Р Е Ш Е Н И Е № 234 гр. София, 17.11. 2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми октомври, две хиляди и шестнадесета година, в състав: Председател: ЕМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1856 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Я. Р. П. срещу решение № 400 от 14. 12. 2015 г. по в. т. дело № 578/2015г. на Пловдивски апелативен съд, Трети граждански състав, с което са отменени решение № 279 от 14. 05. 2015г. и допълнително решение № 439 от 16. 07. 2015г., двете по т. дело № 964/2013г. на Пловдивски окръжен съд и вместо тях е постановено друго решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу В. С. Д. и Р. С. Д. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарна отговорност, сумата 25 500 лв., съставляваща мораторна неустойка за периода: 10. 02. 2012г. – 10. 07. 2013г., дължима по договор за заем от 26. 08. 2009г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва, считано от 10. 07. 2013г. до окончателното изплащане, за което парично вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 776/2013г. по описа на РС – Смолян, и е реализирана отговорността на ищеца за съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Жалбоподателят релевира основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а именно неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Поддържа, че не е осъществено основанието на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. с т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС за нищожност на процесната договорна клауза за мораторна неустойка в размер на 1 500лв. за всеки месец забава, тъй като обстоятелството, че е уговорена без краен предел не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави, а и преценката за нищожност на неустоечната клауза следва да се извършва към момента на сключване на договора, а не към последващия момент на договорното неизпълнение, който е обсъждан от въззивния съд. Твърди, че изводът за прекомерност на договорната неустойка на Пловдивски апелативен съд е ирелевантен за действителността на неустоечната клауза, а и размерът на процесната мораторна неустойка е обусловен от продължителното неизпълнение от страна на ответниците, а не от начина на уговаряне на неустойката, при който не се нарушават присъщите й обезщетителна и санкционна функции. Поддържа, че възражението за прекомерност на договорната неустойка не е направено в преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, а в по – късен момент, поради което съдът не е следвало служебно да се произнася по него като преклудирано. Ищецът моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответниците В. С. Д. и Р. С. Д. подават отговор на касационната жалба на ищеца, в който поддържат становище за неоснователност на последната. Твърдят, че процесната мораторна неустойка неколкократно надвишава законната лихва върху главницата по договора за заем, поради което уговарянето й и без краен предел, надхвърля присъщите обезщетителна и санкционна функции на договорната неустойка, накърнявайки принципа на справедливост и добрите нрави. С определение № 535 от 17. 06. 2016г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси: в кои случаи и при какви предпоставки клауза за договорна неустойка ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави договорна мораторна неустойка, уговорена като конкретна сума за всеки месец на забава, без да е предвиден краен срок за начисляването й, както и по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е съда да обсъди всички обстоятелства по делото, които са от значение за спорното право. По поставените въпроси настоящият съдебен състав приема следното: По материалноправните въпроси: В обжалваното решение Пловдивски апелативен съд е приел, че процесната договорна клауза за мораторна неустойка е нищожна като накърняваща добрите нрави, тъй като липсата на уговорен краен предел на мораторната неустойка, необвързването й с частичното погасяване на главния дълг и прекомерния й размер, явяващ се многократно по - голям от дадената в заем парична сума, взети заедно, противоречат на добрите нрави. Съобразно т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е извършил преценка за нищожността на процесната неустойка при съобразяване с обстоятелствата, че е договорена без краен предел, надхвърля няколко пъти дължимото по договора за заем след частичното погасяване на дълга, надхвърля много размера на законната лихва върху същата главница за процесния период, при което е възприел договорената неустойка за излизаща извън присъщите й обезщетителна и санкционна функции, т.е. за нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/. Съгласно т. 3 от горепосоченото ТР № 1/2010г. нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване на примерно посочени критерии като размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Не е нищожна неустойка само заради това, че е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, ако преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Съобразно задължителните разрешения в т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС са постановени решения по чл. 290 ГПК на ВКС, като решение № 776 от 05. 01. 2011г. по гр. д. № 969/2009г. на 4 г.о.; решение № 74 от 21. 06. 2011г. по гр. д. № 541/2010г. на 4 г.о.; решение № 181 от 26. 02. 2015г. по т.д. № 4386/2013г. на 2 т.о.; решение № 776 от 05. 01. 2011г. по г. д. № 969/2009г. на 4 г.о. и др., вкл. сочените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната му жалба. По процесуалноправния въпрос е постановена безпротиворечива задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 180 от 25. 06. 2014г. по гр. д. № 991/2014г. на 3 г.о.; решение № 388 от 17. 10. 2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на 4 г.о.; решение № 217 от 09. 06. 2011г. по г. д. № 761/2010г. на 4 г.о. и др., според която съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи предмета на спора и подлежащите на доказване правнорелевантни факти, като обсъди всички приети доказателства по делото и доводите на страните, преценявайки всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право чрез обсъждане на всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и на всички доводи на страните, имащи значение за решаване на правния спор. Горепосочената задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправните и процесуалноправния въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, следва да намери приложение и по настоящото дело. По съществото на касационната жалба: От приетите по делото писмени доказателства, неоспорени по реда на чл. 193 ГПК, се установява, че между страните е сключен договор за заем от 26. 08. 2009г., по който ищецът е заемодател, а ответниците - солидарни длъжници, заедно с търговското дружество – заемополучател – [фирма], заличено от търговския регистър, и по който договор заемодателят е предал на заемополучателя договорения заем в размер на 15 000 лв.. Съконтрахентите са договорили срок за връщане на паричния заем – 26. 11. 2009г., в който заемополучателят и ответниците – солидарни длъжници, не са изпълнили това свое договорно задължение, вкл. след нотариална покана за доброволно изпълнение, получена от ответниците на 21. 12. 2009г.. В чл. 5 от договора за заем, страните са договорили мораторна неустойка при забавено изпълнение на задължението на заемополучателя и солидарните му съдлъжници за връщане на паричния заем, в размер на 1 500 лв. за всеки месец забава. На 31. 05. 2010г., в рамките на изпълнително производство въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за главницата по процесния договор за заем, ответниците погасяват част от паричния заем в размер на 9 000 лв., като остава дължима сумата 6 000 лв.. На 01. 06. 2010г. между всички страни по договора за заем от 26. 08. 2009г., вкл. прекратеното търговско дружество – заемополучател, е сключено споразумение, по силата на което ответниците се задължават да заплащат разсрочено – по 1 000лв. всеки месец, останалата неплатена част от процесното главно задължение в размер на 6 000 лв.. Страните не спорят, че частта от 6 000 лв. от предоставения процесен паричен заем не е върната от заемополучателя или от ответниците – негови солидарни длъжници, и че споразумението от 01. 06. 2010г. е останало неизпълнено във всички негови части. За процесната договорна мораторна неустойка по чл. 5 от договора за заем от 26. 08. 2009г., за процесния период: 10. 02. 2012г. – 10. 07. 2013г., възлизаща на 25 500 лв., е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в заповедно производство, образувано като ч. гр. д. № 776/2013г. на Смолянски районен съд, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответниците са подали писмени възражения. При така установените правнорелевантни факти, съобразявайки всички събрани по делото доказателства, вкл. споразумението от 01. 06. 2010г., и своевременно направените от ответниците в срока за отговор на исковата молба възражения, вкл. за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД на неустоечната клауза, въззивният съд в съответствие с горепосочената задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по приложимите материален и процесуален закони, извежда правилния правен извод за нищожност на процесната клауза за мораторна неустойка поради накърняване на добрите нрави. Преценявайки начина, по който е уговорена процесната мораторна договорна неустойка, към момента на сключване на процесния договор за паричен заем – 1 500 лв. за всеки месец на забава, без краен предел на срока и размера, до който може да нараства, въззивният съд правилно е счел, че сам по себе си този начин не обуславя нищожността й, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с призната на съконтрахентите договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, вкл. да придадат превес на санкционната функция на неустоечната клауза. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да почива единствено на извод за надхвърляне на присъщите на договорната неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като нормативно закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на кредитора / т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС/. За достигане до такъв извод следва да бъдат съобразявани конкретни факти по всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като размера на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.. Задължението, чието изпълнение е обезпечено с процесната мораторна неустойка е парично, в размер на 15 000 лв.; освен с договорната мораторна неустойка то е обезпечено допълнително с договорената солидарна отговорност на други задължени лица, извън заемополучателя – ответниците, и към момента на сключване на договора за заем размерът на неустойката от 1 500 лв. месечно, уговорен независимо от възможно частично погасяване на заема, надхвърля с 10 пъти очакваните от неизпълнението вреди, съизмеряващи се със законната лихва за забава върху главница от 15 000 лв., възлизаща на 149. 41 лв.. Съобразявайки присъщите за процесното договорно правоотношение горепосочени обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че процесната договорна мораторна неустойка в уговорения размер, надвишаващ 10 пъти размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва за забава, и при снабдяване на кредитора с други длъжници, освен заемополучателя, излиза извън присъщите й обезщетителни, обезпечителни и санкционни функции, като още към момента на сключване на процесния договор за заем създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, накърняваща добрите нрави и обуславяща нищожност на неустоечната клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна мораторна неустойка, която е уговорена в недействителна клауза, е неоснователен. Обжалваното въззивно решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 400 от 14. 12. 2015 г. по в. т. дело № 578/2015г. на Пловдивски апелативен съд, Трети граждански състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: