О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 596

гр. София, 29.06. 2022г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 56 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Б. С. М. срещу решение № 915 от 29. 07. 2021г. по в. гр. дело № 2863/2020г. на САС, 12 граждански състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 750 от 28. 01. 2020г. по гр. д. № 3378/2018г. на СГС, с което по предявен от "Уникредит Булбанк" АД срещу Б. С. М. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК са признати за установени вземания на ищеца, произтичащи от договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 230/0088/17545108 от 25. 10. 2012г. и анекс № 1/14. 04. 2015г. към него, в размер на: 8 693. 58 евро - главница, ведно със законната лихва за периода от 28. 04. 2017г. до окончателното плащане; 499. 58 евро - договорна лихва за периода от 20. 07. 2015г. до 22. 12. 2015г. и 382. 07 евро - лихва за периода от 20. 06. 2015г. до 27. 04. 2017г. върху просрочени вноски за главница, дължими за периода до 22. 12. 2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 26956/2017г. на СРС, 32 състав.
Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост, като моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, Б. С. М. навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: 1. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?, по който релевира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 83/26. 05. 2017г. по гр.д. № 50394/2016г. на Четвърто г.о.; решение № 44/05. 06. 2017г. по гр. д. № 60073/2016г. на Трето г.о. и решение № 89/31. 07. 2017г. по т. д. № 907/2016г. на Второ т.о.. При бланкетното посочване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК поставя следните въпроси: 2. „В хипотезата на сключен договор за банков кредит, който впоследствие е изменен изцяло с подписан анекс към него и който анекс е обявен за недействителен от съда, следва ли автоматично да се приложат клаузите на първоначално подписания договор за банков кредит?“; 3. „При положение, че ищецът се е позовал кумулативно на процесния договор за банков потребителски кредит от 25. 10. 2012г. и на анекса към него от 14. 04. 2015г., последният обявен за недействителен от съда, при постановяването на решението съдът може ли да вземе предвид, по свое усмотрение, само клаузите на договора за потребителски кредит от 25. 10. 2012г.?“; 4. „При положение, че ищецът се е позовал кумулативно на процесния договор за банков потребителски кредит от 25. 10. 2012г. и на анекса към него от 14. 04. 2015г., съдът при постановяване на решението си произнесъл ли се е извън петитума на предявения иск?“; 5. „Правилно и допустимо ли е, при положение, че в хода на първостепенното дело, вещото лице е изготвило по свое усмотрение погасителен план и то базиран на анекса от 14. 04. 2015г., обявен за недействителен от съда, САС да уважи исковата претеция в размер на 8 693. 58 евро – толкова, колкото е възприел първостепенният съд съгласно посоченото в заключението на вещото лице?“; 6. „Ако по делото са събрани доказателства/в конкретния случай заключенията на вещите лица/, в които се съдържат различни и противоречиви заключения, съдът длъжен ли е да изложи в решението си правни съображения кое от доказателствата възприема и защо?“; 7. „Следва ли да се обезсили заповедта за изпълнение спрямо поръчителя, ако от материалите по делото е видно, че нито поръчителят, нито главният длъжник са получили уведомление за предсрочна изискуемост на вземането на кредитора преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК?“, и 8. „В хипотезата на съвпадане на момента на обявена предсрочна изискуемост на задължението по кредита с момента на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, от кога започва да тече срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД?“. Единствено по последните два въпроса касаторът е навел допълнително основание за допускане на касационния контрол, визирайки противоречие на атакуваното въззивно решение с т. 18 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Бланкетно посочва и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба - "Уникредит Булбанк" АД не подава отговор.
Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:
Въззивният съд е намерил по предявените установителни искове, че от приетия по делото договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 230/0088/17545108 от 25. 10. 2012г., сключен между ищцовата банка като кредитор и кредитополучател, солидарни длъжници и ответника като поръчител, се установява, че страните са уговорили кредиторът да предостави на кредитопучателя кредитен ресурс в размер на 20 000 евро за текущи разходи, за срок от 10 години - до 25. 10. 2022г., срещу задължението на кредитополучателя да ползва целево и да върне предоставения му кредитен ресурс, ведно с начислените лихви, такси, комисионни и други разходи, на месечни анюитетни вноски, платими до 25 - то число на месеца, в размери съобразно подписания между страните погасителен план и при приложение на Общите условия на банката, действащи към момента на сключване на договора. Съгласно приетия като доказателство анекс № 1 от 14. 04. 2015г. към горепосочения договор за потребителски кредит, страните са се съгласили по отношение на договора занапред да не се прилагат Общите условия, приложими към датата на сключването му, а да се приемат за приложими нови Общи условия, одобрени с решение на УС на банката, в сила към датата на подписване на анекса, като всички учредени в полза на кредитора обезпечения се запазват. Поради просрочване на 7 броя падежирали вноски по кредита, банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като на 17. 02. 2017г. е изпратила уведомление до кредитополучателя, солидарните длъжници и поръчителя, които нотариусът е счел за връчени при условията на чл. 47 ГПК. Заповедното производство пред СРС е образувано на 28. 04. 2017г.. Въз основа на формираната сила на пресъдено нещо с влязлата в сила отхвърлителна част на първоинстанционния съдебен акт, САС е намерил, че между страните е непререшимо обстоятелството, че волята на кредитора да упражни потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем не е била надлежно обявена на длъжниците, поради което не е настъпила предсрочната изискуемост на задълженията им с ненастъпил падеж. Затова е заключил, че задълженията на кредитополучателя, за които солидарно с него се е задължил ответника в качеството на поръчител, следва да се определят съобразно размера на неплатените вноски по кредита с настъпил падеж. Спорът пред въззивната инстанция е приел за концентриран досежно размера на дължимите неплатени падежирали задължения за главница, договорна лихва и лихва за просрочена главница, дължими по процесните договор от 25. 10. 2012г. и анекс от 14. 04. 2015г. към него, до датата на приключване на съдебното дирене, и досежно началния момент, от който тече срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, респективно - по отношение на всяко отделно просрочено задължение, или за целия размер на дълга.
Въззивният съд е разгледал релевираните от ответника едва с въззивната жалба възражения за недействителност на анекса към договора за потребителски кредит на основание чл. 22 З., поради липса на погасителен план, двустранно подписан между страните при сключването на анекса. От приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи е намерил за установено, че при сключването на процесния анекс от 14. 04. 2015г. не е бил подписан между страните нов погасителен план, като същевременно съгласно §6 от анекса, двустранно подписаният погасителен план съставлява приложение към анекса, и вземанията на банката, се определят при условията на този двустранно подписан погасителен план. В т. 5.3. и т. 5.4 от анекса е посочено, че дължимите разходи по договора за застраховка във връзка с кредита, както годишният процент на разходите е посочен в погасителния план, и е процентен израз на годишния разход по кредита /лихви, такси, комисионни, застрахователни премии/. В чл. 11.1. е записано, че кредитополучателят заплаща лихви, комисиони и разходи по т. 4 и т. 5 в съответствие с погасителния план; според чл. 12.3.1, лихвите, представляващи част от анюитетната вноска, се изплащат съобразно погасителния план, а съгласно чл. 12.3.2. лихвите са изискуеми и дължими на датата, посочена в погасителния план, а ако няма такъв - на първо число на месеца. При така формулираните горепосочени клаузи на анекса, в които се определя цената на кредитния ресурс /дължимите лихви, такси, комисиони, вноски по застраховки/ и ГПР по кредита, препращащи към погасителния план, съставляващ приложение към анекса, и при установената липса на такъв двустранно подписан погасителен план към процесния анекс, е счел, че не е налице част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, установено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 З.. Съобразно разпоредбата на чл. 22 З., при липса на задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, определено в чл. 11, ал. 1, т. 7-12 З., сключеният между страните анекс № 1 от 14. 04. 2015г. е намерил за недействителен изцяло, непородил правни последици. Затова задълженията на кредитополучателя, за които солидарно с него отговаря поръчителят, за главницата, включена във вноските с настъпил падеж до датата на приключване на съдебното дирене, е определил съобразно първоначално уговорените условия в договора за банков потребителски кредит от 25. 10. 2012г. и двустранно подписания между тях първоначален погасителен план. Според така определения размер е определил и размера на акцесорното задължение за лихва върху падежиралата главница, за периода от 20. 06. 2015г. до 27. 04. 2017г.. Задълженията за договорна възнаградителна лихва е определил също съобразно първоначално договорените между страните условия и първоначалния подписан между страните погасителен план.
В изпълнение на служебното задължение на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК и по арг. от чл. 5 ГПК, САС е съобразил също неприложимостта на неравноправните клаузи в първоначалния договор за банков потребителски кредит от 25. 10. 2012г.. Намерил е, че при определяне размера на задълженията на кредитополучателя, за които солидарно с него отговаря ответника, в качеството на поръчител, не следва да се прилага клаузата на чл. 12.6 от договора, съгласно която "кредитополучателят дава съгласието си неизплатените лихви по кредита да се капитализират по преценка на кредитора при условията на Наредба № 9 на БНБ". В посочената разпоредба е счел за инкорпорирано съглашение за анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, което е допустимо само при договори между търговци, но не и в търговските договори, по които една от страните е лице, което няма качеството на търговец, а още по-малко - в потребителските договори, при които потребителят се ползва със засилена защита, съгласно § 1 ДР Закона за защита на потребителите. Посочил е също, че според чл. 9.2, изр.2, чл. 9.3.5 и чл. 9.4 ОУ на кредитодателя, които по силата на чл. 11.3 от същия са приложими за промяна на годишния лихвен процент и размера на анюитетната вноска, и съгласно чл. 18.6.10 са неразделна негова част, е договорена възможност банката едностранно и по своя преценка, основана на неизчерпателно посочени в чл. 9.6.1 външни причини, които са породени от въздействието на свободния пазар, но при липса на конкретно разписана изчислителна процедура, да променя един от компонентите /премията/, участващи при формирането на базовия лихвен процент, който от своя страна определя приложимия за конкретния договор лихвен процент, определящ конкретно договорената между страните цена за ползването на кредитния ресурс, както и едностранно в резултат на това да определя нов размер на месечната вноска за лихва и/ или за главница и да предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план, без да е необходимо допълнителното му съгласие. Липсата на такъв разписан математически алгоритъм, е счел за възможност при наличие на предвидените в ОУ изменения на променливата компонента, банката - кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. В този смисъл, клаузите на чл. 9.2, изр.2, чл. 9.3.5 и чл. 9.4 ОУ е намерил за неравнопоставени по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 З. - допускат търговецът или доставчикът едностранно да промени условията на договора, въз основа на непредвидено в него основание. Ето защо, поради неравноправния характер на клаузата на чл. 11.4 от договора, вр. с чл. 9.4 ОУ, вр. с чл. 9.2. изр.2 и чл. 9.3.5 ОУ, същата е приел за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 З.. Затова задълженията на кредитополучателя, за които солидарно с него се е задължил да отговаря ответника в качеството му на поръчител, е определил по първоначалния договор за банков потребителски кредит от 25. 10. 2012г. и разписания от страните първоначален погасителен план.
По въпроса за датата, от която започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е счел за правилна съдебната практика, инкорпорирана в решение № 345 от 12.11.2012г. по гр. д. № 481/2012г. на III г.о. на ВКС, в което е прието, че с разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД "законът регламентира прекратяване на поръчителството, поради бездействие на кредитора по договора след падежа на главното задължение, но не с падежа на отделни анюитетни вноски". В конкретния случай падежът на главното задължение за връщане на кредитния ресурс настъпва на 25. 10. 2022г., поради което възражението за погасяване на поръчителската отговорност на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД за неплатените вноски с настъпил падеж преди 28. 10. 2016г. /за периода, предхождащ последните шест месеца преди датата на предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 28. 04. 2017г., когато кредиторът е предявил претенцията си към главния длъжник и поръчителя/, е намерил за неоснователно.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил правните изводи в решението. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният първи въпрос от касатора, отнасящ се до началния момент на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, погасяващ отговорността на поръчителя по договор за потребителски кредит, по който е договорено изпълнение на отделни погасителни вноски с различни падежи, осъществява общото основание за допускане на касационния контрол, но спрямо него не е налице релевираното допълнително основание – противоречие с практиката на ВКС. Според задължителните разрешения в ТР № 5 от 21. 01. 2022г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. При тази хипотеза задължението е само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Даденият от САС отговор на този правен върпос в атакуваното решение е изцяло съобразен с горепосочената задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е зачетен падежът на последната договорена месечна анюитетна вноска – 25. 10. 2022г., респективно обявената предсрочна изискуемост на целия дълг, настъпила след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК с придадените му от чл. 422, ал. 1 ГПК правни последици на искова молба.
Останалите поставени от касатора въпроси не удовлетеворяват общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като са изцяло относими към правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да бъде проверявана в настоящата предварителна фаза на касационното производство по селекция на касационните жалби. За да бъде отговорено на тези въпроси е необходимо изследването на конкретната фактическа обстановка по делото и обсъждане на приетите по делото доказателства, т.е. въпросите не касаят решаващите правни съображения в атакуваното въззивно решение. По повечето от тях не е индивидуализирано и бланкетно наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Седмият въпрос, по който е посочено като допълнително основание противоречие с т. 18 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, въобще не е обсъждан от въззивния съд в мотивите на атакуваното решение, а и положителен отговор на този въпрос е невъзможен при дадените задължителни разрешения в ТР № 8/02. 04. 2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Според тях е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. По осмия въпрос на касатора, по който е наведено като допълнително основание отново противоречие с т. 18 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отново задължителен отговор се съдържа в горепосочените ТР № 8/02. 04. 2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5 от 21. 01. 2022г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. Според последните в зададената хипотеза е невъзможно срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД да е започнал да тече преди момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, какъвто е и даденият от въззивния съд отговор в обжалваното решение.
Не е осъществена и релевираната, отново бланкетно, очевидна неправилност на въззивното решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени по конкретното дело.
На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 915 от 29. 07. 2021г. по в. гр. дело № 2863/2020г. на САС, 12 граждански състав в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.