б.”б” от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на седем години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим. В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски. С въззивно решение №56/21.02.2018г. по внохд № 77/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Неоснователни са наведените от касатора доводи за съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждане на делото. Оплакванията са напълно идентични с релевираните във въззивната жалба. Същите са обсъдени и мотивирано отхвърлени от Софийския апелативен съд като неоснователни с аргументи, които настоящият състав на Върховния касационен съд споделя напълно. На първо място касационният жалбоподател посочва, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила като е дал ход на делото, въпреки, че не се е явил пострадалият К. Н.. Последният е бил редовно призован, но не е била изяснена причината за отсъствието му. Твърди, че при последващо призоваване и явяване на Н., не са били разяснени правата му в качеството на свидетел и на пострадал, като по този начин е била отнета възможността му да се конституира като граждански ищец и частен обвинител. Релевираните доводи са изцяло в интерес на пострадалия. Съгласно разпоредбата на чл. 349, ал. 3 от НПК, подсъдимият е сред страните, които могат да подават касационна жалба, единствено когато са нарушени неговите права и законни интереси. В настоящата жалба, обаче не става ясно кои права и интереси на подсъдимия са нарушени от допуснатите според касатора съществени процесуални нарушения, свързани с чужда правна сфера – тази на пострадалия. Това не е останало незабелязано и от въззивната инстанция, която правилно е отчела принципното положение, че подсъдимият не може да се позовава на чужди нарушени права, преследвайки собствен интерес от отмяна на съдебния акт. Независимо от направената констатация касационната инстанция намира за необходимо да отбележи следното: правилна и законосъобразна е преценката на въззивния съд, че първата инстанция не е допуснала нарушение на процесуалните правила, защото неявяването на пострадалия, който е бил редовно призован, но не е посочил уважителна причина за неявяването си, не е пречка за даване ход на делото. От материалите по делото се установява, че с разпореждане от 05.09.2017г., съдията – докладчик от Софийски градски съд е указал, в призовката с адресат пострадалото лице – К. Н., изрично да му се укаже възможността да направи искане за конституиране като частен обвинител и граждански ищец в седмодневен срок от връчване на съобщението. Поради това, че пострадалият не е намерен на посочения от него адрес, призовката е връчена на негова съседка на 09.09.2017г., която се е задължила да му я предаде. В самата призовка, освен датата и часа на насроченото съдебно заседание е посочено правото му да се конституира като самостоятелна страна в процеса и срока за това. В първото открито съдебно заседание, проведено на 05.10.2017г., съдът е констатирал, че свидетелят Н. е редовно призован, но не се явява. Въпреки направеното изрично възражение от адв. Х. за отлагане на делото, поради неявяване на пострадалия Н., съдът е приел, че не са налице процесуални пречки и е дал ход на делото. При тези данни, въззивният съд не е имал друга възможност освен да определи действията на първоинстанционния съд като извършени в законосъобразна последователност, съответно да отхвърли възражението на жалбоподателя като неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 5 от НПК съдебното заседание не се отлага, ако пострадалият не е намерен на посочения адрес за призоваване в страната. По аргумент на противното делото трябва да бъде отложено, ако съдът не е изпълнил надлежно задължението си по призоваване на лицето. По повод проверката за явяване на пострадалия, съдът следва да установи дали му е връчено съобщението по правилата на чл. 180 от НПК. При редовна процедура по призоваване на пострадалия и неявяването му, без да са налице уважителни причини за това, съдът може да даде ход на делото и да пристъпи към разглеждането му. За съда няма задължение да изследва причината поради която лицето не се явява, щом като същото е редовно призовано и не се сочи уважителна причина за неявяването му. В случая, невъзможността да бъдат упражнени правата на претърпелия вреди от престъплението не се дължи на неизпълнение на законово задължение от страна на съда да уведоми по предвидения в НПК ред пострадалия от извършеното престъпление К. Н.. Уведомлението представлява процесуална гаранция на правото му да поиска конституиране като самостоятелна страна в процеса (частен обвинител и/ или граждански ищец). Няма съмнение, че първият момент, в който обективно могат да бъдат релевирани претенции за репариране на имуществени или неимуществени вреди е в началото на съдебното производство, преди даване ход на съдебното следствие (съгласно редакцията на НПК преди измененията в ДВ, бр. 63 от 4 август 2017г., в сила от 5 ноември 2017г.). След този момент се преклудира правото на пострадалия да се конституира като страна в производството и да предяви граждански иск. Предявяването на молба за конституиране като частен обвинител и граждански ищец представлява право, а не задължение на пострадалия. Единствено той има възможност да прецени дали да участва като страна в производството и да подпомага обвинението, дали да предяви в рамките на наказателното производство претенцията си за възмездяване на претърпените вреди, дали желае да се възползва от общия исков ред или просто не желае да упражни правата си. Нереализирането на тези правни възможности от страна на пострадалия Н. по никакъв начин не е ограничило процесуалните права на подсъдимия С. като страна в процеса. Напротив далеч по – малко усилия са били необходими на последния при упражняване функцията по защита. На следващо място не може да бъде споделено и оплакването на касатора за допуснато от съда нарушение на процесуалните правила поради неразясняване правата на свидетелите по чл. 121 от НПК. Безспорно, тази категория лица имат право на индивидуална преценка дали да се възползват от правото си частично да не отговарят на определени въпроси, на което право кореспондира задължението на органа, извършващ разпита да разясни тази възможност. Неизпълнението на това задължение представлява нарушение на процесуалните правила, но то не може да бъде формално основание за връщане на делото, нито основание гласните доказателствени средства да не бъдат кредитирани. Действително в съдебните протоколи от проведените пред първоинстанционния съд заседания от 05.10.2017г. и 17.10.2017г. липсва отбелязване, че на свидетелите им е била разяснена възможността да се възползват от правото си да не дават показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в престъпление тях самите или техни възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лицето, с което се намират във фактическо съжителство. Съдът обаче е установил самоличността на свидетелите, като е изяснил и отношението, в които всеки един от тях се намира с останалите участниците в производството. Именно неустановяването на родство между страните е обусловило извода на съда, че лицата не попадат в кръга, очертан от разпоредбата на чл. 121 от НПК, поради което неразясняването на тези им права, които в случая очевидно не притежават, не е нарушение от категорията на съществените. От друга страна от депозираните показания не може да бъде направен извод, че казаното от свидетелите би ги уличило в престъпление. Претендираното нарушение не може да бъде споделено и на още едно основание. От материалите по делото е видно, че в производството съдилищата по фактите са кредитирали показанията на свидетелите, дадени в хода на досъдебното производство и надлежно приобщени към материалите по делото. Изключение от това са единствено показанията на свидетелите В. Г. и Е. Я., по отношение на първия не е приложена разпоредбата на чл.281 от НПК, а досежно втората съдът е кредитирал показанията й, депозирани в хода на първоинстанционното съдебно следствие. От всички протоколи за извършени разпити /листи: 4, 6, 10, 59, 61, 66 и 68 от ДП/ е видно, че на свидетелите К. Н., А. С., Л. Д. и В. П., преди да дадат показания, са им били разяснени правата по чл. 121, ал. 1 от НПК и чл. 122, ал. 2 от НПК. Въпреки информирания избор за частичен отказ от свидетелстване, свидетелите са изложили възприетите от тях факти като са удостоверили с подписа си, че показанията им са правилно записани. Протоколите за извършените действия по разследването са годни писмени доказателствени средства и не е имало пречка да бъдат използвани от съдилищата при постановяване на крайните си съдебни актове. Напълно несъстоятелно е изложеното твърдение за превратна оценка на доказателствената съвкупност. Въззивният съд, в рамките на събрания от първата инстанция възможен доказателствен обем, е извършил самостоятелен, обстоен, всестранен, задълбочен и прецизен анализ на доказателствената маса поотделно и в съвкупност, което е обусловило и приемането на фактическа обстановка, идентична с установената от първата инстанция. При обсъждане на доказателствата, мотивите на съдебното решение са изключително подробни. Аналитичната дейност на въззивния съд не търпи критики, тъй като не е допуснато недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства. Обстоятелството, че втората инстанция по същество е кредитирала едни доказателствени източници за сметка на други, само по себе си не сочи на процесуално нарушение. Правилен е възприетият от въззивната инстанция подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки логическата вътрешна последователност на данните, установявани със съответното доказателствено средство, както и тяхната кореспонденция – подкрепяща или опровергаващи ги с останалите доказателствени източници. Особено внимание е отделено на показанията на свидетеля К. Н., дадени в досъдебното производство, чиято доказателствена стойност се възразява с касационната жалба. Поначало за съда не съществува процесуална забрана да кредитира показанията на свидетели, дадени пред разследващия орган или по реда на чл. 223 от НПК, стига преди това да ги е прочел по реда на чл. 281 от НПК. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение при анализа на тези гласни доказателствени средства. В мотивите на съдебния акт са изложени убедителни аргументи защо съдът приема за достоверни показанията на този свидетел от досъдебна фаза на процеса и защо не кредитира тези депозирани в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. Изложените от пострадалия факти, досежно упражнената спрямо него физическа и психическа принуда от страна на подсъдимия С. и намерението на последния да му отнеме движимите вещи – сумата от 200 лв., са детайлни, последователни и непротиворечиви. В показанията не се съдържат данни, каквито се поддържат в касационната жалба, че подсъдимият се е опитал да отнеме телефона, а не портмонето на Н., както и наличие на противоречие относно размера на паричната сума /200 лв. или 500 лв./. Такива твърдения се съдържат единствено в показанията на свидетеля В. Г. /относно телефона/ и показанията на полицейските служители свидетелите Л. Д. и В. П. /относно сумата от 500 лв./, които са останали изолирани. Показанията на пострадалия като основен източник на информация и пряко доказателствено средство се подкрепят косвено от разпитите на свидетелите В. Г. и Е. Я., съображения за които са изложени пространно на л. 28 от мотивите на въззивния съдебен акт. Достоверността им се потвърждава и от разпитите на показанията на свидетелите Л. Д. и В. П.. В подкрепа на гласния доказателствен материал е и изготвената по делото съдебно – медицинска експертиза, от която безспорно се установява механизма на счупване на костите на пострадалия Н.. В съдебно заседание вещото лице поддържа, че причинената телесна повреда е получена в резултат на множество силни, интензивни, надхвърлящи многократно устойчивостта на костното вещество удари с твърди, тъпи предмети с голяма кинетична енергия. За такъв предмет данни се съдържат и във възприетите като достоверни показания на свидетеля В. Г., разпита на свидетеля А. С. пред разследващ орган, както и тези на пострадалия. Отказът на съдилищата да възприемат показанията на свидетеля С., дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, е обусловен от правилно констатираните вътрешни противоречия за относимите от предмета на доказване обстоятелства, както и почти пълно несъответствие с останалия доказателствен материал. На последно място, възражението на касационния жалбоподател, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила като е кредитирал показанията на свидетелката Е. Я., дадени от последната, в хода на досъдебното производство, е абсолютно несъстоятелно. От буквалния прочит на решението на Софийския апелативен съд /стр. 8 и 9 от мотивите/ е видно, че съдът приема за убедителни изявленията на свидетелката пред Софийски градски съд. При анализа на тези гласни доказателствени средства съдът не е проявил тенденциозност. Я. не е пряк очевидец на престъплението, но показанията й косвено доказват упражнената от подсъдимия С. принуда по отношение на свидетеля Н.. При така изложените съображения настоящата инстанция намира, че по делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници, с оглед принципните правила на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Приетите за установени фактически положения реализират признаците от състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4, вр. чл.198, ал.1, пр. 1 и 2, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” и б.”б” от НК. С жалбата се прави оплакване и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия П. С. наказание, но същото е декларативно заявено, без наличието на подкрепяща го аргументация. Искането за намаляване на наказанието е свързано единствено с предложената от жалбоподателя несъставомерност на повдигнатото обвинение за квалифициран грабеж, останал в стадия на опит, или за осъществен състав на по – леко наказуемо престъпление - това по чл. 129 от НК. Не са изложени конкретни правни аргументи за несъответствието на така определеното наказание на обществената опасност на деянието и дееца, нито се твърдят наличие на смекчаващи и липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства. Нарочни съображения не са развити и в съдебно заседание пред касационната инстанция. Независимо от направената констатация, настоящият състав на ВКС намира, че наложеното на подсъдимия С. наказание в размер на 7 години и 6 месеца „лишаване от свобода“, е справедливо и би могло да изпълни целите посочени в чл. 36 от НК. Като взе предвид горните съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56 от 21.02.2018 г. на Софийски апелативен съд, постановено по внохд № 77/2018 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: