1 РЕШЕНИЕ № 258 гр. София, 03 ноември 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ При участието на секретаря Аврора Караджова и прокурора….. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1007 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 – чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 85/04.01.2017г. на [фирма] срещу въззивно решение № 395/21.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1375/2016 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, с което като е отменено решение № 767/25.07.2016 г. по гр.д. № 1804/2016 г. по гр.д. № 1804/2016 г. на Районен съд – Стара Загора, са уважени предявените от С. К. С. кумулативно съединени искове по чл.128, ал.1, т.2 КТ за заплащане на сумата 11 000 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за периода м.01.2014 г. до м.02.2016 г. /вкл./ и по чл. 224, ал. 1 КТ – за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 44 работни дни за периода от 13.01.2014 г. до 29.02.2016 г. в размер на 880 лв. С Определение №801/12.07.2017 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска за неизплатено трудово възнаграждение, по процесуалноправния въпрос за допустимите доказателства, извън посочените в чл.270, ал.3 КТ, с които работодателят може да доказва, че е изпълнил задължението си да изплати на работника уговореното трудово възнаграждение, в т.ч. и когато нарочно съставените документи са изгубени или унищожени не по вина на страната, която твърди това. Касационният контрол е допуснат в хипотезата на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, поради констатирано противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/ 2012г., IV г.о. и решение № 241/07.01.2015 г. по гр. д. № 3269/ 2014 г., III г. о. на ВКС. Ответната страна по жалбата – С. К. С., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по правния въпрос, обусловил селектирането на касационната жалба, приема следното: С цитираните по-горе и произнесени в производство по чл.290 ГПК решения на ВКС, разрешенията в които се споделят от настоящия състав, е прието, че съгласно чл.270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника, в които случаи не възникват съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, респ. със свидетелски показания, когато законът позволява събирането на гласните доказателства. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства - извънсъдебното и съдебното признание, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. Писмената форма за валидност се отнася за волеизявленията на страните, поради което свързаните с нея правни въпроси не се обсъждат. По съществото на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че жалбата е основателна, предвид следното: Ищецът е работил при [фирма] – [населено място] по трудов договор от 13.01.2014 г. на длъжността „шофьор на автобус“, при уговорено месечно трудово възнаграждение от 440 лв. Договорът е прекратен на основание чл.325, ал.1 КТ със Заповед № 2/01.03.2016 г. В исковата молба са изложени твърдения, че за целия период, през който е съществувало трудовото правоотношение между страните, работникът не е получавал уговореното трудово възнаграждение, като общо дължимата сума е в размер на 11 000 лв. За да уважи претенцията в пълния й размер, въззивният съд е приел, че съгласно чл.128, ал.1, т.2 КТ работодателят е длъжен да начислява във ведомости за заплати трудовото възнаграждение на работниците и служителите за положения от тях труд и да изплаща последното по начина, определен в императивната разпоредба на чл.270, ал.3 КТ – лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя-на влог в посочена от него банка. Посочено е, че във всички изброени случаи заплащането на работната заплата се документира по надлежния ред, поради което и на основание чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това обстоятелство са недопустими, освен ако не са налице изключенията по чл.164, ал.2 и чл.165, ал.1 ГПК. В тази връзка е прието, че твърдението на работодателя за изгубване, не по негова вина, на ведомостите за заплати /в т.ч. и на други документи на предприятието/ за процесния период и декларирането на това обстоятелство пред НАП, също не може да обоснове допустимост на гласните доказателства. По тези съображения не са ценени като годно доказателство показанията на св.М.К. /трето за работодателя лице, чиято счетоводна фирма е оформяла и водила счетоводството на предприятието [фирма]/, която при разпита си е потвърдила, че платежните ведомости са се съхранявали в нейния офис, откъдето са изгубени. Въззивната инстанция е преценила като неотносими за спора и останалите представени по делото доказателства - подадените от работодателя справки – декларации пред НАП за начислени трудови възнаграждения, за дължими и внесени данъци и осигуровки на работниците; представените 26 бр. разходни касови ордера, издадени във връзка с изплащането на заплатите; редовно водената счетоводна сметка „420 – Персонал”, по която вещото лице не е установило наличие на задължения от неизплатени заплати. В заключение е направен извод, че събирането на гласни доказателства е недопустимо, тъй като изплащането на заплатата на ищеца не било установено от работодателя със съответния нарочен счетоводен документ – ордери, банкови извлечения или ведомости за заплати, подписани от служителя или други документи, имащи характер на разписка и обективиращи изрично изявление за получено възнаграждение. По тези съображения, като е взел предвид, че за целия период на трудовото правоотношение на ищеца се дължи неизплатено трудово възнаграждение общо в размер на 11 346 лв. / по изчисленията в заключението на съдебно-икономическата експертиза/, но е поискано присъждане на сумата от 11 000 лв., въззивната инстанция е уважила претенцията в предявения размер. При дадения отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Налице са касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК, поради което обжалваното решение подлежи на отмяна. Доколкото липсва необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция. Нормата на чл.270 ал.3 КТ урежда начина на плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, без това да означава, че в съдебен процес е изключена допустимостта на други доказателствени средства, с които работодателят може да установи факта на извършеното плащане. Въззивната инстанция, въпреки че се е позовала на константната съдебна практика по въпроса кога са допустими свидетелските показания при спор дали трудовото възнаграждение е изплатено, както и възможността плащането да се установи и с други доказателствени средства, на практика е абсолютизирала правилото на чл.270 ал.3 ГПК и изцяло е игнорирала всички доказателства, ангажирани от ответната страна, преценяйки ги за недопустими и неотносими за делото. Според нормата на чл.165 ал.1 ГПК, свидетелските показания са допустими, ако бъде доказано, че документът е изгубен не по вина на страната. В случая фактът, че съставените платежни ведомости за заплати за изследвания период са изгубени не по вина на ответника, се установява освен от показанията на св. М.К., още и от представения протокол от 09.05.2016 г., подписан от управителя на едноличния търговец, ръководителя на транспорта – С. П. и счетоводителя, както и от приложеното по делото уведомително писмо от работодателя до ТД на НАП – С. З. с вх. № 10691/09.05.2016г., в което е декларирано изгубването освен на ведомостта за заплати на фирмата за периода от 01.01.2014 г. до 30.04.2016 г., още и на книгите за инструктажи и уведомленията по чл. 62, ал. 5 КТ. Няма основания, при тези данни, показанията на свидетелката /чиято външна фирма е обслужвала счетоводно предприятието на работодателя и е трето за спора лице/ както относно изгубването на ведомостите, така и за възприетата практика при изплащането на заплатите, да не бъдат приети за допустими и да се ценят, защото показанията не са изолирани, а се подкрепят от всички останали представени по делото доказателства. В случая, свидетелката безпротиворечиво установява, че в нейния офис са се съхранявали всички счетоводни документи на ЕТ, в т.ч. и ведомостите за заплати. Сочи, че всеки месец тя оформяла разходен касов ордер, по който П. П. получавал общо чистата сума за заплати на работниците си, след което на всеки от тях възнаграждението е изплащано в брой и срещу подпис във ведомостта. След оформянето на ведомостта, тя била предавана обратно на св.М.К. за съхранение и изготвяне на съответната документация до НОИ и НАП, заедно с необходимите справки - декларации за начислени заплати, удръжки за данъци и ДОО. В подкрепа на изнесеното от свидетелката са представените по делото в оригинал и съставени за изследвания период 26 бр. РКО за месечните суми за работните заплати на персонала. В същата насока са и показанията на св. М.М. /работещ като шофьор повече от 3 години при ответника/, според който заплатите са изплащани от управителя Пл.П. редовно и в брой, така както са били договорени, срещу подпис във ведомостта. Свидетелят твърди, че ищецът също си е получавал редовно заплатата и не е чувал никой от служителите на фирмата да се оплаква, че не му е платена заплатата. Констатациите в приетата съдебно-счетоводна експертиза са, че работодателят е водил редовно и помесечно дневник на счетоводна сметка „420- Персонал“, където е осчетоводявал задълженията си към персонала, начислените удръжки и изплатените нетни суми за трудови възнаграждения, в която сметка към датата на проверката няма наличие на задължения към персонала. В експертното заключение е посочено, че за периода 01.01.2014 г. – 29.02.2016 г. редовно са внасяни дължимите осигурителни вноски и данъци, изчислени върху трудовите възнаграждения на работниците и служителите, както и своевременно са подавани декларации обр.1 и обр.6 към НАП – С. З.. Както се посочи по-горе, нормата на чл.270, ал.3 КТ не ограничава допустимите доказателствени средства за установяването на факта на плащане на трудовото възнаграждение единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други доказателства, включително косвени, както и със свидетелски показания, когато са налице изключенията по чл.164, ал.2 и чл.165 ал.1 ГПК, стига те да водят до единствено възможен извод. В случая, установеното от ответната страна /не по нейна вина/ изгубване на ведомостите за заплати, преодолява забраната за събиране на гласни доказателства, поради което свидетелските показания са допустими и като е отказал да ги цени въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение. Изключвайки този вид доказателства от преценката си, въззивната инстанция е игнорирала и останалите представени по делото доказателствени средства – заключението на експертизата, установяваща редовно воденото счетоводство при ответника, помесечно подаваните справки – декларации, банковите документи за внасяните удръжки от възнагражденията на работниците / в т.ч. и на ищеца/ за данъци и осигуровки; 26 бр. РКО за суми, представляващи месечните възнаграждения на персонала за изследвания период. Всички ангажирани от ответника доказателства, в т.ч. и косвените, в конкретния случай водят до единствено възможния извод, че за положения от ищеца труд за периода от м.01.2014 г. до м.02.2016 г. начисленото му брутно трудово възнаграждение в размер на 11 346 лв. е и изплатено. В тази връзка не е без значение и фактът, че в продължение на 26 месеца, до прекратяване на трудовия му договор, ищецът не е потърсил защита на нарушените си трудови права и не е заявявал, че е бил лишен от дължимото му възнаграждение. Данни за изпълнението на задължението на работодателя се съдържат и в показанията на св. А.Б., който помогнал на ищеца да започне работа при [фирма] и пред когото, няколко месеца по-късно, Сл.С. изразил задоволството си както от работата, така и от заплащането. Предвид всичко изложено, въззивното решение в допуснатата му до касационно разглеждане част, е неправилно и следва да бъде отменено. Претенцията на С. С. за присъждане на трудово възнаграждение за периода от м.01.2014 г. до м.02.2016 г. в размер на сумата 11 000 лв., ведно със законната лихва считано от 14.04.2016 г., е неоснователна и следва да се отхвърли. Касаторът е направил искане за присъждане на разноските за производството, което е основателно и доказано общо за сумата 2 330 лв., от която 1080 лв. разноски за първата инстанция и 1 250 лв. разноски пред ВКС. По съразмерност на касатора се дължат разноски за отхвърления иск по чл.128 ал.1 т.2 КТ в размер на сумата 2 157.41 лв. Разноски за въззивното производство не се присъждат, тъй като от представения договор за правна защита и съдействие /л.12 от въззивното дело/ е видно, че е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., но липсват доказателства, че същото е заплатено по договорения начин – „в брой”, тъй като липсва отбелязване за извършено плащане в графата „платена сума”. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №395/21.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 1375/2016 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в допуснатата му до касационно обжалване част, с която е уважен иска на С. К. С. и ответникът [фирма] – [населено място] е осъден да му заплати трудово възнаграждение за периода от 01.01.2014 г. до 29.02.2016 г. в размер на сумата 11 000 лв., ведно със законната лихва считано от 14.04.2016 г.; както и в частта за дължимата от [фирма] държавна такса и за присъдените с въззивното решение разноски за разликата над сумата 66.67 лв. и до размера на сумата 900 лева. ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от С. К. С., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], със съдебен адрес – [населено място], [улица] - адв. И. И., срещу [фирма] – [населено място], [улица], със съдебен адрес - [населено място], [улица], вх. А, офис 9 - адв. Р. М., иск за заплащане на сумата 11 000 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.01.2014 г. до 29.02.2016 г., ведно със законната лихва считано от 14.04.2016г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА С. К. С. да заплати на [фирма] – [населено място] направените за производството разноски общо в размер на сумата 2 157.41 лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.