Р Е Ш Е Н И Е № 176 София, 04.07.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 416/2011 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 110 от 24.01.2010 г. по гр.д.№ 181/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 88 от 19.01.2010 г. по т.д.№ 545/2005 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав в частта, с което Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумите 3 362 480.90 лв., 53 775.77 лв., 102 631 лв. и сумата 680 920 лв. В касационната жалба са въведени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решението поради допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК за касирането му. Касаторът поддържа, че неправилно въззивният съд е приел за редовна подадената от него искова молба и вместо да я остави без движение за отстраняване на недостатъците й е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. Счита, че съществената информация в исковата молба е, че с нея са предявени обективно съединени искове – за главница в размер на 2 911 982.85 лв., неустойка в размер на 4 738 814.07 лв. и допълнителни складови разходи в размер на 20 814.32 лв. и че главницата представлява стойност на извършени СМР, ППР и доставки, но според него от съдържанието й не можело да се направи извод дали плащането й се претендира на договорно или извъндоговорно основание, независимо от изложеното, че работите са извършени по договор, след като нито е посочена датата му, нито че е договор за строителство, с кого е сключен, а и същият не е бил приложен като доказателство към исковата молба. Практически, обстоятелствената част се изчерпвала с позоваването на наличие на друго висящо между страните дело по предявени частични искове, което според касатора не можело да бъде основание на исковете по настоящето дело и да попълни липсващата обстоятелствена част на исковата молба, към която при това не били приложени и доказателства за обосноваване на претенциите му. Поддържа освен това, че по въпроса налице ли е недопустимо изменение на иска при едновременно изменение на основанието и увеличение на размера на иска, но без промяна на неговия петитум даденото от въззивния съд разрешение противоречи на застъпеното обратно становище в Решение № 482 от 30.06.1987 г. по гр.д.№ 353/1987 г., ІV г.о, ВС. Същевременно счита, че въззивната жалба на ответното министерство относно предявения от него насрещен иск е била нередовна и въззивният съд недопустимо се е произнесъл по нея, като в отклонение от практиката на ВКС е приел, че последното е освободено от внасяне на държавна такса и без да извърши констатацията, че недопустимо първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен в отклонение от правилата на чл.104 ГПК (отм.) насрещен иск, както и по иск за лихви, какъвто не е бил въведен като предмет на делото нито с нередовната насрещна искова молба, нито по реда на чл.116, ал.1 ГПК (отм.). Ответното Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, развити от процесуалния му представител в отговора по чл.287, ал.1 ГПК и в откритото съдебно заседание. С определение № 556 от 24.07.2012 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса съставлява ли увеличението на размера на исковата претенция, което не е довело до промяна в предмета на искането пречка за изменение и на основанието на предявения иск с оглед изискванията, предвидени в разпоредбата на чл.116, ал.1 ГПК (отм.). Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. ГПК, намира следното: Производството по делото е образувано по искова молба на Д.” Е., в която се иска Министерство на транспорта и съобщенията да бъде осъдено да му заплати сумата 7 671 611.24 лв., от която главница общо в размер на 2 911 982.95 лв., неустойка върху главницата в размер на 4 738 814.07 лв., както и 20 814.32 лв. допълнителни складови разходи. В т.1 на обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е предявил срещу ответника иск за 1/100 от сумата 8 777 687.56 лв., предмет на т.д.№ 310/2001 г. по описа на СГС, от които неизплатена главница с ДДС 3 934 258.64 лв., представляваща изпълнени проучвателни, проектни и строително-монтажни работи (СМР) и извършена доставка на машини, съоръжения и оборудване по договор за строителство, неустойки в размер на 4 786 680.88 лв., уговорени в чл.7, ал.1 от Договор между страните от 24.08.1999 г. за възлагане на строителство, и допълнителни складови разходи с ДДС в размер на 56 748.04 лв., направени от него във връзка с доставените машини и оборудване на строителния обект. В т.2 от исковата молба е посочено, че с решение на САС по гр.д.№ 2224/2002 г. предявеният частичен иск е уважен общо за 87 776.88 лв. и като се позовал на правилото на чл.220, ал.1 ГПК (отм.), ищецът въвел твърдението, че с така постановеното от САС решение исковете за непредявената част от вземанията са установени по основание и размер. Към нея са приложени исковата молба и решенията на СГС и на САС, постановени по частично предявените искове. Спорът по преюдициалното дело, висящността на която е обусловила спиране на производството на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК (отм.) е приключил с влязъл в сила съдебен акт на 09.11.2006 г., на която дата състав на ВКС, ТК е постановил решение № 590 по т.д.№ 203/2006 г., с което предявените като частични искове за 1/100 от процесните вземания са отхвърлени като неоснователни, а с Решение № 38 от 10.07.2007 г. по т.д.№ 12/2007 г. на петчленен състав на ТК на ВКС молбата на касатора за отмяна по реда на чл.231, ал.1, б.”а” ГПК на влязлото в сила решение е оставена без уважение. Ишецът и настоящ касатор е депозирал на 02. 11.2007 г. молба уточнение, в която е поддържал, че предявява срещу ответното министерство в обективно съединение искове за заплащане на увеличената стойност на имота, евентуално стойността на подобренията или извършените разноски за имота; за стойността на доставено на обекта оборудване, за връщане на задържани гаранционни суми по приети СМР, за неустойка по договор за оборудване, за обезщетение за вреди от недобросъвестно договаряне и за допълнителни разходи за съхранение на оборудване, общия сбор от цената на които според това уточнение възлиза на сумата 7 753 248 лв. С молба от 18.05.2009 г. ищецът направил ново уточнение, според което главният иск намира основанието си в чл.59 ЗЗД предвид отреченото със сила на пресъдено нещо на договорно основание за заплащане стойността на процесните СМР, като искът за главница да се счита предявен за 3 014 614 лв. Според посочената молба искът за неустойка е уточнен с молбата от 02.11.2007 г., според която сумата 1 340 233 лв. се претендира като неустойка по договора за доставка на оборудване, а сумата от 3 316 764 лв. като обезщетение за вреди поради недобросъвестно договаряне – чл.12 ЗЗД. Въззивният съд, след хронологично проследяване на извършените уточнения на първоначалната искова молба е приел, че чрез тях ищецът е въвел нови фактически твърдения и нови искания на предявените от него искове, с което е подменил предмета на делото чрез недопустимото едновременно изменение на основанието и на петитума им. Въз основа на това е изграден правен извод, че като се е произнесъл по тях, без да разгледа първоначално предявените искове, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което налага то да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане съвместно с предявените с насрещната искова молба две претенции и направеното с нея при условията на евентуалност възражение за прихващане. Касационната жалба е частично основателна. Неоснователен е касационният довод, че изводът за недопустимо предприето изменение на предявените искове е изграден от въззивния съд въз основа на нередовна искова молба, която не съдържа изложение на основанията, на които се основават претенциите му. Редактираната по този начин обстоятелствена част на исковата молба обосновава категоричния извод, че исковите суми за непредявената част от вземанията на ищеца срещу ответника се претендират на договорно основание, на което са разгледани и уважени и частичните му искове с решението на САС, постановено по гр.д.№ 2224/2002 г. В случая не е налице препращане към писмено доказателство, което би обусловило извод за нередовност на исковата молба, а до позоваване от ищеца на съдебно решение, което съобразно наличните по делото доказателства отразява волята на решаващият състав по разрешаването на предходния правен спор по частично предявените искове, квалифицирани съобразно наведените фактически твърдения като такива по чл.266, ал.1, съответно чл.92 ЗЗД. Вярно е, че решението не е влязло в сила и не е формирало сила на пресъдено нещо, но тази обективност е ирелевантна, същественото в случая е субективното възприемане на ищеца, който изрично се е позовал на „обвързващата сила” на това решение по отношение въведеното договорно основание на исковете му относно непредявената част от вземанията му. Последен, но не по значение е и фактът, че ищецът е заявил претенция за неустойка, която винаги има договорен характер, а кумулативното й съединяване с иск за главницата, за чиято забава се твърди че тя е уговорена, задължително предпоставя договорен характер и на основната и на неустоечната претенция. В този смисъл съставът на ВКС намира, че определената правна квалификацията на исковите претенции по чл.266, ал.1 и чл.92 ЗЗД правилно е изведена от въззивния съд от посочените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът е основал претенциите си. При правилно очертания предмет на делото, като съобразен със закона се преценява и направеният от въззивния съд извод, че с последващите молби на ищеца не се внася уточнение на първоначалната искова молба, а чрез тях се изменят релевантните за спора факти, с което е предприето изменение на основанията на предявените искове. Неверен обаче е изводът му, че преминавайки от субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД към иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, с подадените молби ищецът е въвел различни по вид основания на първоначалната претенция по чл.266, ал.1 ЗЗД (която единствено е предмет на въззивно обжалване). Последователна е съдебната практика по въпроса, че основанието се определя от обстоятелствата и фактите, изложени в исковата молба, а не от квалификацията им, направена от страната. Значение в тази връзка има молбата на ищеца от 02.11.2007 г., в която като излага хронологията на фактическите отношения между него и ответното министерство по повод сключения договор за строителство се поддържа, че за процесните ППР, СМР и доставки и оборудване предвиденото в него допълнително споразумение не е било сключено, но същите са изпълнени със знанието и без противопоставянето на възложителя, сега ответник. Въззивният съд е следвало самостоятелно да прецени изложените от ищеца факти и обстоятелства, съдържащи се както в цитираните молби, така и поддържани в хода на делото, които са от значение за преценка допустимостта на постановеното първоинстанционно решение, както и да определи правното основание на предявените искове според предприетото изменение. Основателен е касационният довод за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.116, ал.1 ГПК (отм.). При правилно възпроизвеждане на цитираното процесуално правило, погрешен се явява направеният с решението извод, че с молбите си от 02.11.2007 г., 18.05.2009 г., както и с направеното изявление в съдебно заседание, проведено на 19.01.2010 г., ищецът е предприел недопустимо изменение на всички предявени искове, различаващи се както по основание, така и по петитум от първоначално заявените претенции. В цитираните две молби ищецът е посочил, че претендираната главница от 2 911 983 лв. е формирана от три пера – извършени ППР, СМР и монтирани в обекта доставки на обща стойност 2 177 287 лв., с която ответникът се е обогатил; стойността на доставено и съответстващо на офертата му оборудване в размер на 680 920 лв. и сумата 53 776 лв., представляваща неоснователно задържани гаранционни суми по изпълнени от него и приети и разплатени от ответника СМР, ППР и доставки. Така заявените фактически твърдения всъщност съставляват конкретизация на претенцията за главница, а не изменение и на размера й, както обобщено е приел въззивният съд по всеки един от обективно съединените искове. Този извод може да бъде споделен по отношение на допуснатото от първоинстанционния съд увеличение за разликата над така конкретизираната претенция за извършени ППР, СМР и доставки на стойност 2 177 287 лв. до сумата 3 362 480.90 лв. в размер на 1 185 193.20 лв., представляваща нова претенция за стойност на доставени и описани в протоколите за отговорно пазене Доставки, заявена още с молбата от 02.11.2007 г. (л.97, абзац 56). Изложеното се отнася и до допуснатото изменение на петитума на иска за допълнителни складови разходи за разликата над първоначално посочения в исковата молба размер от 20 814.32 лв. до 102 631 лв., възлизаща на сумата 81 816.68 лв., включваща разходи за период и след нейното подаване. По евентуални претенции за следващ период съдът не дължи произнасяне в този процес, тъй като такива претенции не са предмет на образуваното дело. В случая не е налице изменение на исковете, а под формата на увеличение цената им недопустимо са били предявени нови самостоятелни претенции извън първоначално предявените, които не подлежат на разглеждане. При изградения горен извод, че под формата на увеличение на иска, ищецът фактически е предявил нови искове, и не се касае до изменение на основанието наред с петитума поради погрешно изчисление, настоящият състав намира, че въпросът, по който е допуснато касационното обжалване е неотносим към предмета на делото, поради което не дължи произнасяне по него. С оглед на изложеното съставът на ВКС приема, че изменението на първоначално предявения иск за главница с общ размер 2 911 982.85 лв., както и на обективно съединения иск за допълнителни складови разходи в размер на 20 814.85 лв., е засегнало само основанието, но не и петитума им, поради което въззивният съд е дължал произнасяне по надлежно изменените претенции. Като е обезсилил изцяло обжалвания съдебен акт, вместо само в посочените му части, въззивният съд е постановил неправилно решение. Ето защо то следва да бъде отменено в частта досежно сумата 2 177 287 лв., представляваща неизплатени СМР, ППР и доставки, за сумата 53 776 лв., представляваща неоснователно задържани гаранционни суми, за сумата 680 920 лв., представляваща стойност на доставено оборудване, относно претенцията за допълнителни складови разходи в размер на 20 814.85 лв., както и в частта за разноските, а делото върнато на друг състав на същия съд за произнасяне по съществото на спора в отменената му част. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по релевираните от касатора доводи за недопустимост на насрещната искова молба, вкл. по допустимостта на акцесорния иск по чл.86 ЗЗД, както и по отговорността за разноските. В останалата част, с което първоинстанцинонното решение е обезсилено за разликата над 2 911 983 лв. до присъдените 3 362 480.90 лв., както и в частта за разликата над 20 814.32 лв. до присъдените 102 631 лв., въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за касационната инстанция по съразмерност в размер на 100 554.97 лв., от които държавна такса 58 655.95 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 41 899 лв., заплатено по договор за правна помощ и съдействие от 14.06.2013 г. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 110 от 24.01.2010 г. по гр.д.№ 181/2010 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение № 88 от 19.01.2010 г. по т.д.№ 545/2005 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав в частта, с което Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумите 2 177 287 лв., 53 775.77 лв., 680 920 лв. и сумата 20 814.32 лв. ПОТВЪРЖАДВА решение № 110 от 24.01.2010 г. по гр.д.№ 181/2010 г. на Софийски апелативен съд в останалата му обжалвана част. ВРЪЩА делото на друг състав на същия съд за произнасяне по съществото на делото в отменената му част. ОСЪЖДА Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията да заплати на [фирма], [населено място] разноски за касационната инстанция в размер на 100 554.97 лв. /сто хиляди, петстотин петдесет и четири лева и 97 стотинки/, от които държавна такса 58 655.95 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 41 899 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: