Р Е Ш Е Н И Е № 58 Гр.София, 04.04.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора Ив.Симов изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 196/2019 година. Касационното производство е образувано по жалба на подс.С. В. Д., подадена чрез упълномощения му защитник адв.О. Т. срещу въззивно решение № 295 от 17.12.2018г., постановено по ВНОХД № 33/2018г. по описа на Апелативен съд гр. Пловдив. В депозираната жалба се релевират касационните основания по чл.348, ал.1,т.1 и 3 НПК. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон се мотивира с доводи за неправилно осъждане на подс.Д., без да са налице обективните и субективни признаци на деянието по чл.343, ал.3,пр.1, пр.4, пр.5,б.”б”, п.2, вр. ал.1, б.”б”, пр.2 и б.”в”, вр. ал.4, в р. чл.342, ал.1 НК. Застъпва се тезата, че действията на подсъдимия не покриват критериите на изпълнителното деяние по горепосочения текст. Защитата счита, че законът не е криминализирал предоставянето на МПС за управление от собственик или ползувател на друго лице, било то и в хипотезата, когато е употребило алкохол. В тази връзка се изразява несъгласие с аргументите изложени от Върховния съд в Постановление № 1/1983г. на Пленума на ВС по н.д. № 8/1982г., тъй като с изводите по т.4,б.”г” се разширява незаконосъобразно кръга на наказателно отговорните лице. В подкрепа на твърденията си за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК, защитата излага тезата, че подсъдимият не е знаел, че св. П., който е управлявал автомобила, е употребил алкохол. Предвид изложеното, моли касационната инстанция да отмени решението на въззивния съд и да оправдае подсъдимия. Алтернативно прави искане за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание, с аргументите, че въпреки неговата индивидуализация след приложението на чл.55 НК, то явява несправедливо завишено. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия заявява, че поддържа жалбата с направените в нея възражения и искания, като акцентира на твърденията си за несъставомерност на деянието. Подсъдимия в своя защита заявява, че поддържа становището на защитника си. Частните обвинители Ж. А. и П. А. не се явяват пред настоящата инстанция и не взимат отношение по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. Намира , че актувания съдебен акт изцяло съответстват на трайната и задължителна съдебна практика относно предоставянето на автомобил на лице, което е в пияно състояние. Не споделя доводите за допуснати нарушения на материалния закон, довели до неправилно осъждане на подсъдимия, както за несправедливост на наложеното му наказания. Намира, че въззивното решение следва да се остави в сила като законосъобразно и справедливо. В последната си дума пред настоящата инстанция подсъдимият моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 105 от 19.12.2017г., постановена по НОХД № 1055/2017г., Окръжен съд гр. Пловдив е признал подс.С. В. Д. за виновен с това, че на 13.07.2014г. в [населено място], обл.П., като упълномощен ползвател на МПС – л.а. „Х.” с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата визирани в чл.102 ЗДвП, като е предоставил л.а. „Х.” с ДК [рег.номер на МПС] на водача Р. П. П., който бил под въздействие на алкохол / 1,28 промила алкохол в кръвта/, поради което по непредпазливост причинил смъртта на две лица- Б. Б. и С. И., както и средни телесни повреди на И. И., като деянието е извършено в пияно състояние и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл.343, ал.3,пр.1, пр.4, пр.5,б.”б”, пр.2, вр. ал.1, б.”б”, пр.2 и б.”в”, вр. ал.4, в р. чл.342, ал.1, вр. чл.2, ал.2, вр. чл.54 НК му е определено наказание от 5 години „лишаване от свобода”, които да се изтърпят при първоначален „общ” режим. Подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение да е извършил деянието като водач и при управление на МПС. На основание чл.343г, вр. чл.343 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от 7 години. На основание чл.68, ал.2 НК, окръжният съд е постановил подс.Д. да не изтърпи отложеното по реда на чл.66 НК наказание от 18 месеца „лишаване от свобода” по НОХД № 195/2011г. Възложени са в тежест на подсъдимия и направените по делото разноски. С решение № 295, постановено по ВНОХД № 33/2018г. по описа на Апелативен съд гр. Пловдив, присъдата на окръжния съд, е била изменена в частта относно наказанието, като е намален неговия размер, както следва : „лишаването от свобода” е редуцирано от 5 на 3 години, а „лишаването от право да се управлява МПС” – на 4 години. Присъдата е потвърдена в останалата й част, като подсъдимият е осъден да заплати направени пред въззивната инстанция разноски. Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна. Настоящата инстанция не може да сподели възражението, направено от защитата на подсъдимия, че е нарушен материалния закон и подс.Д. е признат за виновен и осъден за деяние, което не е съставомерно. Оплакванията на защитата са съсредоточени върху твърдението, че Д. не е управлявал автомобила, причинил пътния инцидент, при който са починали две лица -Б. Б. и С. И. и довел до средни телесни повреди на трето- на И. И.. Това обстоятелство е било установено безспорно и от двете предходни инстанции, въз основа на законосъобразен доказателствен анализ и по него спор няма. Въззивният съд е изложил достатъчно пространни мотиви във връзка с приетото за установено, че на въпросната дата действително не подсъдимият, а св. П. е управлявал л.а. „Х.”. Основният дискусионен въпрос, който повдига защитата пред настоящата инстанция, и който е бил предмет на обсъждане и във въззивното решение, е дали законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия, при условия, че той като упълномощен ползувател на процесния автомобил е предоставил управлението му на св.П.. В тази насока защитата счита, че касационната инстанция следва да тълкува стриктно закона- чл.342 НК, като се игнорират дадените тълкувания и направените изводи в т.4 от Постановление № 1/1983 г. на Пленума на ВС. Настоящият съд не би могъл да сподели възражението и искането в тази насока. Материалният закон е приложен правилно с признаването на подсъдимия Д. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.3,пр.1, пр.4, пр.5,б.”б”, пр.2, вр. ал.1, б.”б”, пр.2 и б.”в”, вр. ал.4, в р. чл.342, ал.1 НК. Както е посочено в редица решения на касационната инстанция, понятието „управление на превозно средство” включва цялостната дейност, която водачът извършва преди, по време и след преустановяване на движението на транспортното средство. Допуснато е от подсъдимия нарушение на чл.102 ЗДвП, тъй като в качеството си на упълномощен ползувател на лекия автомобил, е предоставил управлението му на св.П., който е бил под въздействие на алкохол. Самият подсъдим е сторил това също след употребата на алкохол, което води и до ангажиране на отговорността му по по-тежък наказателен състав. Въззивният съд законосъобразно е приел, че Д. е осъществил от обективна страна състава на деянието, за което е предаден на съд. Изрично в т.4. б”г” на Постановление 1/1983г. на Пленума на ВС е посочено, че деецът носи наказателна отговорност и когато не той лично управлява моторното превозно средство, а го е преотстъпил на друго неправоспособно или употребило алкохол лице и това лице допусне нарушение на правилата за движение и причини съставомерни последици. „Нарушението на забраната да се преотстъпва управлението на моторното превозно средство на неправоспособно или употребило алкохол лице при положение, че поелият управлението на моторното превозно средство виновно причини съставомерни последици, е достатъчно основание за отговорност на преотстъпващия”. Нещо повече, последният ще носи завишена наказателна отговорност, ако е в пияно състояние, както е и в процесния случай. Касационната инстанция не би могла да сподели искането на защитата да не се съобрази с изводите направени в посоченото постановление на Пленума на ВС, най-малко защото то има задължителна сила за съдилищата. Що се отнася до възраженията за липса на субективни признаци на деянието, то посочените въпроси не са останали без нужния коментар в решението на апелативния съд. Въз основа на правилна аналитична дейност свързана с анализ на доказателствата, е прието, че подсъдимият е съзнавал обстоятелството, че св.П. поема управлението на предоставения от него автомобил, след употреба на алкохол. Това е станало, както по време на съвместното им пребиваване на басейна в [населено място], така и в заведението в [населено място]. Свидетелят е бил под въздействие на алкохол, въпреки, че не е установено точно количеството, което е изпил, като законосъобразно е прието от апелативната инстанция, че безспорно към момента на деянието концентрацията на алкохол в кръвта му е била 1,28 %о и този извод, установен по експертен път е подкрепен частично от обясненията на подсъдимия, показанията на св. П., както и от показанията на св.И. и К.. Преотстъпвайки управлението на моторното превозно средство, подсъдимият е бил длъжен да се убеди, че св.П. не е употребил алкохол и след като лично е възприел консумацията на алкохол от свидетеля, той е нарушил задълженията, които има по чл.102 ЗДвП . Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че законът е приложен правилно. Не могат да се споделят исканията на защитата за оправдаване на подсъдимия, тъй като деянието, за което е осъден не е несъставомерно. Алтернативно направеното оплакване за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания също е неоснователно. Въззивната инстанция е изменила присъдата на първоинстанционния съд именно в частта относно наказанието, като е приела, че са налице предпоставките на чл.55 НК и е редуцирала същите на 3 години „лишаване от свобода” и на 4 години „лишаване от право да управлява МПС”. В тази насока съдът е съобразил всички установени по делото смекчаващи вината обстоятелства, като е акцентирал на изключителността на срокът на провеждане на наказателното производство. По-голяма снизходителност не би следвало да се очаква, с оглед преценката за обществената опасност на деянието и целите на наказанието. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания и въззивното решение следва да се остави в сила, като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 295 от 17.12.2018г., постановено по ВНОХД № 33/2018г. по описа на Апелативен съд гр. Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.