Р Е Ш Е Н И Е № 7 Гр. София, 24 януари 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1210/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби от адв. Г. С. – защитник на подс. В. Ж. А. и на адв. И. Х. – особен представител на частните обвинители и граждански ищци Ж. С. А. и Р. С. А. против решение № 210/04. 10. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 287/2016 год. на Апелативен съд – гр. Варна. В жалбата на защитника са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Сочи се, че съдът незаконосъобразно е отхвърлил доводите за превишаване пределите на неизбежната отбрана, тъй като по делото е установено, че подсъдимата е пробола пострадалия веднага след като той я ударил с юмрук по лицето, а преди това направил опит и да я души. Твърди се, че въззивната инстанция не е отчела психичното състояние на подсъдимата, предизвикано от намерението на партньора ѝ да я напусне и да вземе със себе си и децата. Поддържа се, че неправилният отказ да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление е довел до явна несправедливост на наказанието. По тези съображения защитникът настоява въззивното решение да бъде изменено като деянието бъде преквалифицирано от такова по чл. 115 в такова по чл. 119 вр. чл. 115 от НК, за което да бъде наложено наказание лишаване от свобода в размер на три години и изтърпяването му да бъде отложено по реда на чл. 66 от НК. Направено е и искане за намаляване размера на присъдените обезщетения без да се излагат конкретни аргументи в подкрепа на тази претенция. Жалбата на повереника съдържа оплаквания за явна несправедливост на наказанието – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК, и за неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК, отнасящо се единствено до гражданската част на присъдата. Поддържа се искане въззивното решение да бъде отменено в наказателната му част и делото да бъде върнато за ново разглеждане с указания за увеличаване на наказанието, а в гражданската му част да бъде изменено, като бъде увеличен размерът на присъденото обезщетение. В съдебно заседание служебният защитник на подсъдимата поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Допълнително излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, тъй като деянието на подсъдимата е следвало да бъде квалифицирано по чл. 118 от НК. Подс. В. А. не изразява лично становището си по законосъобразността и справедливостта на въззивния съдебен акт. Особеният представител на частните обвинители и граждански ищци поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и пледира решението да бъде изменено в гражданската му част като увеличен размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, а в наказателно-осъдителната му част съдебният акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане с указания за увеличаване на наказанието. Изразява становище за неоснователност на касационната жалба на подсъдимата. Прокурорът дава заключение, че касационната жалба на защитника е основателна. Счита, че мотивите на въззивния съд да откаже да квалифицира деянието по чл. 119 от НК са вътрешно противоречиви, което налага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно, в случай, че не бъде възприета тезата за наличие на съществено нарушение на процесуалните правила, пледира решението да бъде изменено и да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 13/01. 06. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 159/2016 год. Шуменският окръжен съд е призна подс. В. Ж. А. за виновна в това, че на 21. 05. 2015 год. в [населено място], /област/, умишлено умъртвила С. А. Х., поради което и на основание чл. 116 и чл. 58а, ал. 1 от НК я е осъдил на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимата е осъдена да заплати на гражданските ищци Ж. С. А. и Р. С. А. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в размер на по 100 000 лева, заедно със законната лихва от 21. 05. 2015 год. до окончателното им изплащане, а на гражданския ищец А. Й. М. – обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лева ведно със законната лихва от 21. 05. 2015 год., като искът на М. е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Съдът е възложил на подсъдимата разноските по делото и я е осъдил да заплати държавна такса върху уважената част от гражданските искове. Присъдата е проверена по протест на прокурора и по жалба от защитника на подсъдимата. С решение № 210/04. 10. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 287/2016 год., Апелативният съд – Варна е изменил първоинстанционния съдебен акт като е индивидуализирал наказанието при условията на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от закрит тип. Присъдата е изменена и в гражданската ѝ част, като е намален размерът на обезщетенията, присъдени на Ж. и Р. А. от 100 000 лева на по 60 000 лева за всяка от тях, а обезщетението, присъдено на А. М., е намалено от 60 000 лева на 30 000 лева. Съдът е отхвърлил исковете за разликата до пълния им размер и е изменил присъдата и в частта относно дължимата държавна такса. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационните жалби са неоснователни. Несъстоятелни са преди всичко доводите в жалбата на подсъдимата за неправилно приложение на материалния закон. Възражения за превишаване пределите на неизбежната отбрана са поддържани и пред първата, и пред въззивната инстанция, които са достигнали до законосъобразен краен извод, че не са налице предпоставките на чл. 119 от НК. Долу стоящите съдилища са аргументирали заключението си досежно правната квалификация на деянието с недостатъчната интензивност на действията на пострадалия и с липсата на сериозна заплаха за живота на подсъдимата. Внимателният прочит на материалите по делото води до извод, че при вярно установената фактическа обстановка дадената от първата и въззивната инстанция правна оценка на действията на подсъдимата и пострадалия е непрецизна и е довела до привидно вътрешно противоречие в мотивите на съдебните актове. Този недостатък може да бъде коригиран от касационния съд, поради което не се налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, за което настоява прокурорът от ВКП. В принципен план следва да се подчертае, че съгласно чл. 12, ал. 1 от НК отбрана е допустима не само при застрашаване живота на дееца, но и при опасност за телесната му неприкосновеност въобще, както и при такава за други негови права или при засягане личността или правата на трети лица. В настоящия казус основанието да се откаже преквалификация на деянието по чл. 119 от НК е свързано не с интензивността на нападението над А. от страна на съпруга ѝ, а с отсъствието въобще на съществуващо или непосредствено предстоящо такова. Тук е мястото да се отбележи, че за да аргументира тезата си за превишаване пределите на неизбежна отбрана, защитата настоява да бъде възприета фактическа обстановка, съществно различаваща се от описаната в атакувания съдебен акт, без да съобрази, че това е недопустимо на две основания. Преди всичко подобен подход не държи сметка за естеството на касационното производство и за правомощията на касационната инстанция. Същата е съд по правото и извън случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК не може да установява нови фактически положения. Тя се произнася съобразно фактическите рамки, поставени от долу стоящия съд в проверявания съдебен акт. Наред с това първоинстанционното производство е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, чиято специфика е обвързаността на инстанциите по фактите от признатата от подсъдимия фактология, съдържаща се в обстоятелствената част на обвинителния акт. Част от правно значимите обстоятелства в настоящия казус безспорно е ударът, който пострадалият С. Х. е нанесъл на подс. В. А. по главата. Според описанието на инкриминирания инцидент в касационната жалба това действие е извършено непосредствено преди подсъдимата да намушка съпруга си. За разлика от защитата обаче прокурорът е посочил, че този акт на насилие от страна Х. предшества появата на свид. М. А. и предприетите от последната действия по успокояване на обстановката, като след влизането на пострадалия в стаята и разменените реплики с подсъдимата по повод продължаване на съвместното им съжителство, той застанал пред нея с протегнати напред ръце, при което тя взела намиращия се в близост нож и му нанесла силен удар в сърдечната област. Признанието на подсъдимата се отнася до приетата от представителя на държавното обвинение хронология на събитията, поради което същата последователност е отразена в проверявания съдебен акт и именно тя предопределя невъзможността да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление. Макар пострадалият да е упражнил физическо насилие, удряйки подсъдимата по главата, с намесата на свид. М. А. употребата на сила и нападението са били преустановени, а след като В. А. и майка ѝ влезли в жилището обстановката значително се е успокоила. Обстоятелството, че малко след това пострадалият ги е последвал в стаята, не представлява нападение по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК, тъй като само по себе няма противоправен характер. Не притежават подобна характеристика и репликите, които Севдалин Х. е отправил в този момент към съпругата си, още повече, че съгласно фактите, признати от подсъдимата и приети от апелативния съд, тя също се е включила активно в словесния конфликт. Най-сетне, заставането на пострадалия пред съпругата му с протегнати напред ръце при отсъствие на съпътстващи го прояви на физическа агресия също не може да бъде интерпретирано нито като действително съществуващо, нито като непосредствено предстоящо нападение. След като не е установено наличие на такова, не би могло да се говори за отбрана, а още по-малко да се обсъжда превишаване на пределите ѝ. От друга страна, за да бъде квалифицирано деянието по чл. 118 от НК, не е достатъчно наличие на предшестващо и вече преустановено агресивно и провокативно поведение на пострадалия, притежаващо характеристиките на насилие, тежка обида или клевета или на друго тежко противозаконно действие, засягащо или застрашаващо интересите на подсъдимия или негови ближни. Необходимо е да бъде установено, че деецът се е намирал в особеното психическо състояние, визирано в коментираната правна норма. В настоящия казус, макар да е безспорно доказана употребата на сила, отсъства второто условие, изискуемо за приложението на чл. 118 от НК. Съгласно заключението на съдебнопсихиатричната експертиза към момента на деянието психичното състояние на В. А. се отличава единствено с емоционално напрежение и тревожност, които обаче не достигат до физиологичен афект и не са свързани със стесняване на разсъдъчната дейност и с отслабване на волевата способност на подсъдимата да ръководи постъпките си. Несъстоятелни са аргументите на защитата и на особения представител на малолетните частни обвинители, касаещи наложеното наказание. При индивидуализацията му въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства, имащи значение за вида и размера му, без да надценява едни от тях за сметка на останалите, като е направила законосъобразен извод, че то следва да бъде определено при условията на чл. 58а, ал. 4 вр. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Подсъдимата е в млада възраст и с необременено съдебно минало. До деня на убийството е била ангажирана с отглеждането и възпитанието на двете си малолетни деца. Изразила е искрено съжаление за извършеното и е оказала съдействие за разкриване на обективната истина, като е направила пълни самопризнания още при първия контакт с органите на реда, а позицията ѝ е останала непроменена по време на цялото наказателно производство. Към момента на извършване на деянието се е намирала в състояние на тревожност и емоционално напрежение, породени от предшестващия убийството скандал с пострадалия и намерението му да напусне семейното жилище. Безспорно нито едно от тези обстоятелства не се отличава с изключителност, извънредност и необичайност, но апелативният съд законосъобразно е приел, че в своята съвкупност те удовлетворяват другото изискване на чл. 55 от НК – това за многобройност. Коментираните смекчаващи обстоятелства представляват убедително доказателство, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното от В. А. престъпление би било несъразмерно тежко, защото тя не е личност с висока степен на обществена опасност и за поправянето и превъзпитанието ѝ не е необходимо да бъде изолирана от обществото за по-продължителен период от този, който е определен от въззивната инстанция. Що се отнася до генералната превенция, на която акцентира особеният представител в касационната жалба, реализирането ѝ е последица преди всичко от неизбежността на наказанието и от своевременното санкциониране на престъпните посегателства, което в настоящия казус е налице. Ето защо не се налага ВКС да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Не са налице и основания за намаляване на наказанието, в каквато насока са претенциите на защитата. Възраженията, че наложената санкция е завишена са изведени в касационната жалба като последица от твърдяното неправилно приложение на материалния закон. Както вече беше посочено, апелативният съд законосъобразно е отказал да преквалифицира деянието от такова по чл. 115 в такова по чл. 119 от НК, като същевременно е проявил достатъчна снизходителност към подсъдимата, отчитайки преди всичко семейното ѝ положение и необходимостта двете малолетни деца да не бъдат лишени за дълго от нейните грижи. Намаляването на наказанието под пределите, определени в проверявания съдебен акт обаче би било несъответно на степента на обществена опасност на конкретното деяние и не би съдействало за постигане на целите по чл. 36 от НК. Касационната инстанция констатира, че след като е намалил размера на лишаването от свобода от седем на пет години, въззивният съд не е съобразил, че това обстоятелство се отразява и върху първоначалния режим на изтърпяването му и вместо при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип наказанието следва да бъде изтърпяно при общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Основание за подобен извод дава разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС, съгласно която в затворнически общежития от открит тип се настаняват осъдените за първи път на лишаване от свобода до пет години за умишлени престъпления и осъдените за престъпления, извършени по непредпазливост. Няма спор, че осъждането, предмет на настоящото дело, е първо за подсъдимата. Съмнения биха могли да възникнат с оглед използвания от законодателя израз „до пет години лишаване от свобода“, но след сравнение и съпоставка с други правни норми, в които е използвана същата формулировка – напр. с чл. 66, ал. 1 от НК, следва да се приеме, че и осъдените за пръв път на пет години лишаване от свобода изтърпяват наказанието при общ режим (в същия смисъл и Р. № 230/2013 год. по н. д. № 609/2013 год. на ІІІ н. о., Р. № 299/2011 год. по н. д. № 1620/2011 год. на ІІ н. о., Р. № 235/2012 год. по н. д. № 3087/2011 год. на І н. о.). С оглед изложеното и като отчита, че е в интерес на подсъдимата, настоящият състав на ВКС намира, че проверяваното решение следва да бъде изменено в тази му част и да бъде определен по-лекият режим по чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС. На последно място, не съществуват основания за изменение на въззивния съдебен акт в гражданската му част. Нито в жалбата на подсъдимата, нито в тази на особения представител се съдържат конкретни аргументи в подкрепа на тезата, че присъденото обезщетение не е съобразено с изискванията на чл. 52 от ЗЗД за справедливост, а касационната инстанция не констатира игнориране или неправилна оценка на обстоятелствата, значими за определяне размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Справедливостта изисква да бъдат съобразени индивидуалните особености на всеки отделен случай, поради което не могат да бъдат споделени доводите на особения представител, че обичайното обезщетение, присъждано на малолетните деца на пострадалия е в размер на 100 000 лева. Както правилно е посочил апелативният съд, настоящият казус се характеризира не само с лишаването на гражданските ищци Р. и Ж. А. от бащина обич и подкрепа в ранна детска възраст, но и с обстоятелството, че в крайна сметка обезщетението за претърпените от тях болки и страдания се дължи от майка им, която е полагала грижи за тях и ще продължи да ги отглежда и възпитава и след изтърпяване на наложеното ѝ наказание. В същото време намаляването на присъдените обезщетения, за което настоява защитата, няма да компенсира болката от внезапната загуба нито на малолетните дъщери на пострадалия, нито на неговата майка. Предвид тези съображения и след като не констатира друго основание за изменение на проверявания съдебен акт извън посоченото по-горе относно режима на изтърпяване на наказанието, нито такова за отмяна на въззивното решение, настоящият съдебен състав, намира, че в останалата му част то следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 210/04. 10. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 287/2016 год. на Апелативен съд – гр. Варна в частта относно първоначалния режим и местоизтърпяването на наказанието, наложено на подс. В. Ж. А., като на основание чл. 61, т. 3 вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС ОПРЕДЕЛЯ първоначален ОБЩ режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.