2 Р Е Ш Е Н И Е N 317 гр. София 12.03.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Анета Иванова като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова гражданско дело N 4396/ 2013 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С. Т. Т. чрез пълномощника си адв. Г.Н. е обжалвал решението на Добричкия окръжен съд № 120 от 21.03.2013г. по гр.д.№ 136/2013г., с което е отхвърлен предявеният от него срещу [община] установителен иск за собственост. Ответникът [община] изразява становище в отговора на касационната жалба, че решението на въззивния съд е правилно и следва да се потвърди. Касационната жалба е допусната за разглеждане по същество с определение по чл.288 ГПК от 30.09.2013 г. по правния въпрос допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си с обстоятелства, които не са заявени или твърдяни от страните пред първата и въззивната инстанция и не са включени в доклада по делото като значими за изхода на спора. Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите в касационната жалба и намира следното: С т. 1 на ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК /мотивите / се прие, чл.269 ГПК урежда изрично задължението на въззивния съд да следи служебно за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, , а ограничението в обсега на въззивната дейност до посоченото в жалбата се отнася до установяване на фактическата страна на спора. Извън това ограничение остава правната квалификация на иска и необходимостта от приложението на императивен материален закон като гаранция за осъществяване на правомощията на въззивния съд като инстанция по същество и спазване на основните принципи на законността. По основателността на касационната жалба. Предявен е установителен иск за собственост от С. Т. Т. против [община] за установяване правото на собственост на наследниците на Т. С. Т. , починал на 31.03.1965г. на имот № 101048 по Картата на възстановената собственост на [населено място], [община] с площ от 17.5 дка , идентичен с имот 48 кв.63 по плана на [населено място], [община]. Добричкият окръжен съд е отменил решението на Районния съд Генерал Т. № 123/05.12.2012 г. по гр.д.№ 192/2012 г. и е решил делото по същество като е отхвърлил иска. В. съд е приел, че не е осъществен твърдяният в исковата молба като основание за придобиване на собствеността на спорния имот фактически състав – реституция по чл.10 ЗСПЗЗ. Съображенията на съда са , че според представеното удостоверение за наследници, С. Т. Т. е наследник по закон /син/ на Т. С. Т. роден на 13.12.1884г. и починал на 31.03.1965г., а с административния акт – решение на Поземлената комисия № 78 от 16.08.1993г. е възстановено правото на собственост върху спорния недвижим имот на наследници на лице със същото име, но с единен граждански номер, съобразно който лицето е родено през 1925 год. Въз основа на този факт съдът е направил извод, че собствеността е реституирана на лице,на което ищецът не е наследник и поради това претенцията му за придобиване на собствеността въз основа на решение на Поземлената комисия [населено място] № 78 от 16.08.1993г. е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Тези изводи са направени в нарушение на процесуалните правила предвид разясненията в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК, че въззивният съд е обвързан от посоченото в жалбата по отношение фактическите констатации на първата инстанция. Оплакванията във въззивната жалба на [община] са за нищожност на първоинстанционното решение поради неразбираемост на волята на съда и недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба. Доводите за неправилност се свеждат до нищожност на решението на Поземлената комисия за възстановяване на собствеността . Във въззивната жалба не е правен довод за липсата на правоприемство между Т. С. Т. и С. Т. Т., възражение в тази насока не се съдържа и в отговора на исковата молба, следователно въззивният съд не е имал основание да извършва собствена преценка на доказателствата, относими към субекта на възстановяване на собствеността и неговите наследници. На следващо място изводът на съда, че имотът не е възстановен на бащата на ищеца е и необоснован. Съдът не е преценил цялостно и задълбочено данните, съдържащи се в решението на ПК за възстановяване на собствеността, при по-внимателен анализ на които се установява, че Т. С. Т. е починал през 1965г. и не може да има единен граждански номер. Този уникален за всеки български гражданин номер е въведен през 1977г. със създаването на ЕСГРАОН с ПМС № 15/1977г. Посоченият ЕГН в решението за възстановяване на собствеността е идентичен с този на ищеца по делото, който е един от наследниците и най-вероятно заявител на земите за възстановяване и е очевидно, че е допусната техническа грешка, която не може да рефлектира върху възстановените права. От удостоверението за наследници, което не е оспорено от ответника се установява , че С. Т. Т. е син на Т. С. Т. и следователно го наследява на основание чл.5 ал.1 ЗН. Добричкият окръжен съд е обсъдил детайлно всички доводи на въззивника [община] и е направил законосъобразни изводи, че решението за възстановяване на собствеността е напълно валидно. Правилно е прието, че разпоредбата на чл.60 ал.4 ППЗСПЗЗ в редакцията към 1992г. постановява какъв е съставът на поземлената комисия, но същевременно по отношение на начина на приемане на нейните актове е приложим общият закон – отменения Закон за административното производство, който в чл.15 ал.2 т.6 изрично предвижда, че колективният административен орган взима решение с обикновено мнозинство и решението се подписва от председателя и секретаря на комисията, на каквото изискване представеното от ищеца по делото отговоря. На следващо място съдът правилно е установил, че към датата на постановяване на решението не е имало изискване в чл.14 ЗСПЗЗ и чл.18ж ППЗСПЗЗ към него да се прилага скица на имота, както и че е правно ирелевантно,че оригиналният екземпляр от решението за възстановяване на право на собственост и преписката, по която е постановено не се съхраняват, защото по делото е представен официално заверен препис, който се ползва със същата доказателствена сила съгласно чл.179 ал.2 от ГПК . От заключението на вещото лице инж.М.П. е установено с категоричност, че имот № 48 кв.63 по плана на [населено място] , записан в разписния лист на името на Т. С. Т. е идентичен по местонахождение и геометрична форма с имот № 101048 по Картата на възстановената собственост. В исковата молба е изложено ясно основанието за собствеността , имотът е индивидуализиран в достатъчна степен , формулираният петитум също е ясен и точен и поради това въззивният съд не е имал основание да констатира недопустимост на обжалваното пред него решение. Единственото основание за пререшаване на спора от въззивния съд е вписването на погрешен единен граждански номер на наследодателя, извод който както вече се посочи е необоснован и направен в нарушение на процесуалните правила– отменителни основания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. С оглед на изложеното въззивното решение следва да се отмени и тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действие, делото следва да се реши по същество. Приключилата процедура по възстановяването на собствеността на земеделския имот на наследниците на Т. С. Т. легитимира ищецът С. Т. Т. като собственик като един от неговите наследници, а предявяването на иска от името на всички съсобственици е допустимо, тъй като се касае за действие на обикновено управление. Липсва основание имотът да бъде включен във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ и в регистъра на общинските имоти на Община [населено място]. Включването на имота в този фонд и оспорването на собствеността на ищеца смущава правото на собственост както на него, така и на сънаследниците му, с оглед на което са налице предпоставките на чл.124 ал.1 ГПК предявеният установителен иск за собственост да бъде уважен. При този изход на спора на основание чл.78 ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски за всички инстанции в размер на 1595лв. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 120 от 21.03.2013г. по гр.д.№ 136/2013г., с което е отхвърлен предявеният от С. Т. Т. срещу [община] установителен иск за собственост и вместо него ПОСТАНОВЯВА:. ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от С. Т. Т. от [населено място], [улица] вх.Б ап.4 ЕГН [ЕГН] срещу [община], че наследниците на Т. С. Т. , починал 31. 03. 1965 год., са собственици на основание реституция по чл.10 от ЗСПЗЗ на земеделски имот, находящ се в землището на [населено място], , [община], съставляващ № 101048 по Картата на възстановената собственост на [населено място], [община] с площ от 17. 500 дка, идентичен с имот пл. № 48 , квартал 63 по плана на селото, одобрен със заповед № 5214/1950 г. ОСЪЖДА [община] да заплати на С. Т. Т. сумата 1595лв. /хиляда петстотин деветдесет и пет лева/ разноски за всички инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: