Р Е Ш Е Н И Е № 74 Гр. София, 07 април 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Долапчиев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 237/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. С. К. – защитник на подс. С. К. Т. против решение № 6/12. 01. 2016 год. по в. н. о. х. д. № 585/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив. В жалбата са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Сочи се, че и първата, и въззивната инстанция са направили незаконосъобразни изводи за отсъствие на предпоставките на чл. 55 от НК, тъй като не съществуват законови ограничения за прилагане на тази разпоредба, свързани с вида и размера на наказанието, предвидено за съответното престъпление. Възразява се, че неправилно е интерпретирано като отегчаващо обстоятелство наложеното административно наказание на подсъдимия, тъй като то касае престъпление по чл. 343 Б от НК, извършено много преди деянието – предмет на настоящото дело. Поддържа се, че са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, а и най-лекото наказание, предвидено за извършените престъпления е несъразмерно тежко, поради което защитникът настоява въззивното решение да бъде изменено в санкционната му част, като наказанието бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК и изтърпяването му бъде отложено по реда на чл. 66 от НК. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения за явна несправедливост на наложеното наказание. Счита, че са незаконосъобразни изводите на апелативния съд за отсъствие на предпоставките на чл. 55 и чл. 66 от НК. Твърди, че отсъстват каквито и да било отегчаващи отговорността обстоятелства, тъй като в противен случай е следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 24 от НК. Изтъква, че неправилно съдът се е позовал и на предходно санкциониране на подсъдимия по реда на чл. 78 А от НК без да отчете настъпилата реабилитация. Подс. С. Т. поддържа жалбата си и моли да бъде намалено наказанието му, като изтърпяването му бъде отложено по реда на чл. 66 от НК предвид чистото му съдебно минало и добрите му характеристични данни. Прокурорът дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Солидаризира се с констатациите на апелативния съд за отсъствие на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 57/19. 11. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 518/2015 год. Окръжният съд – гр. Пазарджик е признал подс. С. К. Т. за виновен в това, че на 01. 09. 2015 год. в [населено място], [улица] без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества в особено големи размери – марихуана и хашиш на обща стойност 64 895,55 лева, поради което и на основание чл. 354 А, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 и чл. 58 а, ал. 1 от НК е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че за времето от началото на м. май 2015 год. до 01. 09. 2015 год. при условията на продължавано престъпление засял и отглеждал растения от рода на конопа в нарушение на чл. 27 от ЗКНВП, поради което и на основание чл. 354 В, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 58 А, ал. 1 от НК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода, както и да заплати глоба в размер на 5 000 лева. На основание чл. 23 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду така определените наказания – три години и четири месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева, като е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение „задържане под стража” и се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото. Присъдата е проверена по въззивна жалба на подсъдимия и с решение № 6/12. 01. 2016 год. по в. н. о. х. д. № 585/2015 год. на Апелативен съд – гр. Пловдив е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна, а възраженията на защитата за явна несправедливост на наложените наказания не могат да бъдат споделени. Тезата, че наказанието следва да бъде определено при условията на чл. 55 от НК, е поддържана и пред двете инстанции по фактите и те са дали аргументиран отговор защо санкцията и за престъплението по чл. 354 А, ал. 2 от НК, и за това по чл. 354 В, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК не може да бъде индивидуализирана под най-ниския предел. В принципен план защитникът на подсъдимия е прав, че разпоредбата на чл. 55 от НК е относима към всички престъпления, визирани в особената част от НК, независимо от характера и естеството им, но за приложението и е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: 1. смекчаващите обстоятелства да са изключителни и/или многобройни; 2. и най-лекото наказание, предвидено за съответното престъпление да се явява несъразмерно тежко. Контролираната инстанция е съобразила конкретиката на казуса и законосъобразно е преценила, че тези императивни изисквания не са налице. Преди всичко следва да се посочи, че твърденията на защитата за отсъствие на отегчаващи обстоятелства не се основават върху материалите по делото. Съдилищата са обсъдили всички обстоятелства, характеризиращи всяко от двете престъпления и законосъобразно са приели, че с оглед конкретните им особености както това по чл. 354 А, ал. 2 от НК, така и това по чл. 354 В, ал. 1 от НК разкрива висока степен на обществена опасност. В тази насока по отношение на първото от двете престъпления правилна оценка като отегчаващо обстоятелство със сериозна тежест е получило значителното количество наркотично вещество – близо 11 килограма. В същото време въззивната инстанция е съобразила константната практика на ВКС, че всяко проявление на правно значимите обстоятелства над минимално необходимото за квалифициране на деянието следва да се третира като отегчаващо отговорността обстоятелство без това да влиза в противоречие със забраната на чл. 56 от НК. Ето защо с основание съдът е ползвал като аргумент в подкрепа на тезата за значителна обществена опасност на конкретното престъпление факта, че стойността на инкриминираното наркотично вещество превишава с повече от 10 000 лева или близо 30 минимални работни заплати 140 кратния размер на минималната работна заплата за страната към момента на деянието. Наред с това високата степен на обществена опасност на извършеното от подсъдимия произтича и от обстоятелството, че предмет на престъплението са два вида наркотични вещества. Законосъобразен е и аналогичният извод, направен от апелативния съд по отношение на второто престъпление, извършено от подс. Т. – това по чл. 354 В, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Броят на засадените и отглеждани растения от рода на конопа, създаването на максимално благоприятни условия за развитието им посредством поддържане на оптимална влажност на почвата, температура и осветеност, засаждането им по различно време, така че да се гарантира, че подсъдимият непрекъснато ще получава реколта от канабис и ще разполага с наркотични вещества убеждават, че обществената опасност на извършеното от подсъдимия е значителна. Съдът не е оставил без внимание и смекчаващите отговорността обстоятелства и законосъобразно е ценил в такъв аспект чистото съдебно минало, добрите характеристични данни на подсъдимия и самопризнанието, направено от него още в хода на досъдебното производство. Тези факти обаче не отговарят на изискването на чл. 55 от НК за многобройност, защото в количествено отношение не преобладават над отегчаващите обстоятелства. В същото време те не се отличават от типичните смекчаващи обстоятелства и не се характеризират с изключителност, извънредност и необичайност. Това се отнася не само за данните за личността на подсъдимия, но и за направеното от него признание, което макар да е способствало за разкриване на обективната истина няма решителен принос за изясняване на обстоятелствата по делото. Наред с това като тежест и значение за индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия коментираните смекчаващи обстоятелства не надделяват над отегчаващите и не могат да обосноват и извод, че и най-лекото наказание, предвидено за всяко от двете престъпления е несъразмерно тежко. Неоснователни са доводите, че след като съдът не е увеличил наложеното общо най-тежко наказание по реда на чл. 24 от НК, той е следвало да индивидуализира при условията на чл. 55 от НК наказанията за всяко от деянията, включени в съвкупността. Подобна зависимост между двете разпоредби не съществува, защото изводът за необходимост от увеличаване на най-тежкото наказание, определено по реда на чл. 23 или чл. 25 от НК логически се предшества от дейността по индивидуализация на наказанието за всяко от престъпленията, извършени преди да има влязла в сила присъда за кое да е от тях. Едва след като прецени какво по вид наказание и в какъв размер следва да бъде определено за всяко престъпление и дали е приложима разпоредбата на чл. 55 от НК, съдът налага най-тежкото измежду тях, а като трета стъпка извършва и преценка дали то ще съдейства за постигане на индивидуалната и генералната превенция, респ., дали се налага увеличаването му по реда на чл. 24 от НК. На последно място, не почиват върху материалите по делото възраженията, че неправилно е третирано като отегчаващо обстоятелство освобождаването на подсъдимия от наказателна отговорност за престъпление по чл. 343Б, ал. 1 от НК. Напротив, първата инстанция изрично е отбелязала, че тъй като се касае за деяние, извършено повече от десет години преди осъществяване на престъпленията – предмет на настоящото дело, това обстоятелство не дава основание да се счита, че подсъдимият е с лоши характеристични данни, а въззивната инстанция е оценила този извод като законосъобразен и изцяло се е солидаризирала с него. Логическа последица от отхвърляне на доводите за неправилен отказ да бъде приложен чл. 55 от НК е невъзможността да бъде удовлетворено искането на касатора за прилагане института на условното осъждане, тъй като наложеното най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на три години и два месеца не съответства на изискванията на чл. 66 от НК. В заключение – при индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида, размера му и начина му на изтърпяване, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите, поради което не е налице необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение 6/12. 01. 2016 год. по в. н. о. х. д. № 585/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.