Ключови фрази
Установителен иск * установяване право на собственост * предаване на владение * общинска собственост * придобивна давност * отчуждително действие на регулационен план * благоустройствени мероприятия * доказателства * правомощия на въззивната инстанция * забрана за придобиване по давност * преклузия


9
Р Е Ш Е Н И Е


№ 314


София, 28.11. 2011 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на трети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА


при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 1061/2010 година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 450 от 10.05.2011г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв.К. като представител на [община] на въззивно решение № 50 от 19.03.2010 год., постановено по гр.дело № 488/2009 год. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е отменено решение № 907 от 30.12.2008 год. по гр.дело № 1871/2007 год. на Великотърновския районен съд, спорът е решен по същество като са отхвърлени искове за собственост на два незастроени поземлени имота - № 334 в кв.41 и № 321 в кв.41 по кадастралния план на [населено място] от 1999 год., двата попадащи в У. І в кв.41 по подробния устройствен план на селото от 2002 год., с отхвърляне претенция по чл.431, ал.2 ГПК/отм./ за изменение на нотариални актове № 346, том ІІ, рег.№ 4120, дело № 335/2005 год. на нотариус Д. Р. и № 1149, том VІ, рег.№ 10874, дело № 874/2006 год. на нотариус Д. Д. с присъждане на разноски.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че формираните фактически и правни изводи на съда са неправилни и необосновани и противоречат на закона; че направеният анализ на доказателствата е непълен , че съдът не е проследил в тяхната последователност събраните данни за отреждането на имотите през годините, не е обсъдил представените извадки от действащите за територията планове и извършените върху тях отбелязвания, вследствие на което е формирал неправилни правни изводи. Поддържа се също, че съдът не е съобразил настъпилите след предявяване на иска факти и обстоятелства; съдът не взел предвид представените по делото пред въззивната инстанция доказателства - протоколно решение № 10/19.12.2008 год. на комисията по чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ и приложената към него Заповед № РД-14-152/23-12-2008 год., от които доказателства следвал извод, че имотът е преминал в собственост на общината на основание чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ; не е обсъдил събраните доказателства поотделно и в съвкупност, при което е направил необосновани и неправилни изводи; че неправилно е приложил материалния закон. Подробни доводи и съображения в подкрепа на горните твърдения са изложени в касационната жалба и представената писмена защита.
Ответникът по касация [фирма] взема становище за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът по касация [фирма] не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
С обжалваното решение след отмяна на първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени искове на [община] срещу [фирма] за приемане за установено правото на собственост върху незастроени поземлени имоти №№ 321 и 334 в кв. 41, попадащи общо в У. № I (първи), кв. 41 по плана на [населено място], [община], отреден за „Обществено обслужване и парк”, и срещу [фирма] (сега О.) - за предаване владението върху същите имоти, които искове са основани на твърдения за придобиване на собственост по силата на закона - § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА, и евентуално - по давност.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че не е налице предпоставката на § 7, т.3 ЗМСМА, за да се извърши прехвърляне на имоти от държавата на общината, тъй като няма доказателства да са извършени отчуждителни процедури и не е установено отреждане на процесните имоти в [населено място] за парк и за обществена полза нито по плана от 1975 год., нито по силата на чл.24 от Закона за благоустройството на населените места в Царство България от 1905 год. Приел е,че представените от ищеца актове за публична общинска собственост- № 4238/ 04.07.2007г. и № 4239/ 04.07.2007г. не отразяват точно и вярно фактическото и правно положение на имотите, не са съобразени с изискванията на Закона за общинска собственост,в които са определени белезите на публична собственост по чл.З ал.2 от ЗОС, издадени са при наличието на издаден акт за държавна собственост № 6177/10.01.1996г. Актовете за общинска собственост са издадени при неспазване разпоредбите за време на издаване по §5 от ПЗР на ЗОС, без да има съответно решение на Общински съвет за обявяване тези имоти за публична общинска собственост- чл.2 на §5 от ПЗР на ЗОС, чл.З ал.2 т.З от ЗОС. С оглед установена неправомерна интервенция не е зачел записванията в регистъра на имотите на [населено място] .Приел е за установено също,че имоти -ПИ 334 и ПИ 321 са отредени за нуждите на имот с пл.№ 247, за който е отреден дворищно регулационен парцел I -247, [населено място], както и , че не е доказано прехвърлянето от държавата на общината на имоти,които са държавни, придобити чрез „отчуждителни производства” .С оглед на това е обосновал извод за неприложимост на §7 т.З от ЗМСМА. Приел е също, че поради характера на постройките- правителствена резиденция, държавна собственост,към момента на актуването за нея не са били приложими нормите за прилежащ терен на хотелите.
Относно имот №321 по кадастралния план на [населено място] с площ 15 696,12 кв.м. , за който имот не е издаван акт за държавна собственост,съдът е приел, че същият по действащия кадастрален план за 1999г. попада в терен,заемащ част от имот пл.№ 247 кв.41 [населено място],за който е отреден парцел 1-247 кв.41 и изобразен на плана с незатворен контур по отношение на южната му граница. По кадастралната карта на [населено място] имотът е отразен с идентификационен номер 00583.59.198 с площ от 15 451 кв.м. като „пасище” .След анализ на представената скица № 121/ 21.05.2008г. и показанията на свидетеля Г. е приел, че имотът е включен в комплекса и е използван за нуждите на резиденцията, както и не е земеделска земя или пасище по смисъла на чл.2 от ЗСПЗЗ. Прилежащата земя в резиденцията по своето предназначение не служи за земеделско производство, по размери няма ограничения в прилежащата площ към резиденцията .Анализирал е и представените във въззивното производство доказателства: удостоверение изх.№99-4993-04-1959/17.06.2009г. от Агенция по геодезия, картография и кадастър София , служба В.Т., протоколно решение №10/19.12.2008г., одобрено със заповед № РД-14-152/23.12.2008г. на Директор на Областна дирекция „Земеделие” В.Т., приложение №1 към раздел I т.1 от протоколно решение №10/19.12.2008г., заповед № РД-14-152/23.12.2008г. на Областна дирекция „Земеделие” В.Т. и е приел, че процесният имот идентификационен номер 00583.59.198 с площ от 15 451 кв.м. е отразен в приложение №1 към раздел II т.1 от протоколно решение от 19.12.2008г. и в приложението е посочено: „имот ПИ № 00583.59.198 по КК на землище [населено място] с НТП -пасище,мера и площ 15,451 дка- за имота се води съдебен спор между собственик и общината”. Отчел е отразяването в регистъра към КК на собственик на имота като неправомерно - без спазване на процедурата и императивните разпоредби на чл.19 ал.5 от ЗСПЗЗ. Счел е доводите на ищеца в тази насока за неоснователни с оглед на това, че процесните земи никога не са били предназначени за земеделско ползване,не са били включвани в ТКЗС , представляват част от терена към резиденцията , поради което не може да се приеме за доказано твърдението, че тази част от терена на резиденцията е земеделска земя и попада под режима на чл.19 ал.1 от ЗСПЗЗ. След преценка на доказателствата по делото е приел,че ищецът не доказва придобиване право на собственост върху процесните имоти по закон.Недоказано е останало и второто твърдение - придобиване собственост от Община В.Т. чрез давностно владение.
Касационното обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящите изхода на делото въпроси: от кой момент настъпва отчуждителното действие на регулационния план за мероприятия на общината, в случая „парк”; по силата на закона ли преминават в собственост на общината държавни имоти, които са включени в приложното поле на § 7, ал.1 ПЗР на ЗМСМА; ако при първоначалното урегулиране на недвижим имот, настъпило преди влизане в сила на ЗС/16.11.1951 год./ той е бил общинска собственост с влизане в сила на измененията на чл.6 /ДВ, бр.31/1990 год. и бр.77/1991 год./ имотът счита ли се за общинска собственост; в случаите, когато имуществото е преминало в собственост на общината по силата на § 7, ал.1 ПЗР на ЗМСМА, компетентно ли е лицето, упражняващо правата на едноличен собственик на капитала на търговско дружество със 100% държавно участие, да взема последващо решение за включването му в капитала на дружеството; с оглед приватизацията на еднолично търговско дружество със 100% държавно участие допустимо ли е актуване на незастроен терен, който няма характер на „прилежащ терен” към сградите на дружеството по смисъла на чл.81, ал.3 и 4 НДИ/отм./; поземлен имот, който се намира извън строителните граници на населеното място дали е „земеделска земя” и характера му като такава зависи ли от начина на ползването; земеделска земя, която не е възстановена на собственици по реда на ЗСПЗЗ и е представлявала „земи по чл.19 ЗСПЗЗ” преминала ли е в собственост на общината при условията на чл.19, ал.1 във връзка с чл.25 ЗСПЗЗ и следва ли съдът да вземе предвид настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право – чл.235, ал.3 ГПК, респ. чл.188, ал.3 ГПК/отм./. Решенията, на които се позовава касаторът по посочените въпроси, са неотносими към настоящия спор, тъй като касаят различна фактическа обстановка, не е налице идентичен или аналогичен правен спор, поради което и няма как обжалваното решение да им противоречи.
Във връзка с въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС намира следното:
Не може да се отговори еднозначно на въпроса от кой момент настъпва отчуждителното действие на регулационния план за мероприятия на общината – преценката във всеки отделен случай е конкретна и отговорът е обусловен от нормите на съответния нормативен акт, в съответствие с който е одобрен същият и доколко в него е предвидено директно отчуждително действие на плана. Във връзка с приложното поле на нормата на §7 от ПЗР на ЗМСМА има много и непротиворечива практика на ВКС. Според разпоредбата на § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА съгласно § 7, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА (ДВ, бр. 77/1991 г., в сила от 17.09.1991 г.), с влизане в сила на закона преминават в собственост на общините, незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици, и не са включени в уставния фонд на търговски дружества, като законодателят изрично е посочил в кои случаи следва да се приеме изключението на § 7, ал. 2 от ЗМСМА. Няма спор в теорията и практиката, че имуществото на бившите държавни предприятия не преминава в собственост на общините, когато същото е било включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. По въпроса “ако при първоначалното урегулиране на недвижим имот, настъпило преди влизане в сила на ЗС (16.11.1951год.) той е бил общинска собственост, с влизане в сила на измененията на чл. 6 ЗС (ДВ, бр.31/1990 год. и бр.77/1991 год.) имотът счита ли се за общинска собственост” настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че до влизане в сила на ЗС (16.11.1951 год.) няма общинска собственост. Конституцията от 1947г. установява единството на фонда на държавната собственост, като премахва и разликата между общинската и държавната собственост. Общините се грижат единствено за правилното управление на държавната собственост. Според ЗДИ /ДВ бр. 300/1948 г./ държавните имоти се управляват и стопанисват от министерства или подведомствени им учреждения и предприятия, на които са предадени, или от народните съвети. Режимът на държавната собственост - кооперативна и държавна , след това е доразвит в Закона за собствеността /Изв., бр. 92/1951 г./. В чл. 7 от същия е определено, че на държавните учреждения и предприятия държавата предоставя управлението и стопанисването на общонародните имоти съгласно законите, плана и предназначението им. Конституцията от 1971 г. в редакцията й до 1990 г. /отм/, също не урежда общинската собственост като отделен вид. Тази Конституция от 1971г. не въвежда промяна в предишния режим на държавната собственост, но извършва систематизация и детайлизиране. Формите на собствеността, които признава, са държавната, кооперативната собственост, собствеността на обществените организации и личната собственост. И в нея е изрично записано, че държавната собственост съставлява единен фонд. Изяснено е, че държавата осъществява правото си на собственост чрез стопанските и други организации, в непосредственото оперативно управление, на които се намират отделните части на единния държавен фонд. С измененията през 1990г. на Конституцията е прокламирано наличието както на държавна, така и на общинска собственост. Съгласно изменения чл. 16, освен изброените обекти, общинска собственост са и обектите, определени със закон. Това е възприето и с Конституцията от 1991 г. Действителното разграничение, обаче, на двата вида собственост, законодателно е уредено едва с измененията на чл. 6 ЗС и § 6 и 7 ПЗР ЗМСМА. Въз основа на разграничителните критерии по § 7 ЗМСМА заварените държавни имоти се определят на държавни и такива, които по силата на закона придобиват статут на общинска собственост, въпреки че самият закон, както и ЗС в своя чл. 6, т. 8, използват понятията "преминаване", "прехвърляне" на собствеността от държавата на общините. С § 6 от ЗМСМА от 17.09.1991 г. /ДВ, бр. 77/1991 г./ е приета нова редакция на чл. 6 от ЗС, с която се провежда разграничение между имотите държавна собственост и се определят основанията, на които общината може да придобие правото на собственост. Съгласно редакцията на чл. 6 ЗС (ДВ, бр.31/1990 г.) държавна, съответно общинска собственост са вещите, обявени от Конституцията и законите за изключителна тяхна собственост, както и вещите, които държавата или общините придобиват, а съгласно редакцията на този текст (ДВ, бр. 77/1991 г.) общинска собственост е имуществото: предоставено със закон в собственост на общините или прехвърлено в собственост на общините, съгласно преходните разпоредби на същия закон. При тази правна уредба е изключено спорният имот да е общинска собственост преди Закона за собствеността /Изв., бр. 92/1951 г./ и до измененията на чл. 6 ЗС и § 6 и 7 ПЗР ЗМСМА, а след влизането им в сила отговорът е поставен в зависимост от въведените разграничителни критерии, ако не е реституиран на други правни субекти.
Налице е постоянна и безпротиворечива практика по отношение на това, че съдът следва да вземе предвид всички факти, настъпили след предявяване на иска. Следва обаче да се прави разграничение между новонастъпили факти и нови фактически твърдения, които не са заявени при предявяване на иска, и поради това не са предмет на делото.
Останалите въпроси за правомощията на лицето, упражняващо правата на едноличен собственик на капитала на търговско дружество със 100 % държавно участие , за основанията за актуване на имот като държавен , както и въпросите , касаещи характера на процесния имот като земеделски, не са обуславящи изхода на конкретния правен спор, поради което не следва да бъдат обсъждани като такива по чл.280 ал.1 от ГПК.
Касационните оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК са неоснователни по следните съображения :
Неоснователен е касационният довод за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Касаторът – ищец твърди, че е собственик на процесния имот по силата на закона- чл.2 ал.1 т.7 от ЗОбС във вр.с § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА и чл.3 ал.2 т.3 от същия закон , давностно владение и наличие на актове за публична общинска собственост от 2007г. Пред въззивната инстанция въвежда ново основание за правото си на собственост по отношение на имот №321 позовавайки се на чл.19 от ЗСПЗЗ. Въвеждането на ново основание за първи път във въззивното производство е недопустимо. Доводите и възраженията на ищеца в тази насока могат да бъдат обект на преценка в отделно исково производство, но не и в настоящото.
Настоящият съдебен състав намира за правилни и изцяло споделя изложените доводи и направените във връзка с тях правни изводи на въззивния съд относно това, че и останалите твърдения не са установени в процеса.
В разглеждания случай ищецът не е конкретизирал в кой период и по какъв начин е владял процесните имоти, респективно на какви конкретни обстоятелства основава твърдението си за изтекла придобивна давност в негова полза. Не е ангажирал в процеса и доказателства в подкрепа на това си твърдение. При посочената по-горе в решението правна уредба относно собствеността обаче до влизане в сила на ЗОбС - 01.06.1996г. , по закон е изключена възможността за упражняване на давностно владение от страна на общината – налице е законова забрана да се придобива по давност държавен имот.Касаторът не се легитимира като собственик и с представените актове за публична общинска собственост.Същите имат само оповестително, не и правопораждащо действие. Не е установено и правото на собственост на общината по силата на закона. По делото не се установява наличие на незастроени имоти, които да са били държавни, предназначени за обществени мероприятия и придобити чрез отчуждителни производства. С оглед горното по делото не са налице необходимите предпоставки за прилагане на § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА, а именно наличие на отчуждително производство, по силата на което държавата да е станала собственик. Не е налице и отреждане за обществено ползване.
Горното е достатъчно за да се обоснове извод за неоснователност на предявените от Общината искове, поради което и съдът намира, че не следва да обсъжда като неотносими доводите на страните по отношение на възникналите правоотношения между държавата и последващите приобретатели на имота.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за необоснованост на съдебния акт и необсъждане на събрания доказателствен материал. Въззивният съд подробно и задълбочено съгласно изискванията на закона е анализирал всички събрани по делото доказателства, в това число и тези, депозирани пред него и относими към нововъведеното с въззивната жалба придобивно основание.Обсъдил е и представените извадки от действащи за територията планове ,както и извършените върху тях отбелязвания.В тази връзка следва да се има предвид, че записванията имат само оповестително действие, но не доказват и не създават права.
Неоснователен е и касационният довод за необоснованост на извода на въззивния съд, че имот 321 е земеделска земя. Както вече бе посочено по-горе в решението позоваването от ищеца на възникнала за него собственост на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ не представлява нов факт, настъпил в хода на процеса, а недопустимо навеждане на ново основание по вече предявен иск за първи път пред втората инстанция по същество.
С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като правилно при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о.
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 50 от 19.03.2010 год., постановено по гр.дело № 488/2009 год. по описа на Великотърновския окръжен съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: