Р Е Ш Е Н И Е № 84 София, 15 август 2013 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. дванадесети февруари …........... 2013 год. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Елияна Карагьозова .......................... ЧЛЕНОВЕ: .. Саша Раданова ................................... .. Севдалин Мавров .............................. при секретар .. Лилия Гаврилова ................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Руско Карагогов .............., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров .......................... КНОХД № .. 2054 .. / .. 12 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадени в срок касационни жалби от страна на подсъдимите Д. О. и Г. И.. Обжалва се решение № 79 от 26.06.12 год., постановено по ВНОХД № 148/12 год. по описа на Варненския апелативен съд. Със същото е изменена присъда № 22 от 02.03.12 год. по НОХД № 1700/11 год. по описа на Варненския окръжен съд. В жалбата на О. се сочат всички касационни основания. Иска се алтернативно: да се отменят решението и присъдата и делото да се върне за ново разглеждане на ОС – гр. Варна; да се измени решението като деянието се преквалифицира от престъпление по чл. 199, ал. 2 НК, в такова по чл. 115 НК; да се намали наказанието. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. От страна на И. също се посочват всички касационни основания. Иска се алтернативно: да се отмени решението и подсъдимият да се оправдае; да се върне делото за ново разглеждане; да се намали наказанието. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Конституираната по делото в качеството на граждански ищец и частен обвинител И. Т. – сестра на умъртвения Т. П., не се явява, редовно призована. От нейна страна не е подадена жалба срещу решението или възражение по чл. 351, ал. 3 НПК. Прокурорът пледира за оставяне в сила на въззивното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Изтъква много добрия анализ на доказателствата и правилното приложение на закона, по който е ангажирана наказателната отговорност на двамата подсъдими по чл. 199, ал. 2 НК. Приема, че наказанието е явно несправедливо, но в обратен на жалбоподателите смисъл. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, посочените основания и доводи и становищата на страните, изразени в съдебно заседание, намира следното: Производството пред ОС – гр. Варна се е развило по реда на глава ХХVІІ НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК. По изрично искане на защитниците на двамата подсъдими, съдът на осн. чл. 372, ал. 3 НПК с определение е одобрил постигнатото между страните съгласие по чл. 371, т. 1 НПК да не се разпитват свидетелите и вещите лица, с изключение на експертите по тройната съдебно – медицинска експертиза. С цитираната присъда Д. О. и Г. И. са признати за виновни в това, че на 11.03.11 год. в [населено място], в съучастие помежду си като съизвършители, отнели сумата в размер на 250.00 лв. от владението на Т. П., с намерение противозаконно да я присвоят, като употребили за това сила и деянието е придружено с убийството на П.. На осн. чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК О. е осъден на ДВАДЕСЕТ години лишаване от свобода, а И. – на ОСЕМНАДЕСЕТ години. Съдът се е произнесъл по: първоначалния режим и типа на затворническото заведение за изтърпяване на наказанията; предварителното задържане на подсъдимите; веществените доказателства; разноските по делото. Осъдил е всеки един от тях да заплати на И. Т. по 20 000.00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деянието, ведно със законната лихва, начиная от 11.03.11 год., както и държавна такса върху същите суми от по 1 000.00 лв. С обжалваното решение апелативният съд е изменил присъдата. Намалил е наказанието на И. на ПЕТНАДЕСЕТ години лишаване от свобода. Възприел е, че О. не е нанасял удари в лицето на пострадалия и ритници в областта на гърдите. Отменил е присъдата в гражданско – осъдителната й част и е прекратил производството в същата. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В голямата си част доводите от страна на касаторите са свързани с необоснованост на въззивното решение, която не е касационно основание. Те са поставени и пред апелативния съд. Последният е дал законосъобразен и обоснован отговор на същите, при което не е нарушил процесуалните си задължения по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК. ПО ЖАЛБАТА ОТ СТРАНА НА ПОДСЪДИМИЯ О.. Като съществено процесуално нарушение от защитата на О. се изтъква, че съдилищата по фактите самостоятелно са приели фактически обстоятелства, различни от тези в обвинителния акт, с които подсъдимите не са били запознати и спрямо тях не е реализирана защита. По този начин са надхвърлили рамката на обвинението. Едва в мотивите окръжният съд е приел, че не И., а О. е нанесъл всички удари на пострадалия. Апелативният съд е приел, че това е недопустимо, но вместо да отмени присъдата, само е изключил от мотивите възприетото от първата инстанция. В решението си, обаче, е отразил, че нараняванията били получени при „схватката”. Защитата счита, че по този начин неразбираемо за нея е останало в какво се е изразила същата, тъй като е прието, че О. само е стиснал пострадалия с ръце през врата. Тази теза на апелативния съд, според защитата, не се подкрепя от медицинската експертиза и разпита на вещите лица. Доводът не може да бъде споделен. Именно във връзка с експертните заключения и възражението на защитата в тази насока, апелативният съд задълбочено е взел отношение на л. 69 – 71 от решението. Съпоставяйки фактите по обвинителния акт за нанесени на пострадалия удари с ръце и ритници от страна на И., които не са вменени на О. и приетото от окръжния съд, че такива са нанесени от последния, а не от И., въззивната инстанция е изключила тези обстоятелства на чисто процесуално основание. Това е било в полза на двамата подсъдими, поради което не са нарушени процесуалните им права, въпреки констатираните от вещите лица наранявания върху П.. На следващо място, защитата възразява по възприетия час на убийството. Съгласно обвинителния акт то е осъществено в „следобедните часове” на 11.03.11 год. Окръжният съд е споделил това при записа на фактическата обстановка. При обсъждане на свидетелските показания на А. И. и И. И. съвместно със заключението на СМС за момента на смъртта, изчислен към часа на огледа, го е конкретизирал на 14.00 часа /следобеден час/. Апелативният съд е направил собствен анализ на същите доказателствени източници и съдържащите се в тях доказателства относно времето на извършване на деянието и настъпването на смъртта. Съгласно общото положение по чл. 316 НПК да установява нови фактически положения, е достигнал до извода, че деянието е извършено около 17.00 часа, което е направено при точното изчисление на базата на експертното заключение за датата и часа на измерената температура на трупа /12.03.11 год. в 23.00 часа/ и състоянието му при огледа, съответстващо на давност на настъпила смърт около 30 часа. Приетият от въззивната инстанция час е преценен и във връзка с показанията на свидетелите Е. П. и Н. Д.. При тези обстоятелства извода на съда не е произволен. Не е нарушено и правото на защита на подсъдимите. Макар и елемент от времето на извършване на деянието, точният час не може да се абсолютизира до часове, минути и пр. Той има значение за организацията на защитата, единствено когато по делото са събрани безспорни доказателства, че по време на деянието даден подсъдим е изключено да е бил на мястото на извършването му. Такива доказателства по настоящото дело не са събрани. В жалбата се посочва, че всички иззети веществени доказателства са без санкцията на съдия в нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че въззивният съд е неглижирал този довод на защитата. Възражението срещу процесуалната дейност на ВАС не може да бъде споделено. На л. 72 от решението на осн. чл. 339, ал. 2 НПК той изрично е взел отношение по този довод. Посочил е, че при извършването на трите процесуално-следствени действия – огледите на местопроизшествие, не са допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като съгласно закона и установената практика тяхното осъществяване е извън съдебния контрол. Този извод следва да бъде споделен. Извършените в жилището на пострадалия три огледа /л. 5-18, т. 1, ДП № 511/11 год. на І РПУ, [населено място]/, при които са иззети веществени доказателства, съгласно чл. 155-157 НПК не е било необходимо да се извършат с предварителна или последваща санкция на съда. Видно от двата протокола за освидетелстване на лице /л. 19-22 и л. 43-44/, процесуалното действие е извършено със съгласието на двамата подсъдими, поради което не е било необходимо разрешение на съдия по чл. 158, ал. 3 НПК. С протокол за доброволно предаване майката на подсъдимия И. е предала част от 150.00 лв., дадени и от сина и /л. 7, т. ІІ/. С такъв протокол са предадени на разследващите от О. четири ключа от апартамента и монетите, взети от двамата подсъдими от стаята на пострадалия /л. 21, т. ІІ/. Парите и вещите са дадени доброволно, поради което също не е била необходима съдебна санкция. Апелативният съд е взел отношение по следващото възражение, сочено и пред касационната инстанция. Правилно е приел, че действията, извършени на два пъти от съда във връзка с доброволно предадените от О. монети, въпреки използвания в протокола израз „разпознаване”, по своята същност са предявяване на веществени доказателства и изслушване на показания във връзка с тях. Използвания неточен юридически термин не маже да се приеме за съществено процесуално нарушение, в ущърб на двамата подсъдими. Според защитата на подсъдимия О. не е извършен грабеж, а убийство по чл. 115 НК. В жалбата се твърди, че към момента на деянието той е разполагал с парични средства и е заплатил капаро за квартирата. Не е бил планирал да извърши деянието и целта му не е била да се облагодетелства. Едва след умъртвяването на П., той решил да си вземе капарото, без да има намерение да взема нещо чуждо. Тези доводи са по факти, различни от възприетите от контролираните инстанции, които ВКС няма правомощие да променя. По своето естество те са за необоснованост, която не е касационно основание. В тази насока апелативният съд изцяло е споделил възприетите от окръжната инстанция обстоятелства, че двамата подсъдими не са разполагали с финансови средства, за което е направен задълбочен анализ на л. 267-268 от мотивите към присъдата, водещ до извода, че към м. март 2011 год. са били гладни, без пари, под угрозата да бъдат изгонени от квартирата и да останат на улицата. Следва да се сподели и анализа на доказателствата, водещ до възприетите факти за взетото предварително решение за умъртвяването на пострадалия с цел да вземат пенсията му, действията на двамата за осъществяването му и самата реализация на замисленото. Пред настоящата инстанция отново се изтъква, че при определяне наказанието на О. не са взети предвид младата му възраст и добрите характеристични данни за него. Настоящият състав на ВКС не споделя този довод. На л. 75 – 76 от решението апелативният съд е направил самостоятелна преценка по санкционната част на този вид престъпление с трите и алтернативи, от които е избрана най-леката – лишаване от свобода. Съпоставил е справедливостта на наказанието с конкретната тежест на извършеното престъпление, степента на фактическото участие на О. в извършването му с подчертана водеща роля, младата възраст и данните за неговата личност, които не са убедително добри. Следва да се сподели, че наложеното наказание лишаване от свобода в размер на двадесет години на този подсъдим съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и е съобразено с целите по чл. 36, ал. 1 НПК, поради това не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. ПО ЖАЛБАТА ОТ СТРАНА НА ПОДСЪДИМИЯ И.. Въпреки силния акцент върху касационните основания, по жалбата липсват аргументирани със събрания по делото доказателствен материал конкретни доводи. Преди всичко, се отрича авторството на извършеното престъпление от страна на И., но не се посочва на кои оправдателни доказателства почива това твърдение и съответно, кои от тях инстанциите по фактите са игнорирали в нарушение на задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК. Изградена по този начин, жалбата е формална. В нея единствено е посочено, че е нарушен законът, тъй като същият е приложен неправилно, правната квалификация на деянието и изводите на въззивната инстанция за виновността на подсъдимите не кореспондират със събраните по делото доказателства, а освен това и категорично противоречат на установената съдебна практика. Тя не съдържа конкретни доводи, свързани с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК. Не са визирани правни доводи, оборващи квалификацията на деянието по чл. 199, ал. 2 НК, нито нарушения на процесуалните правила, свързани с основните принципи по чл. 13 и чл. 14 НПК или общите положения за доказване по чл. 107 НПК, довели до ограничаване на правата на подсъдимите. Не е използвана и възможността по чл. 351, ал. 3 НПК. В този смисъл, следва да се подчертае, че по силата на чл. 354, ал. 4 НПК касационната инстанция е в невъзможност да реализира задължението си по чл. 339, ал. 2 НПК и да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата. По този начин формално се осъществява и упълномощената защита на подсъдимите, в чийто обхват и качествено съдържание настоящата инстанция няма правомощия. Твърденията в жабата не могат да бъдат споделени. Окръжният съд, като инстанция по фактите, изцяло е изпълнил задълженията си по чл. 13 и 14 НПК. В пределите на своята компетентност е взел всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина по реда и със средствата, предвидени в НПК. Ръководейки се от закона, е взел решението си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. При това са спазени общите положения за събиране и проверка на доказателствата, развити в чл. 107 НПК. Всички събрани по делото доказателства са обсъдени с необходимото внимание и задълбоченост, самостоятелно и в съвкупност, което е отразено в мотивите на Варненския окръжен съд. Във връзка с приетите за установени фактически обстоятелства, законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на И. по чл. 199, ал. 2, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Поради същите характеристики на въззивната жалба, Варненският апелативен съд е извел доводите срещу първоинстанционната присъда от пледоарията на защитата. В изпълнение на задължението си по чл. 339, ал. 2 НПК е направил собствен анализ на доказателствения материал за участието на И. в извършеното престъпление, неговата квалификация и обстоятелствата, определящи наказанието. Законосъобразно, задълбочено и изчерпателно е отразил в решението си /л. 73-75/ защо не приема доводите на защитата в подкрепа на жалбата, в това число и възражението, че първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимия почива единствено на отречените в съдебната фаза обяснения на О. от досъдебното производство. Доказателственият анализ на съдилищата по фактите във връзка с участието на подсъдимия И. в инкриминираното престъпление не следва да се повтаря от настоящата инстанция, съобразено с касационните основания. Апелативният съд не е допуснал процесуално нарушение, като възприел, че И. е участвал единствено в отнемането на паричните средства след умъртвяването на П. от О.. За този процесуален резултат не е било необходимо изменение на обвинението по смисъла на чл. 287 НПК, каквото по принцип не може да бъде направено във въззивното производство, и вида на инкриминираното посегателство във връзка с формата на престъпната му дейност, като съставно престъпление. Като е приел, че И. е участвал единствено в противозаконното отнемане, съдът е облекчил положението на същия, поради което не е нарушено правото му на защита. В касационната жалба във връзка с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3, вр. ал. 5, т. 1 НПК единствено е посочено, че наложеното на И. наказание е явно несправедливо. Доводи не са изтъкват и в пледоарията на защитата пред ВКС. Настоящият състав намира, че намаленото чрез въззивното решение наказание лишаване от свобода до размера на минимума, предвиден в закона за извършеното от И. престъпление, е справедливо, като не са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства или изключително такова, които да мотивират ВКС да приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. При тези съображения жалбите от страна на двамата подсъдими са НЕОСНОВАТЕЛНИ, поради което въззивното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 79 от 26.06.12 год., постановено по ВНОХД № 148/12 год. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:................................................. ..................................................