Ключови фрази


13
Р Е Ш Е Н И Е

№ 48

гр. София, 06.04.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1610 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
С определение № 747/21.10.2019 г. към настоящото гр. дело № 1610/2019 г. е присъединено гр. дело № 3491/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, III-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на настоящото дело и за постановяване на общи съдебни актове по тях. Двете касационни производства са образувани по касационни жалби на ответниците по двете дела Пловдивския окръжен съд (ПдОС) и Върховния касационен съд (ВКС) срещу решение № 496/28.12.2018 г. по възз. гр. дело № 731/2018 г. и решение № 176/17.05.2019 г. по възз. гр. дело № 164/2019 г., двете по описа на Пазарджишкия окръжен съд (ПзОС). С двете обжалвани въззивни решения, като са потвърдени първоинстанционните решения, съответно – решение № 648/23.05.2018 г. по гр. дело № 4741/2017 г. и решение № 1321/15.11.2018 г. по гр. дело № 1073/2018 г., двете по описа на Пазарджишкия районен съд (ПзРС), двамата жалбоподатели са осъдени, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, да заплатят солидарно на всеки един от петимата ищци по първото дело: Ц. А. Д., М. А. С., Н. А. П., Н. Н. Р. и М. Н. Т., и на всеки един от двамата ищци по второто дело: Р. К. К. и М. Д. С., сумата от по 6 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.04.2012 г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. дело № 3258/2002 г. на Пловдивския районен съд (ПдРС) в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; в тежест на касаторите са присъдени и разноските по двете съединени дела.
В касационните си жалби по двете съединени дела двамата касатори ВКС и ПдОС излагат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваните въззивни решения, поради недопустимост на исковете и по двете дела; при условията на евентуалност жалбоподателите поддържат оплаквания и съображения, и за неправилност на обжалваните решения, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбите на касатора ВКС се поддържа в откритото съдебно заседание, в писмена защита и в писмено становище. Изложеното в жалбите на касатора ПдОС се поддържа в молба-становище и в писмени бележки.
Ответниците по касационните жалби – ищците Ц. Д., М. С., Н. П., Н. Р., М. Т., Р. К. и М. С. – в отговорите си, в откритото съдебно заседание и в писмени бележки, излагат доводи и съображения за неоснователност на жалбите.
Прокурорът, участващ по делото съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, в откритото съдебно заседание поддържа становище и съображения за основателност на касационните жалби.
С посоченото по-горе определение № 747/21.10.2019 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед служебната проверка относно процесуалната допустимост на двете въззивни решения, по следния процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 2б, ал. 1, във вр. с чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ и във вр. с § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), а именно: относно правното значение на шестмесечния срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и кои са допустимите доказателствени средства за установяване на началния момент на този срок.
Настоящият съдебен състав намира, че шестмесечният срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е преклузивен (каквито са и останалите шестмесечни срокове по § 8 и § 9 от ПЗР на същия закон) – с пропускането на този срок се прекратява самото субективно материално право на обезщетение за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Поради това неподаването в рамките на срока по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) на заявление за обезщетение по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ води както до недопустимост на самото това заявление (ако то бъде подадено след изтичането на срока) и на административното производство по него, така и до процесуална недопустимост на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и на съдебното производство по него. Последният извод следва и от разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, която относно случаите на приключили производства пред националните инстанции установява като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този иск, изчерпването на административната процедура по гл. III-„а“ от ЗСВ и липсата на постигнато споразумение в рамките на същата. Следователно, при служебната проверка относно допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ в тези случаи (по приключени производства) съдът (всяка от съдебните инстанции по делото) следва да следи не само дали е била изчерпана административната процедура по гл. III-„а“ от ЗСВ и по нея няма постигнато споразумение с ищеца, а и дали последният е подал заявлението, слагащо началото на това административно производство, в рамките на преклузивния шестмесечен срок. В разглежданата хипотеза по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) този шестмесечен срок започва да тече от уведомяването на съответното лице (ищеца) от регистратурата на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), че жалбата му пред ЕСПЧ е отхвърлена поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита. Съгласно чл. 52А, т. 1 - in fine от Правилата на ЕСПЧ (ПЕСПЧ) в тези случаи по чл. 27, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 34 и чл. 35 от ЕКЗПЧОС уведомяването става с писмо, като съгласно чл. 37, т. 1 от ПЕСПЧ уведомяването на адвоката (пълномощника) на страната се счита за уведомяване на самата страна. От изложеното, и най-вече – от липсата на изискване в ПЕСПЧ получаването на уведомителното писмо да се удостоверява с обратна разписка (или с друг подобен документ), следва че за доказването на момента на това „уведомяване“, т.е. – за установяването на датата на получаването на уведомителното писмо от адресата, която дата е началният момент на шестмесечния срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), в производството пред съда, разглеждащ иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, са допустими всички доказателствени средства по ГПК, включително – разпит на свидетели.
В настоящия случай и по двете съединени дела е представено писмо, изходящо от регистратурата на ЕСПЧ, съставено на 19.12.2013 г. и адресирано до адв. К. Д. Г., в качеството му на пълномощник пред ЕСПЧ на ищците Ц. Д., М. С., Н. П., Н. Р., М. Т., Р. К. и на Д. К. С. – наследодател на ищеца М. С. (за което няма спор между страните и се установява от писмените доказателства), с което писмо те се уведомяват, че тяхната жалба № 59142/12 е отхвърлена с решение от 12.12.2013 г. поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита, по смисъла на § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.). Предвид приетото по-горе при разрешаването на процесуалноправния въпрос по делото, неоснователни са доводите на двамата касатори, че преклузивният шестмесечен срок следвало да тече от датата на съставянето на уведомителното писмо, както и доводите на жалбоподателя ВКС – от датата на решението на ЕСПЧ за отхвърлянето на жалбата или от датата на публикуването на това решение; които доводи са в очевидно противоречие с разпоредбата на § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), при тълкуването ѝ във връзка с чл. 52А, т. 1 и чл. 37, т. 1 от ПЕСПЧ.
Релевантното в случая обстоятелство (също съгласно изясненото по-горе) е установено и по двете съединени дела чрез разпита като свидетел на адв. К. Г., който дава показания, че е получил горното уведомително писмо по пощата (намерил го е в пощенската си кутия) на 29.12.2014 г. Този свидетел не е бил пълномощник на никой от ищците в рамките на настоящото исково производство – по съединените дела по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, поради което е неоснователен доводът на касатора ПдОС, че същият е разпитан в качеството на свидетел в противоречие с процесуалната забрана по чл. 166, ал. 3 от ГПК. Тъй като е роднина по съребрена линия на всички ищци и ги е представлявал (с изключение на ищеца М. С., но е представлявал наследодателя му Д. С.) както в производството пред ЕСПЧ, така и в административното производство по гл. III-„а“ от ЗСВ, този свидетел несъмнено е заинтересован в тяхна полза от изхода на правния спор по смисъла на чл. 172 от ГПК, поради което показанията му следва да се преценяват с оглед всички останали данни по делото. При тази преценка, настоящият съдебен състав намира, че показанията му, дадени по двете дела, не са нито вътрешно противоречиви, нито помежду си при двата му разпита, а именно с оглед останалите данни по делото – като адресат на уведомителното писмо, той несъмнено има преки и непосредствени впечатления за неговото получаване по пощата, и то по посочения от него начин – в пощенската му кутия, което кореспондира с липсата на нормативно установено изискване за съставяне на обратна разписка, удостоверяваща датата на получаването на писмото. Съмнения относно достоверността на показанията на свидетеля Г. повдига единствено обстоятелството, че писмото е съставено на 19.12.2013 г., а съгласно показанията на свидетеля, той го е получил на 29.12.2014 г. – повече от една година по-късно. Такова значително забавяне на доставката на пощенската пратка е необичайно, но не е изключено, поради което – при липсата на каквито и да било други обстоятелства по делото, които пряко или косвено да сочат, че писмото е било получено по-рано от свидетеля, при преценката по реда на чл. 172 от ГПК, няма основание показанията му да не бъдат кредитирани. Поради това и настоящата касационна инстанция (както и първата и въззивната инстанция и по двете съединени дела), въз основа показанията на свидетеля Г., приема за установено, че уведомителното писмо от регистратурата на ЕСПЧ е получено от него на 29.12.2014 г., респ. – че от тази дата е започнал да тече шестмесечният преклузивен срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.).
Между страните няма спор, а и от доказателствата и по двете дела е установено, че заявлението за обезщетение по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ е подадено от името на ищците (респ. – от името на наследодателя на ищеца М. С.) на 24.02.2015 г. Следователно, шестмесечният преклузивен срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е бил спазен.
Също по несъмнен начин е установено и по двете дела, че в рамките административното производство по гл. III-„а“ от ЗСВ – на 21.05.2015 г. са били изготвени проекти за споразумение с всеки от ищците (респ. – с наследодателя на ищеца М. С.), с които им е предложено обезщетение от по 1 430 лв. за всеки един от тях, което те не са приели; т.е. – налице е и абсолютната процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ за допустимостта на предявените искове по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, разгледани по двете въззивни дела.
По изложените съображения, неоснователни са оплакванията и доводите на двамата касатори за недопустимост на двете обжалвани въззивни решения поради недопустимост на всички разгледани с тях искове по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
Неоснователни са и оплакванията и съображенията на жалбоподателя ПдОС за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение № 176/17.05.2019 г. – поради недопустимост на иска на ищеца М. С., който не е бил страна в процесното производство по гр. дело № 3258/2002 г. на ПдРС (за забавеното разглеждане на което се претендира обезщетението за неимуществени вреди), нито е участвал в административното производство по гл. III-„а“ от ЗСВ, в които производства е участвал неговият баща и наследодател Д. С., починал на 29.01.2016 г. Тези оплаквания и съображения попадат в приложното поле на предложение второ от материалноправната норма на чл. 6, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно която, при смърт на увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществените вреди – само ако е било предявено пред съд от увредения. Настоящият съдебен състав намира, че предложение второ от тази материалноправна норма (относно наследяването на обезщетението за неимуществени вреди), която е приета още с първоначалната редакция на закона (обн. в ДВ, бр. 60/1988 г.), следва да се тълкува корективно при приложението ѝ във връзка с по-новите правни норми на чл. 2б и чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, приети със ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.). В тези случаи е достатъчно увреденото лице да е подало приживе заявлението за обезщетение по административния ред по гл. III-„а“ от ЗСВ, за да бъде наследено след смъртта му правото му на обезщетение и за неимуществени вреди. Това е така, защото след като чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ установява в случаите на приключени производства, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, изчерпването на тази административна процедура без постигнато по нея споразумение, то приживе увреденото лице чрез подаването на заявлението е предприело единственото допустимо от закона правно средство за защита на правото си на това обезщетение за неимуществени вреди, без да е имало възможност да предяви директно пред съда иска си по чл. 2б от ЗОДОВ. При това положение (макар да не е налице процесуално правоприемство по чл. 227 от ГПК, както неправилно е приел въззивният съд в обжалваното решение № 176/17.05.2019 г.) наследникът на увреденото лице е както материалноправно, така и процесуалноправно легитимиран да предяви и да води иска по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетението за неимуществени вреди. Това тълкуване на закона е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ (напр. решенията по делата Sanles Sanles v. Spdin по жалба № 48335/99; Scordino v. Italy по жалба № 36813/97; Marie-Louise Loyen and Brunel v. France по жалба № 55929/00; Ressegati v. Switzerland по жалба № 17671/02).
Предвид гореизложеното, както и предвид извършената служебна проверка, настоящата касационна инстанция намира двете обжалвани въззивни решения за валидни и процесуално допустими.
Същите са и правилни.
Напълно несъстоятелни, предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ (съгласно която, обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 2б, ал. 1, може да се търси по ЗОДОВ, а не по общия ред) са доводите на касатора ПдОС, че исковете следвало да се квалифицират и разгледат като такива с правно основание чл. 49 от ЗЗД.
В мотивите и към двете въззивни решения съдът е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими писмени и гласни доказателства по съответното дело, като въз основа на подробен анализ на същите е извел своите констатации за това кои от правнорелевантните обстоятелства за спора са установени и кои не, и при правилно установена фактическа обстановка е направил и своите правни изводи по съществото на спора, като същевременно е отговорил изчерпателно на всички възражения и правни доводи на жалбоподателя-ответник ВКС, включително – на тези, свързани с допустимостта на предявените искове и спазването на преклузивния срок по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), с неразумната продължителност по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС на процесното производство по гр. дело № 3258/2002 г. на ПдРС; изложени са и подробни съображения относно уважаването на целия размер на исковете и по двете дела. В мотивите към обжалваното решение № 496/28.12.2018 г. са обсъдени и аргументите на този жалбоподател относно натовареността на висшата съдебна инстанция и относно значимостта на интересите на ищците във връзка търпените от тях неимуществени вреди от неразумното забавяне на процесното производство (т. нар. „залог на делото“ за тях), като именно съобразно цитираната практика на ЕСПЧ въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на тези доводи. По тези съображения настоящата инстанция намира за неоснователни оплакванията и в двете касационни жалби на ВКС за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивните състави, изразяващи се в необсъждане на събрани доказателства и на наведени от този жалбоподател правни доводи.
За да уважи изцяло предявените искове по чл. 2б от ЗОДОВ, и в двете обжалвани решения въззивният съдебен състав е извършил подробен анализ и комплексна преценка на всички установени по делото релевантни обстоятелства, съставляващи критерии за основателността на исковете и за определяне размера на процесните обезщетения както съгласно примерното изброяване в разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, така и съгласно практиката на ЕСПЧ. С оглед на това, неоснователни са касационните доводи на жалбоподателя ПдОС, че при преценката по тези критерии, в случая не се установило наличието на кумулативно необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността му за нарушаване правото на ищците на разглеждане и решаване на процесното исково производство в разумен срок.
Неоснователно е и касационното оплакване на жалбоподателя ВКС, че обжалваните въззивни решения не били съобразени с практиката на ЕСПЧ, съгласно която, само по себе си неспазването от съда на инструктивните процесуални срокове не е абсолютен критерий и не води до извода, че производството е продължило неразумно дълго. За да достигне до решаващия си извод, че продължителността от 9 години, 8 месеца и 26 дни на процесното исково производство е неразумна по смисъла чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, и в двете обжалвани решения въззивният съд е преценявал установеното по делото неспазване на инструктивните процесуални срокове, не само по себе си, а само като едно от релевантните обстоятелства, наред с останалите такива – при комплексната преценка по критериите по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ.
Неоснователни са и доводите на касатора ПдОС, че общата продължителност на процесното производство не била прекомерна, тъй като то се е развило пред трите съдебни инстанции, като два пъти делото е било разглеждано от въззивната и касационната инстанция, а наред с това ВКС два пъти се е произнасял в производства по спиране изпълнението на невлезлите в сила въззивни решения, а също и в производство по отмяна на част от влязлото в сила първо касационно решение. Напълно обосновано и в двете обжалвани въззивни решения е прието за установено неоснователно забавяне на разглеждането на процесното дело във всяка негова фаза – при развитието на всяко от посочените производства пред ответните ПдОС и ВКС, като и сама по себе си общата продължителност от 9 години, 8 месеца и 26 дни, без съмнение и очевидно надхвърля разумния срок за разглеждане на исковото производство.
Правилен, макар и непрецизно формулиран, е и изводът на въззивния съд в решение № 496/28.12.2018 г., че броят на съдебните инстанции, разгледали делото, „не следва да ощетява преценката за наличие на бавно правосъдие“ в процесния случай, тъй като причините за повторното разглеждане на делото от въззивната и касационната инстанция са били пропуски на ответния ПдОС и „незаконосъобразен съдебен акт“. Последната констатация е направена предвид установената по делото частична отмяна на първото въззивно решение от 12.07.2004 г. на ПдОС и връщането на делото за ново разглеждане в отменената част, постановени с първото касационно решение № 358/01.08.2006 г. по съображения, че в тази част делото е било неизяснено от фактическа страна. При това положение въззивният съд по настоящото дело не е изследвал правилността на съдебния акт при преценката си относно основателността на исковете по чл. 2б от ЗОДОВ, както неоснователно се поддържа от касатора ПдОС, а е изследвал причините, довели до забавянето на разглеждането на процесното исково производство, установени със самите съдебни актове, постановени в рамките на същото (подобно на хипотезата при изследване на причините за забавяне на наказателно производство, когато съдът връща делото на прокуратурата). В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, се взема предвид поведението на компетентните органи, в случая – на съда, наред с поведението на страните, на техните представители и на останалите участници в процеса, като критерий при преценката относно основателността иска. От друга страна, както основателно поддържа касаторът ПдОС, деликтната отговорност по ЗОДОВ е обективна и въпросът за вината не подлежи на преценка – чл. 4 от ЗОДОВ. Основателен поради това е доводът на този касатор, че е неотносим към предмета на спора правният извод на въззивния съд в обжалваното решение № 496/28.12.2018 г., че по делото не са събрани доказателства, които да оборват презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД по отношение на двамата ответници. Именно като неотносим, този извод не е повлиял на правилността на изводите на съда по съществото на спора в същото решение, че забавянето на разглеждането и решаването на процесното гражданско дело се дължи на поведението на ответниците ПдОС и ВКС.
Не е повлиял на правилността на крайния постановен резултат, и неправилният извод на въззивния съд в същото обжалвано решение, че процесното исково производство не се отличавало с фактическа и правна сложност. В другото обжалвано въззивно решение правилно е прието, че делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност, като тази преценка е надлежно обоснована – взети са предвид както броя на инстанциите и броя на производствата пред тях (обсъдени по-горе), така и предмета на делото – реивандикационен иск по чл. 108 от ЗС, но значително усложнен предвид това, че процесният имот е бил реституиран по реда на ЗСПЗЗ, което е налагало събирането на множество разнородни доказателства; а също и обстоятелството, че в голямата си част производството се е развило по реда на отменения ГПК от 1952 г. – при липса на процесуални преклузии и при наличие на възможност за страните да ангажират допустими и относими доказателства неограничено във времето, като от друга страна този отменен процесуален ред е със засилено служебно начало. Правилно в тази връзка е прието, че именно поради това въззивният съд (включително и след връщането на делото от касационната инстанция с указания за събиране на нови доказателства) е следвало да действа изключително точно и прецизно при произнасянето си по доказателствените искания с оглед спазването на инструктивните процесуални срокове. Такова процесуално поведение на съда, насочено към дисциплиниране на страните при събирането на доказателствата, не е установено по делото, поради което несъстоятелни са касационните доводи в обратна насока на жалбоподателя ПдОС, основани на фактическата и правна сложност на делото, което се е развило по реда на отменения ГПК; че забавянията се дължали и на съдебната ваканция; че били противоречиви изводите в обжалваното решение № 496/28.12.2018 г. относно това, че са били уважавани безкритично доказателствени искания на страните, а същевременно делото е останало неизяснено от фактическа страна при първото му разглеждане от въззивната инстанция (в тази връзка въззивният съд основателно се е позовал и на практиката на ЕСПЧ – решението по делото Petrova v. Bulgaria по жалба № J9532/02). Неоснователни са и оплакванията и доводите на ПдОС във връзка с установените по делото обстоятелства, че един и същи съдия двукратно се е отвел от разглеждането на делото – във въззивното и в касационното производство. Обосновани са изводите в обжалваните въззивни решение, че забавянето във връзка с тези отводи се дължи, не на недобросъвестно процесулно поведение на ищците, които са поискали отвода, а най-вече на обстоятелството, че пред касационната инстанция отводът е бил направен (при вече направен такъв пред въззивния съд) повече от една година след образуването на делото във ВКС и след провеждането на открито съдебно заседание, което е довело и до ново насрочване на открито заседание след още три месеца. Правилно в тази връзка е прието и че при една задълбочена и прецизна предварителна проверка, този въпрос е могъл да бъде успешно и безпроблемно разрешен още с постъпването на делото в касационната инстанция.
Несъстоятелни са и оплакванията на жалбоподателя ВКС във връзка с натовареността на касационната съдебна инстанция. Съдилищата носят отговорност за вреди по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни мерки за справяне с този проблем и да организира съдебната система по начин, който да може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако такива мерки не са взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните ѝ субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок (в този смисъл – също практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989 г. по делото Union Aliment aria Sanders v. Spain по жалба № 11681/85).
Неоснователни са и оплакванията в касационните жалби на ВКС, че обжалваните въззивни решения не били съобразени с критерия на ЕСПЧ относно т. нар. „залог“ на делото за ищците – за неговото значение за тях с оглед предмета на правния спор и спазването на изискването за разглеждането му в разумен срок. Неоснователно в тази връзка жалбоподателят поддържа, че съгласно практиката на ЕСПЧ, значими в този смисъл са само трудовоправните спорове (включително за трудова злополука), споровете за пенсии, делата за упражняване на родителски права, делата за обезщетения за телесни увреждания, наказателните дела при постановено задържане и т.н., но не и споровете за собственост – в случая по иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Както правилно е приел въззивният съд в обжалваното решение № 176/17.05.2019 г., това изброяване и от страна на самия жалбоподател е примерно, а не чрез изчерпателно посочване на практиката на ЕСПЧ. Правилно също така въззивният съд е приел, че търсенето на съдебна защита на правото на собственост, чиято неприкосновеност е гарантирана и от КРБ, сочи на значим интерес, след като страната твърди и доказва, че е претърпяла неимуществени вреди в резултат на неразумния срок на разглеждането на делото за собственост, като в конкретния случай са установени конкретни интензивни неимуществени увреждания в психо-емоционален план, продължили около десет години по повод спора с трето лице за собствеността върху наследствения на ищците процесен имот, още повече, че праводателите на част от ищците не са и доживели неговото приключване, предвид което продължителността на производството е обременило емоционално всички ищци.
Неоснователни в тази връзка са и оплакванията на касатора ПдОС срещу съображенията на въззивния съд, който в мотивите към обжалваното решение № 496/28.12.2018 г. е приел, че независимо, че част от ищците не са били страни по процесното исково производство от самото му начало, а са встъпили в него като процесуални правоприемници на своите наследодатели, то правно-значима и за тях е цялата продължителност на производството. Този извод на съда е съобразен както с практиката на ЕСПЧ (решение от 29.03.2006 г. по делото Scordino v. Italy по жалба № 36813/97), така и с практиката на ВКС (решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), като също е основан на конкретните обстоятелства по делото – съдът е приел за установено въз основа на събраните свидетелски показания, че самите тези ищци, встъпили като процесуални правоприемници, са търпели реални неимуществени вреди (болки и страдания) от самото начало на гражданското дело – още докато наследодателите им са били страни по него, и тяхната съпричастност към последните относно забавянето на делото не е опровергана от други доказателства по настоящото дело.
Неоснователни са и оплакванията в касационните жалби на ПдОС и на ВКС за необоснованост като цяло на изводите на въззивния съд в двете обжалвани решения, че ищците са претърпели неимуществени вреди вследствие неразумната продължителност на процесното исково производство; несъстоятелни са и доводите на касаторите, че не били доказани такива конкретни вреди и причинно-следствената връзка между тях и неспазването на разумния срок при разглеждането и решаването на процесното дело. Както съгласно посочената от въззивния съд практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото Radkov v. Bulgaria по жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по жалба № 1849/08), така и съгласно практиката на ВКС (решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), в исковото производство по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде проведено от страна на ищеца по отношение на вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка между тях и забавеното производство; а относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. В случая от страна на касаторите и по двете съединени дела не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция. Напротив – от страна на ищците са поискани и съдът е допуснал разпит на свидетели, чиито показания са подробно обсъдени (при стриктно приложение и на разпоредбата на чл. 172 от ГПК) в мотивите към двете обжалвани въззивни решения, въз основа на което са установени конкретните негативни психо-емоционални изживявания на всеки от ищците вследствие неразумната продължителност на процесното исково производство.
Неоснователни са и касационните оплаквания и доводи на двамата жалбоподатели, че в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД и в противоречие със задължителната практика по прилагането ѝ – т. 11 (раздел II от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. е определен размерът на процесното обезщетение – по 6 000 лв. за всеки от ищците. Настоящата касационна инстанция намира, че този претендиран от ищците и присъден както от първата, така и от въззивната инстанция и по двете съединени дела, размер на процесното обезщетение съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД. Наред с всички останали конкретни обстоятелства, които са от значение за определянето на този справедлив размер и са установени по двете съединени дела (съгласно указанията и разясненията, дадени с посочената задължителна практика), правилно в случая съдът (не само въззивната, а и първата инстанция и по двете съединени дела) е отчел като водещ критерий обстоятелството, че самата държава (чиито процесуални субституенти в настоящото производство са ответниците-касатори ПдОС и ВКС), чрез сключването на приятелско споразумение по чл. 39 от ЕКЗПЧОС в рамките на производство пред ЕСПЧ, е признала за справедлив приблизително същият размер от 2 900 EUR на обезщетението, дължимо на К. Д. И., която също е била ищец по забавеното процесно гр. дело № 3258/2002 г. ПдРС и е претърпяла неимуществени вреди, идентични с тези, които са претърпели и ищците по настоящото дело. Поради това, присъденото процесно обезщетение в полза на последните не е несправедливо завишено по размер, както неоснователно поддържат двамата касатори; напротив – несправедливо би било този размер да бъде по-нисък, за което в мотивите към обжалваното въззивно решение № 176/17.05.2019 г. са изложени обосновани и изключително подробни съображения, които изцяло се споделят от настоящата касационна инстанция и не е необходимо да бъдат преповтаряни.
Неоснователни са и касационните оплаквания и доводи на жалбоподателя ПдОС срещу имащите характер на определения, части от двете обжалвани въззивни решения, с които (чрез произнасянето по частните жалби на същия жалбоподател срещу първоинстанционните определения, постановени по реда на чл. 248 от ГПК) са присъдени разноските за производството пред първата инстанция. Обосновано и аргументирано, и по двете дела въззивният съд е приел, че правният спор пред първата инстанция се отличава с немалка фактическа и правна сложност, предвид което правилен е и изводът, че не са прекомерни, направените от всеки от ищците разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер от по 1 260 лв. – възлизащи на двукратния размер на минималното адвокатско възнаграждение, определено съгласно сочената и от касатора разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Напълно несъстоятелни са и доводите на същия жалбоподател, че в негова тежест са възложени, направени от ищците разноски за заплащане на държавна такса. Задължението му за заплащането на тези разноски ясно и еднозначно е регламентирано в разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 1, предл. последно от ЗОДОВ, съгласно която, при уважаване на иска, съдът осъжда ответника да заплати на ищеца внесената държавна такса. Соченото от касатора тълкувателно решение № 7/16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС няма никакво отношение към тълкуването и приложението на тази разпоредба от ЗОДОВ. В касационните жалби на двамата жалбоподатели по двете дела не се съдържат оплаквания относно осъждането им да заплатят, направените от ищците разноски за съответното въззивно производство, като и предвид крайния изход на материалноправния спор, който остава непроменен пред настоящата касационна инстанция, няма основание тези разноски да бъдат преразглеждани.
В заключение – предвид всичко гореизложено, двете обжалвани въззивни решения следва да бъдат оставени в сила изцяло.
Също предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, двамата жалбоподатели-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците, направените от всеки от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от по 1 500 лв. за защитата им в касационното производство (от които: 1 000 лв. за изготвянето на отговорите на касационните жалби и 500 лв. за процесуалното представителство в откритото съдебно заседание и изготвянето на писмени бележки). Направеното пред настоящата инстанция от ответника-касатор ВКС, възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на тези разноски поради прекомерност, също е неоснователно предвид действителната фактическа и правна сложност на материалноправния спор, която е увеличена в касационното производство поради съединяването на двете дела за общо разглеждане и постановяване на общо решение по тях.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 496/28.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 731/2018 г., и решение № 176/17.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 164/2019 г., двете по описа на Пазарджишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Пловдивския окръжен съд и Върховния касационен съд да заплатят на Ц. А. Д. с ЕГН [ЕГН], М. А. С. с ЕГН [ЕГН], Н. А. П. с ЕГН [ЕГН], Н. Н. Р. с ЕГН [ЕГН], М. Н. Т. с ЕГН [ЕГН], Р. К. К. с ЕГН [ЕГН] и М. Д. С. с ЕГН [ЕГН] сумата от по 1 500 лв. на всеки един от тях – разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: