О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 404 [населено място], 19.09.2019 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова ч.т.д. №1525 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от СНЦ „Американски университет в България“, чрез адв.Д.Г. срещу определение №1145/01.04.2019г., постановено по ч.гр.д. №1132/2019г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение №4872 от 01.10.2018г. и определение №6660 от 19.12.2018г. по т.д.№3408/2017г. на СГС, VІ-5 състав. С първоинстанционното определение №4872/01.10.2018г. е прекратено като недопустимо поради липса на правен интерес производството по исковете с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, предявени от СНЦ „Американски университет в България“ против фондация „Ж. П. България“ и фондация „Ж. П. България 2016“. Частният жалбоподател СНЦ „Американски университет в България“ /АУБ/ моли да бъде отменено обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че е неправилен изводът на съда за липса на правен интерес от предявените установителни искове по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, тъй като не е съобразен фактът, че съществува причинна връзка между всички последователно вписани по партидата на ЮЛНЦ обстоятелства, като ищецът твърди, че първото от тях е несъществуващо. Излага доводи, че правният интерес не зависи от прогласеното от закона действие на заличаването на вписването – чл.8 ЗТР. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени възражения, по-специално твърдението, че АУБ е наследник по завещание на Г. П. и на фондация „Ж. П. България“, поради което има пряк имуществен интерес от атакуване на вписаното вливане на фондация „Ж. П. България“ във фондация „Ж. П. България 2016“. Оспорва като неправилен изводът на съда, че висящността на т.д.№3404/2014г. по описа на СГС, VІ-7 състав /с предмет искове с правно основание чл.29, ал.4 ЗТРРЮЛНЦ, чл.26, чл.29 и чл.31 ЗЗД за установяване нищожност на вписването и установяване вписване на несъществуващо обстоятелство- решение за промени в учредителния акт от 2014г. на фондация „Ж. П. България“/ не обуславя наличие на правен интерес за АУБ от предявяване на процесните искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди всички въведени от страните доводи, защитни позиции и възражения, които да анализира в мотивите на решението?“ – с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.2 от ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение №202/21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №581/30.09.2010г. по гр.д.№1019/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.; решение №331/2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ВКС. „2. Налице ли е правен интерес от предявяване на искове по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуването на вписани обстоятелства и искане за тяхното заличаване в хипотезата, когато се търси реализация на наследствени имуществени права?“- поддържа се, че въпросът е значим и е обусловил изхода на делото, като е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. „3. Когато е предявен иск за установяване вписването на несъществуващо обстоятелство, а именно изменение в Устава на даден правен субект, образуваното в тази връзка дело обуславя ли правен интерес от предявяване на иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, с който се оспорва извършеното впоследствие вливане на субекта, чийто Устав е изменен и който е ответник по първоначалното дело, в друг правен субект?“- поддържа се, че въпросът е значим и е обусловил изхода на делото, като е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. „4. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ при условие, че между всички последователно вписани по партида на юридическо лице с нестопанска цел обстоятелства съществува правна връзка и ищецът в иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ твърди, че първото от вписаните обстоятелства е несъществуващо, както и зависи ли правният интерес в този случай от прогласеното от закона действие на заличаването- чл.8 ЗТРРЮЛНЦ?“- поддържа се, че въпросът е значим и е обусловил изхода на делото, като е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят твърди, че по отношение на юридическите лица с нестопанска цел няма съдебна практика, а ако се приеме, че е формирана такава /решение №5/2011г. по т.д.№271 по описа за 2010г. на ВКС/, то тя е неправилна и следва да бъде променена. Поддържа и наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено като недопустимо производството по предявените искове с правно основание чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, въззивният съд приема, че ищецът АУБ няма правен интерес от предявените пасивно субективно и обективно съединени при условията на евентуалност искове за установяване недопустимост на вписването, евентуално несъществуване на вписано обстоятелство по партидите на ответниците- фондация „Ж. П. България“ и фондация „Ж. П. България 2016“, а именно: вливане на фондация „Ж. П. България“ във фондация „Ж. П. България 2016“ при условията на универсално правоприемство. Изводът за липса на правен интерес е обусловен от факта, че запазеното право на органите на АУБ по смисъла на чл.36, ал.1 ЗЮЛНЦ да избират управителния орган на фондация „Ж. П. България“ /чл.29, ал.1 и чл.31, ал.1 и ал.3 от устава на фондацията/ е отпаднало с измененията на Устава от 2014г., т.е. ищецът нито пряко /като самостоятелно юридическо лице/, нито косвено /чрез Съвета на настоятелите/ може да участва в конституирането на органите на управление на фондацията, респ. в самото управление на това юридическо лице. Въззивният съд е изложил и доводи, че висящността на производство по предявени от ищеца искове за прогласяване нищожност на вписването на измененията в устава относно управлението на фондацията след смъртта на нейния учредител и представляващ и за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство не може да доведе до обратен извод, тъй като от една страна правният интерес като абсолютна процесуална предпоставка следва да е налице към момента на предявяване на иска и не може да е „под условие“, т.е. да зависи от изхода на друг правен спор, а от друга страна- дори да бъдат уважени тези искове- то заличаването на вписаните обстоятелства ще е занапред. Решаващият съдебен състав е приел, че исковете - предмет на настоящото производство са преждевременно предявени, а дори да бъдат уважени в правната сфера на ищеца не биха настъпили благоприятни правни последици, тъй като няма право, което да защитава. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице хипотезата за допускане до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По отношение на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Вторият, третият и четвъртият от поставените от жалбоподателя правни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не ги е обсъждал, а така както са формулирани изискват разглеждане на различни хипотези, респ. отговорът на тези въпроси не е еднозначен, а зависи от преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото. Въззивният съд изобщо не е обсъждал наличие на наследствени имуществени права на ищеца, нито е обсъждал поставените в общотеоретичен аспект въпроси относно правния интерес от иска по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, с който се атакува вписването на вливане на ответното юридическо лице в трето лице, в хипотезата на висящо производство по иск за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство- изменение в устава на ответника, както и в хипотезата на съществуваща връзка между последователно вписани по партидата на ЮЛНЦ обстоятелства, първото от които се твърди, че е несъществуващо. Съдът с оглед изложените от ищеца твърдения и след анализ на конкретните факти и обстоятелства, е стигнал до извод, че в случая ищецът няма правен интерес от предявените искове за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство, тъй като не защитава свои съществуващи субективни права и уважаването на исковете не би довело до промяна в правната му сфера. Първият поставен процесуалноправен въпрос – относно правомощията на въззивния съд, е значим за изхода на спора и е обусловил крайните изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Както в задължителната, така и в трайната съдебна практика, вкл. цитираните от жалбоподателя решения на ВКС се приема, че въззивният съд се произнася по предмета на делото след като прецени всички относими към спора доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните. В конкретния случай въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил наведените от жалбоподателя доводи за наличие на правен интерес от исковете с правно основание чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, произтичащ от факта, че ищецът АУБ е наследник по завещание и правоприемник на Г. П. и на фондация „Ж. П. България“, поради което има пряк имуществен интерес от атакуване на вписаното вливане на фондация „Ж. П. България“ във фондация „Ж. П. България 2016“. Независимо от допуснатото нарушение обжалваното определение следва да се остави в сила, тъй като доводът на жалбоподателя за наличие на правен интерес от установяване вписване на несъществуващо обстоятелство -вливане на фондация „Ж. П. България“ във фондация „Ж. П. България 2016“ при условията на универсално правоприемство, произтичащ от факта, че ищецът АУБ е наследник по завещание на Г. П. и на фондация „Ж. П. България“, е неоснователен. За допустимостта на установителните искове, вкл. иск, предявен от трето лице за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство по партидата на ответника в ТРРЮЛНЦ, е необходимо наличие на правен интерес, т.е. ищецът следва да защитава свое съществуващо и гарантирано от закона субективно право, което е накърнено. В конкретния случай с исковата молба и уточнителната молба от 29.01.2018г. ищецът навежда твърдения, че има правен интерес от предявените искове, тъй като по силата на саморъчно завещание от 10.09.2011г. на Г. П. и предвиденото обособяване на фондация „Ж. П. България“ като структура към АУБ, цялото движимо и недвижимо имущество на Г. П. преминава върху университета и това определя качеството му на правоприемник и наследник на Г. П., вкл. АУБ е единствен легитимен орган, който може да се разпорежда с имуществото от името на починалия учредител и да представлява фондацията. Твърди, че АУБ е наследник /правоприемник/ на имуществото на Г. П. и на фондация „Ж. П. България“. Настоящият съдебен състав намира, че фактите, от които ищецът твърди, че произтичат негови субективни права, вкл. имуществени права по силата на наследствено правоприемство на основание завещание, не са доказани. Самият ищец навежда противоречиви и взаимоизключващи се твърдения относно лицето, в чиято полза е процесното саморъчно завещание на Г. П. от 10.09.2011г. Заявява, че П. завещава имуществото си на Фондация „Ж. П. България“, на която е учредител, а в същото време поддържа, че след като в устава на фондацията нейният учредител предвижда специално запазено право на управление по смисъла на чл.36 ЗЮЛНЦ в полза на АУБ и желае обособяването на фондацията като структурно звено към АУБ, то това определя и качеството на АУБ на наследник /правоприемник/ и на Г. П., и на самата фондация. Видно от представеното саморъчно завещание на Г. П. от 10.09.2011г. той завещава своето имущество на учредената от него Фондация „Ж. П. България“, т.е. наследник по завещание и универсален правоприемник на П. е единствено Фондация „Ж. П. България“. Мотивите на завещателя да се разпореди със своето имущество за след смъртта по описания в завещанието начин, както и обстоятелството, че към момента на съставяне на завещанието в устава на фондацията е било регламентирано, че след смъртта на учредителя управлението преминава в УС, в който се избират лица, членове на Съвета на настоятелите на АУБ или управляващи АУБ, като самият УС се избира от Съвета на настоятелите на АУБ, няма за последица наследствено правоприемство между Г. П. и АУБ, още по-малко правоприемство между фондацията и АУБ. Със смъртта на наследодателя и откриването на наследството цялото движимо и недвижимо имущество преминава в патримониума на Фондация „Ж. П. България“, която е самостоятелно юридическо лице. Дори да се приеме за доказано, че към този момент /14.03.2014г./ е бил в сила уставът на фондацията, предвиждащ управлението й от УС и избор на членове на УС от Съвета на настоятелите на АУБ, това не означава, че АУБ е правоприемник на фондацията, нито че завещаното от Г. П. имущество е придобито от университета. В хипотезата на накърнени имуществени права на фондацията легитимирана страна по евентуални искове би била самата тя като самостоятелно юридическо лице, а не АУБ, независимо по какъв начин се избира УС на фондацията. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че възражението на жалбоподателя за наличие на правен интерес от предявените искове, произтичащ от негови наследствени имуществени права или друг вид правоприемство, е неоснователно. Неоснователни са и останалите доводи в касационната жалба за неправилност на обжалваното определение. За правния интерес от предявения иск съдът следи служебно, тъй като той е абсолютна положителна процесуална предпоставка, чиято липса към момента на предявяване на иска или отпадане в хода на делото води до недопустимост на производството. За да е налице правен интерес за ищеца като трето лице от установяване недопустимо вписване или вписване на несъществуващо обстоятелство по партидата на ответниците, респ. от заличаване на това вписване /чл.30, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ/, е необходимо да се установи съществуването на негови накърнени или застрашени субективни права, респ. съдът да може да направи обоснован от доказателствата по делото извод, че уважаването на искове ще доведе до благоприятна промяна в правната му сфера. В този смисъл са неоснователни възраженията в жалбата, че правният интерес от исковете по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ нямал никаква връзка с бъдещото евентуално позоваване на вписването, което трети лица биха направили, и че не било работа на съда да съобразява действието на вписването. Няма спор в съдебната практика, че при успешно провеждане на иск за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство решението има действие занапред, т.е. вписаното обстоятелство ще бъде заличено на основание чл.30 ЗТРРЮЛНЦ, като заличаването няма обратно действие /ТР №1/2002г. по т.д.№1/2002г. на ОСГК на ВКС/. В случая за АУБ липсва правен интерес от заличаване на вписването на атакуваното обстоятелство, тъй като дори да бъде заличено вписването на вливането на фондация „Ж. П. България“ във фондация „Ж. П. България 2016“, респ. пълното правоприемство, което е законна последица от това вливане, то това не би довело до промяна в патримониума на ищеца. С измененията в устава на фондация „Ж. П. България“ от 2014г., вкл. относно начина на избор на бъдещия УС, който ще управлява фондацията след смъртта на нейния учредител, отпада определеното от ищеца като „специално запазено право на управление в полза на АУБ по смисъла на чл.36 ЗЮЛНЦ“. Всички изложени в жалбата доводи за наличие на правен интерес поради наличие на спряно производство по искове на основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ за заличаване на вписването на тези изменения, касаят защита на евентуални и хипотетични права на ищеца, които не съществуват към момента на предявяване на настоящите искове. Обстоятелството, че друго производство между страните е спряно поради висящността на настоящото производство не може да обуслови извод за правен интерес от предявените искове. С влизане в сила на производството по настоящото дело ще отпадне основанието за спиране и производството по спряното дело ще бъде възобновено. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че обжалваното определение на САС е правилно и следва да се остави в сила. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: ОСТАВЯ В СИЛА определение №1145/01.04.2019г., постановено по ч.гр.д. №1132/2019г. на Апелативен съд – София. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.