Р Е Ш Е Н И Е № 37 София, 16.07.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на девети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА СНЕЖАНКА НИКОЛОВА при участието на секретар Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр.дело № 6418 /2014 година, и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. П. Д. Г. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Г. АК П. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение Nо 370 oт 18.06.2014 година по гр. възз. д. Nо 1445/ 2013 год. на АС- Пловдив , в частта , с която е потвърдено решението на ОС-Пловдив по уважения ревандикационен иск на С. К. Д. от [населено място] по чл. 108 ЗС срещу П. Д. Г. за предаване владението на собствен апартамент в [населено място] с идентификационен номер 56784.531.100.1.37. С касационната си жалба П. Д. Г. поддържа , че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон , съществени процесуални правила и е необосновано, основания за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК. Конкретно релевира доводи за необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка, несъответствие на изводите на съда с доказателствата по делото, неправилното му конституиране като ответник по делото, неточно очертан предмет на спора, касаещ вещно-правните последици и действие на договора, обективиран с НА No 40/2008 година , съдържащ клауза с отлагателно условие относно момента на преминаване на правото на собственост, но не засяга момента на преобразуване на правото на строеж в право на собственост, неточно приложение на парагр. 5 т.46 от ДР на ЗУТ и разпоредбите на чл. 7 ал.3 т.14 от Наредба 3 за съставяне актове и протоколи за приемане на строителните обекти, нарушен чл. 20 ЗЗД относно тълкуването на договорите , за конкуренцията на вписването за придобиване на правото на собственост. Касационното обжалване по касационната жалба на П. Д. Г. е допуснато по въпроса 1./ за приложимостта на чл. 453 ал.1 т.1 ГПК и чл.496 ал.2 ГПК от гл.т.зачитане на материално правния им ефект в рамките на спора за собственост в общия исков процес в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с оглед на констатирано противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с възприетата от ВКС теза по Решение No 118 по гр.д.No 1215/2011 год. на ВКС- II отд.; 2./ по въпроса за приложение на чл.181ал.1 и ал.2 ЗУТ във вр. с парг. 5 т.46 ДР на ЗУТ и правното значение на Акт обр.14 като констативен протокол на общинската администрация за установяване степен на завършеност на строителството в груб строеж ценен с оглед на тезата по Решение No 46/ 12.03.2010 год. по гр.д.No 725/2009 год. на ВКС-I отд. в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , както и 3./ по въпросите касаят тълкуване на разпоредбите на чл. 7 ал.3 т.14 от Наредба No 3/ 2003 година в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответната страна- С. Д. чрез адв.Г. – АК Х. , с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване респ. за уважаване на касационната жалба на П. Г. .В открито заседание защитата на ответника по касация подържа обстойни довод за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на обжалваното въззивно решение. Д. Д. Д. [населено място],със втора самостоятелна касационна жалба подадена чрез адв. П. Ю. АК- П. иска отмяна на въззивно Решение Nо 370 oт 18.06.2014 година по гр. възз. д. Nо 1445/ 2013 год. на АС- Пловдив , в частта , с която е потвърдено решението на ОС-Пловдив по уважения ревандикационен иск на С. К. Д. по чл. 108 ЗС срещу Д. Д. Д. за предаване владението на собствен апартамент в [населено място] с идентификационен номер 56784.531.100.1.21. С тази касационна жалба се поддържа, че обжалваното решение по отношение на касатора е процесуално недопустимо респ. неправилно, основания за отмяна по чл. 281 т.2 и т.3 ГПК. Конкретните доводи касаят неправилно дадената възможност за вписване на исковата молба и уточнение на обстоятелствената част на иска , дадена от въззивния съд , изводите , неправилния и необоснован извод , че С. Д. е собственик на имот 56784.531.100.1.21, неправилно , поради незачетено оригинерното придобивно основание - възлагателното постановление на съдебния изпълнител от 29.03.2012 година , вписано на 23.04.2012 година, без към този момент отлагателното условие на сделката за процесния апартамент да е настъпило ,след като в Службата по вписванията декларациите на „А. О.‘ не са били вписани , а вписването им е извършено много по-късно . Касационното обжалване на касационната жалба на Д. Д. Д. е допуснато по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса нищожна ли е уговорка-отлагателно условие за момента в който трансформираното правото на строеж в право на собственост на определен момент ще премине в патримониума на купувача на право на строеж – възложител по договор за строителство, предвид на неговото противоречиво разрешаване . В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответната страна- С. Д. чрез адв.Г. – АК Х. , с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване респ. за уважаване на касационната жалба на Д. Д. . В открито съд. заседание се поддържат доводи за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на обжалваното въззивно решение. Третото лице-помагач Н. В. –ЧСИ, конституиран като правоприемник на ЧСИ А. А. не взема становище. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационните жалби основания за отмяна и наведените от страните доводи, в правомощията на чл. 291 ГПК и чл. 2923 ГПК , намира : С посоченото решение , апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил решението на първата инстанция в частта , с която са уважени исковете на С. К. Д. срещу П. Д. Г. за предаване владението и собствеността на апартамент с идентификатор 56784.531.100.1.21 , намиращ се в сградата в [населено място] , [улица]No 53 и срещу Д. Д. Д. за предаване владението и собствеността на апартамент с идентификатор 56784.531.100.37 и е постановил ново решение , с което исковете са отхвърлени. Със същото решение, апелативният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която са уважени исковете на С. К. Д. срещу П. Д. Г. за предаване владението и собствеността на апартамент с идентификатор 56784.531.100.1.37, намиращ се в сградата в [населено място], [улица]No 53 и срещу Д. Д. Д. за предаване владението и собствеността на апартамент с идентификатор 56784.531.100.21. Решението е постановено при участие на трето лице помагач- ЧСИ Н. В., правоприемник на ЧСИ А. А.. За да уважи исковете по чл. 108 ЗС срещу всеки един от ответниците, но само за съответния самостоятелен жилищен обект в сградата, решаващият съд е приел, че собственик на тези два обекта е С. Д., на основание трансформираното право на строеж в право на собственост с изграждане на сградата в груб стоеж, че моментът на трансформацията на правото на строеж в право на собственост е този на подписания от общинската администрация АКТ обр.14, който момент предхожда този на вписване на обезпечителните възбрани от частния съдебен изпълнител, извършил публична продан на същите обекти в полза на П. Г. на самостоятелен жилищен обект с идентификатор 56784.531.100.1.37 с Постановление за възлагане от 07.11.2011 година и на Д. Д. Д. на самостоятелен жилищен обект с идентификатор 56784.531.100.21 с Постановление за възлагане от 29.03.2012 година, поради което и правата на собственост, придобити на основание публичната продан са непротивопоставими на купувача на правото на строеж С. Д. по НА 39/2008 година. По поставените с двете касационни жалби правни въпроси С разпоредбата на чл. 453 ал.1 т.1 ГПК законодателят, в защита ефективната реализация правата на взискателят- кредитор е установил правилото , че „на взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната“. Като ефективна гаранция за реализация на индивидуалното принудителното изпълнение върху недвижим имот е и разпоредбата на чл. 496 ал.2 ГПК в редакцията ДВ, бр.49/2012 год. , според която „ от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, а правата , които трети лица са придобили върху имота , не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на взискателя.“ Тази втора разпоредба категорично очертава и разликите в последиците на индивидуалното принудително изпълнение върху вещи , като за разлика от разпоредбите , касаещи публичната продан на движими вещи като оригинерен способ за придобиване право на собственост, законодателят дефинира публичната продан върху недвижим имот, като деривативно придобивно основание по см. на чл. 77 ЗС . Купувачът по постановление на съдебния изпълнител за възлагане на недвижим имот не може да придобие нещо, което длъжникът не е притежавал към момента на влизане в сила на възлагателното постановление. Ето защо и правата на трети лица, придобити до този момент могат да се противопоставят на купувача само при условие , че са могли да бъдат противопоставени на длъжника- собственик преди вписването на възбраната в процеса на предприетото принудително изпълнението. Ако длъжникът не е бил собственик на имота , то вещно-правният ефект на постановлението за възлагане в рамките на принудителното изпълнение , не може да бъде зачетен по принцип защото няма транслиране на вещно право. Ако длъжникът не е собственик на недвижимия имот, респ. правото на собственост не е част от неговия патримониум , то постановлението за възлагане, макар и годно правно основание по см. на чл. 77 ЗС , няма вещно-транслативен ефект, поради което и въпросът за момента на вписване на възбраната в процеса на принудителното изпълнение и противопоставимостта на извършените разпореждания с този имот в полза на трети лице се явява неотносим при спор за собственост между купувача по публичната продан и действителния собственик. Няма спор и следва да се сподели практиката на ВКС по цитираното Решение No 118 по гр.д.No 1215/2011 год. на ВКС- II отд., че доколкото длъжникът е собственик на недвижимия имот, предмет на принудителното изпълнение , то в рамките на конкуренцията на придобитите права върху недвижим имот по силата на акт, подлежащ на вписване, следва да бъдат зачетени правата , придобити на основанието, вписано първо по време и ред по партидата на недвижимия имот, по съобразно правилата на ПВп. По въпроса относно приложение на чл.181ал.1 и ал.2 ЗУТ във вр. с параг. 5 т.46 ДР на ЗУТ и правното значение на Акт обр.14 като констативен протокол на общинската администрация за установяване степен на завършеност на строителството в груб строеж настоящият състав приема за правилно изразеното становище по Решение No 46/ 12.03.2010 год. по гр.д.No 725/2009 год. на ВКС-I отд. в смисъл , че „единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка на степента на завършеност на сградата е меродавния момент , даващ и отговор на въпроса доколко правото на строеж е реализирано в обекти , годен предмет на прехвърлителна сделка, съгласно чл. 181 ал.1 ЗУТ. Възприемайки изразеното становище, настоящият състав счита за необходимо да направи уточнението, че конкретните правила и компетентност на органа на общинската администрация, осъществяваща надзорни функции в процеса на строителството, се определя от действащите към момента на съставяне на протоколите правила на действащия подзаконов нормативен акт. Така действащата Наредба No 3/ 2003 година за съставяне на актове и протоколи по време на строителството съдържа с общата регламентация на условията и реда за констатиран етапите на строителство и приемане на завършени видове СМР при изпълнението на строежите. Съгласно чл. 1 ал.4 на Наредба No 3 от 31.07. 2003 година за съставяне на актове и протоколи по време на строителството , съставените и оформени съгласно изискванията на този подзаконов нормативен акт , актове имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване , изпълнение и въвеждане в експлоатация/ приемане / на строежа. Тази законова регламентация обосновава възприетия / посочен по-горе/ критерий на съдебната практика относно компетентния орган и за начина на установяване етапа на завършеност на строителството на сграда в груб строеж и гоните за това доказателствени средства. Относно съдържанието на самото понятие „груб строеж“ съдилищата стриктно съблюдават дадената легална дефиниция с парагр.5 т.46 от ДР на ЗУТ в смисъл, че това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът , без или с различна степен на изпълнени довършителни работи. На въпроса нищожна ли е уговорка-отлагателно условие за момента в който трансформираното правото на строеж в право на собственост на определен момент ще премине в патримониума на купувача на право на строеж – възложител по договор за строителство не може да бъде даден еднозначен отговор. Нищожността на договора или на негова клауза, съгласно чл. 26 ЗЗД, може да произтича от противоречието с императивна норма на закона , когато с договора или съответната клауза договарящите целят заобикаляне на закона или когато касае съглашение за невъзможен предмет. Съгласно чл. 26 ал.2 предл. първо ЗЗД нищожни са договорите , които имат невъзможен предмет. Нищожността поради невъзможен предмет предполага , че предмета на сделката не само не съществува към момента на сключване на сделката , но е невъзможно и да възникне. В хипотезите на чл.26 ал.1 ЗЗД сделката има възможен предмет , но законът изрично забранява разпореждането с този предмет по силата на договор. Уговорката под формата на отлагателно условие не може да обуслови нищожност на договорното съглашение- арг. на чл. 25 ал.1 ЗЗД, доколкото самата тя не противоречи на закона или не цели заобикалянето му. Когато договорът е сключен под условие/ бъдещо несигурно събитие/ и това условие не се е сбъднало, по аргумент на цитираната норма , следва , че договорът е прекратен, поради което и основанието за разменените престации е отпаднало. Ако няма срок за изпълнение на отлагателното условие, то са приложими правилата на чл. 69 ЗЗД. Договореността между страните- собственик и суперфициар на възможността пораждането на вещно - транслативния ефект на придобивното основание чл. 63 ал.1 ЗС да премине в патримониума на лицето – приобретател / супрефициара/ при сбъдването на определено условие, имащо характера на отлагателно условие и касаещо изпълнение на престация по друг договор - договора за изработка не може да обуслови нищожността на договора за учредяване на суперфицията, но и не променя момента , в който настъпват вещно-правните последици в патримониума на супрефициара- а именно с изграждането на сградата в груб строеж. По същество на касационните жалби на П. Д. Г. и Д. Д. Д.. Настоящият състав намира и двете касационни жалби за неоснователни както в контекста на изложените по-горе общи тълкувателни мотиви ,така и приемайки , в рамките на ограниченията по чл. 290 ал.2 ГПК, за неоснователни релевираните доводи на касаторите. Съдебното исково производство е образувано по предявените ревандикационни искове на С. К. Д., почиващи на твърденията му , че е собственик на апартамент с идентификатор 56784.531.100.1.37, намиращ се в сградата в [населено място], [улица]No 53 и на апартамент с идентификатор 56784.531.100.21, намиращ се на същия адрес и сграда , които апартаменти се владеят без основание съответно от ответниците П. Г. и Д. Д.. Позовава се на придобивно основание – договори за покупко-продажба на право на строеж по НА 39/2008 година и по НА 40/2008 год. трансформирано в право собственост чрез изграждане на обектите. Изводите на въззивния съд, че двата договора за валидни и са породили правните последици са правилни и законосъобразни. По силата на двата договора за покупко- продажба на правото на строеж , сключени на 16.12.2008 година между С. А. , представител на [фирма] в качеството му на продавач и С. К. Д. , в качеството му на купувач, първият е продал , а купувачът е закупил , право на строеж на съответните два апартамента в сграда [населено място], при съответната заплатена цена на правото на строеж. Договорът за продажба на правото на строеж е валиден договор, с възможен предмет. Съгласно чл. 181 ал.1 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб вид. Съгласно ал.2 на същия текст , изм. ДВ. бр.65/2003 год. , след завършване на сградата в груб вид , констатирано с протокол на общинската / районната администрация/ предмет на прехвърлителна сделка може да бъде построената сграда или самостоятелни части от нея. Договорът е формален , като изискването за форма е изискване за действителност на сделката/ арг. чл. 18 ЗЗД ./. С разпоредбата на чл. 63 ал.1 ЗС е предоставена правната възможност собственикът на земята да отстъпи на друго лице да построи сграда върху нея както и да придобие собствеността на постройката отделно от земята т.н. конститутивна сукцесия. Учреденото право на строеж може да е прехвърляне на бъдеща вещ , по силата на което приобретателят ще стане собственик на вещта , когато тя бъде изградена в груб вид , удостоверено по надлежен начин от органите на общинската / районна/ администрация, натоварена с функциите по надзор в строителството. Като ограничено вещно право, произтичащо от правото на собственост/ конститутивната сукцесия/, за титуляра на правото на собственост / суперфициар/ възниква правомощието да построи сграда върху чужда земя и да придобие собствеността на построеното, както и възможността да ползва земята в рамките на необходимото ползване на постройката, като визираните от законодателя правомощия формират едно единно право. Собствеността , на постройката като основна последица на това единно право , може да възникне само ако сградата/ постройката/ , съставлява самостоятелен обект на правото на собственост , съдържащ минималните признаци за самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни права според изискванията на СПН, съгласно чл. 181 ал.2 ЗУТ. В тази насока са дадените разясненията на ТР No 1/2011 год. на ОСГК на ВКС по въпросите за приложение на чл. 63 ЗС и чл. 67 ЗС, с която задължителна съдебна практика е прието , че нормите на чл. 181 ал.1 и 2 ЗУТ следва да се тълкуват в насока , че правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до изграждането на сградата в груб строеж до моментът на завършване на сградата в груб строеж , който момент се свързва с трансформиране на правото на строеж в право на собственост. С посоченото ТР на ОСГК на ВКС се приема още , че правото на строеж се учредява с договор или административен акт, като договорът следва да бъде сключен в нотариална форма , като форма за действителност на сделката. При наложената практика от съвременните условия на гражданския оборот , собственикът на земята сключва договор за строителство на сградата в собствен имот с друго физическо или юридическо лице / строител- предприемач/ , учредявайки в полза на строителя надлежно право на строеж за обектите в цялата сграда или запазвайки правото на строеж за някои от тях срещу задължението сградата да бъде построена и въведена в експлоатация. От тези разяснения следва , че в хипотезите , когато строителството не се реализира в договорените срокове и сградата не е завършена в етапа на груб стоеж / карабина/, правните възможности неупражненото право на строеж да се върне в патримониума на собственика на терена са два - при разваляне на договора или при пряко позоваване на погасителната давност по чл. 67 ал.1 ЗС по иск за собственост на собственика на терена срещу суперфициара, комуто е било отстъпено правото на строеж и което не е упражнено в рамката на 5 годишния срок и сградата не е завършена до покрив. По делото няма спор , че сградата, с което се намират като самостоятелни обекти двата процесни апартамента е с удостоверена степен на завършеност „ над груб строеж и довършителни работи- 100 %“ към дата 05.01.2011 година - Удостоверение 4/05.01.2011 година [община] , район „Ю.“, / л. 15, т.1-р.с. /. Този факт налага извод , че най-късно към дата 05.01.2011 година правото на строеж е трансформирано в право на собственост за всеки един от титулярите на право на строеж на съответен обект в сградата , поради което няма каквито и да е данни ,по силата на нито един от двата начина посочени с ТР на ОСГК на ВКС, разпореденото в полза на С. Д. правото на строеж не се е върнало в патримониума на собственика- [фирма]. Или най-късно към дата 05.01.2011 година собственик на процесните апартаменти- съответно апартамент с идентификатор 56784.531.100.1.37, намиращ се в сградата в [населено място], [улица]No 53 и апартамент с идентификатор 56784.531.100.21 в същата сграда , на основание трансформираното право на строеж в право на собственост , е ищецът/ суперфициар/ С. Д.. Правото на строеж е закупено от С. Д. през 2008 година , а данните сочат, че образуваното от кредитора на продавача [фирма] изпълнително производство по д.No561/2009 година е след тази дата , когато правото на строеж на процесните два обекта не е част от имуществената сфера на продавача и не може да бъде имущество, което да послужи за удовлетворяване вземанията на лицата-кредитори чрез принудително изпълнение.Наложената възбрана от ЧСИ от 22.04.2010 година върху „обектите‘ в цялата сграда като собственост на длъжника [фирма] „, в т.ч. и на двата процесни апартамента , е възбрана върху чужда вещ. В настоящият случай данните по делото сочат , че продавачът на правото на строеж – [фирма] е не само притежател на правото на строеж на сградата , но и предприемач- строител, поел задължението да построи сградата. Правилно в контекста на изложеното, тълкувайки клаузите на договорите по НА 39/2008год. и НА 40/2008 год. , въззивният съд е приел, че допълнителната договорна клауза – „ при отлагателно условие“ според която „ собствеността на недвижимия имот преминава в патримониума на купувача след изплащане на паричните задължение по договора за строителство , което се удостоверява с декларация с нотариална заверка, издадено от дружеството – продавач “ може да обуслови момент на възникване на правото на собственост за неговия носител- титуляр на ограниченото вещно право. Договорът е консенсуален и от момента на постигане на съгласие , титуляр на правото на строеж е купувача.Кога възниква правото на собственост по силата на трансформация на правото на строеж определя законодателя и този момент касае титуляра на ограниченото вещни право. Правилно въззивният съд е приел, че уговореното отлагателно условие не може да касае момента на възникване на правото на собственост, произтичащо от фактическия състав на чл. 63 ЗС, и по своя смисъл касае единствено момента на предаване на владението на изградения по договора за строителство обект- процесните апартаменти. В тази аспект договореното отлагателно условие може да има само характера на договорено право на задържане по см. на чл. 73 ал.3 ЗС , но не може да се приеме , че по силата на това „отлагателно условие“ и доколкото то не се е сбъднало до момента на влизане в сила на постановлението за възлагане , респ. до момента на вписване на възбраната върху имота в процеса на предприетото срещу продавача- С. А.- [фирма] принудително изпълнение , правото на строеж или правото на собственост на двата апартамента принадлежат към патримониума на строителя-продавач и по отношение на тях може да бъде насочено и предприетото индивидуално принудително изпълнение. След като правото на строеж е надлежно разпоредено по силата на валиден договор за покупко-продажба - НА No 39/2008 год. и НА No 40/ 2008 год. още към 16.12. 2008 година и това ограничено вещно право не е върнато в патримониума на продавача било поради разваляне на договора или като погасено по давност / чл. 67 ал.1 ЗС/ , то не съставлява имущество на продавача-предприема [фирма]. Ето защо отлагателното условие не може да касае момента на трансформация на собственост, които момент е неотносим по въпроса кое имущество на С. А. може да бъде предмет на принудително изпълнение и съответно – като недвижим имот да бъде предмет на постановление за възлагане, което постановление на ЧСИ , като придобивно основание по см./ на чл. 77 ЗС да доведе до реално транслиране на вещно право в полза на купувача по публичната продан- ар. чл. 496 ал.2 изр. Първо. По изложените съображения, наведените доводи за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение относно спора за възникнала конкуренция на вписването на възбрана върху имотите в процеса на принудителното изпълнение и момента на трансформация на правото на строеж в право на собственост в контекста на чл. 453 ал.1 т.1 ГПК са неотносими, след като възбранените имоти/ процесните апартаменти/ по изп.д. No 561/2009 година от ЧСИ А. А. от 22.04.2010 година не принадлежат на длъжника [фирма] нито към момента на налагане на възбраната, нито към момента на влизане в сила на постановлението за възлагане. Доводите, че обжалваното решение противоречи на задължителната и трайна практика на ВКС по приложение нормата на чл. 12 ГПК са несъстоятелни. Въззивният съд в рамките на релевираните като отменителни основания по въззивните жалби доводи е провел надлежно въззивния правораздавателен контрол в правомощията на чл.258 и сл. ГПК. При данните по делото не може да се приеме тезата , че е допуснато нарушение на чл. 228 ал.3 ГПК По правило лицето, посочено в исковата молба като ищец или ответник става страна, а не лицето което ищецът е възнамерявал да направи страна с оглед на събрани по делото данни в тази насока. Процесуалните действия на страните и съда по делото при замяна на лицата, участващи като трети лица–помагачи в процеса в главна страна-ответник по заявените ревандикационни искове са извършени с нова искова молба на ищеца С. Д. и не сочат на нарушение на задължителната съдебна практика на ВКС. Не могат да бъдат споделени и доводите на касаторите , че решението е постановено в грубо нарушение на чл. 20 ЗЗД и на задължителната съдебна практика по цитираните съдебни решения относно тълкуване на предварителните договори за продажба на недвижим имот и договорите за продажба на правото на строеж по вече изложените подробни мотиви в тази насока. В рамките на правомощията на ограничен въззив, второинстанционният съд е изложил самостоятелни мотиви относно правната природа на отлагателното условие по договорите за продажба на правото на строеж. Обстоятелството, че изразената теза не в унисон с тезата на въззивниците, не може да обуслови извод за неточно приложение на закона. Ето защо и по изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 и ал.2 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение Nо 370 oт 18.06.2014 година по гр. възз. д. Nо 1445/ 2013 год. на АС- Пловдив , в частта , с която е потвърдено решението на ОС-Пловдив по уважения ревандикационен иск на С. К. Д. от [населено място] по чл. 108 ЗС срещу П. Д. Г. за предаване владението на собствен апартамент в [населено място] с идентификационен номер 56784.531.100.1.37. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение Nо 370 oт 18.06.2014 година по гр. възз. д. Nо 1445/ 2013 год. на АС- Пловдив , в частта , с която е потвърдено решението на ОС-Пловдив по уважения ревандикационен иск на С. К. Д. по чл. 108 ЗС срещу Д. Д. Д. за предаване владението на собствен апартамент в [населено място] с идентификационен номер 56784.531.100.1.21. Решението е постановено при участието на трето лице - помагач Н. В. –ЧСИ, конституиран като правоприемник на ЧСИ А. А.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: