Р Е Ш Е Н И Е № 30 Гр. София, 06 февруари 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ЛАДА ПАУНОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Долапчиев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1745/2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. Н. З. А. и неговия служебен защитник – адв. З., срещу решение на Великотърновския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 162/2014 год., с което е изменена присъдата на Русенския окръжен съд по н. о. х. д. № 307/2014 год., като е увеличено наказанието на подсъдимия. В жалбите е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наказанието. Изложени са доводи, че увеличеното от апелативния съд наказание няма да съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Твърди се, че извън вниманието на въззивната инстанция са останали обстоятелства от съществено значение за размера на санкцията – младостта на подсъдимия, условията, в които е отраснал и се е формирал като личност, съдействието, оказано от него за разкриване на обективната истина. Поддържа се искане въззивният съдебен акт да бъде отменен и да бъде оставена в сила първоинстанционната присъда. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба. Сочи, че наказанието е явно несправедливо. Подс. Н. З. А. поддържа касационната си жалба. Солидаризира се с аргументите, предложени от неговия защитник и моли съда да намали наказанието му. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 23/26. 05. 2014 год. по н. о. х. д. № 307/2014 год. Русенският окръжен съд е признал подс. Н. З. А. за виновен в това, че на 25. 08. 2013 год., 07. 10. 2013 год. и на 23. 10. 2013 год. в [населено място], в условията на опасен рецидив и продължавано престъпление отнел от владението на Й. Х. Л., Н. А. К. и П. П. Ц. чужди движими вещи – златни накити на обща стойност 1 113 лева с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия от 14. 01. 2014 год. до влизане на присъдата в сила. Първата инстанция се е произнесла и по разноските по делото, осъждайки подс. А. да заплати сумата от 300 лева по сметка на Републиканския бюджет. С решение № 181/30. 09. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 162/2014 год. Великотърновският апелативен съд е изменил присъдата в санкционната и част, като е увеличил размера на наказанието лишаване от свобода от четири години на шест години и осем месеца. В останалата част присъдата е потвърдена. Настоящият съдебен състав намира, че въззивната инстанция е направила верен и законосъобразен извод относно необходимостта от увеличаване на наказанието, наложено на подс. А.. Били са съобразени всички обстоятелства от значение за вида и размера на наказанието без някои от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите. Както правилно е посочил апелативният съд, извън предходните осъждания, относими към квалификацията на деянието по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 29 от НК, по отношение на Н. А. са постановени още пет присъди, като всички те са за различни посегателства срещу собствеността. Престъпната дейност, предмет на настоящото дело, е започнала почти веднага след освобождаване на подсъдимия от местата за лишаване от свобода – последното наказание лишаване от свобода, видно от свидетелството за съдимост на А., е изтърпяно на 21. 03. 2013 год., а първото от деянията, включени в продължаваното престъпление, е извършено на 25. 08. 2013 год., т. е. само пет месеца по-късно. Не може да бъде игнорирано и обстоятелството, че трите посегателства, за които е постановена присъда по настоящото дело, също са осъществени в много кратък времеви интервал – в рамките на два месеца. В тази връзка особено показателно е, че между извършване на второто и третото деяние са изминали само шестнадесет дни. Всички тези обстоятелства обосновават извод, че независимо от относително младата възраст на подсъдимия (към момента на деянието той е бил на двадесет и девет години), е налице трайно установен модел на незаконосъобразно поведение и престъпна упоритост, указващи, че изтърпените до момента наказания лишаване от свобода не са постигнали необходимия поправително-възпитателен ефект спрямо А.. Наред с високата лична обществена опасност на подсъдимия, извършеното от него също може да бъде преценено като общественоопасно в значителна степен. За този извод от значение са няколко обстоятелства, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от Н. А.. Изборът на жертвите – жени на преклонна възраст; използването пострадалите (търсене на роднина, който уж живеел в същия блок, необходимостта да купи подарък за рождения ден на баба си, предварително посещение на пенсионерски клуб с цел събиране на информация относно притежаваните от възрастните жени златни накити и последвалата покана за празненство по случай рожден ден); предприетите действия по отстраняване от местопроизшествието на лицата, които биха могли да осуетят намерението му; значителната стойност на предмета на престъплението (1 113 лева) убеждават и касационната инстанция в правилността и законосъобразността на въззивния извод, че деятелността на А. заслужава по-сериозна обществена реакция и по-значителна санкция от наложената от първостепенния съд. На така обсъдените отегчаващи обстоятелства не могат да бъдат успешно противопоставени като основание за намаляване на наказанието нито данните за условията, при които е израснал подсъдимият (видно от автобиографията му, същият е бил лишен от бащинска грижа, тъй като баща му е напуснал семейството), нито тези за наличие на лека умствена изостаналост, която не препятства способността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Те безспорно имат значение на смекчаващи отговорността обстоятелства, но съпоставени в количествено и качествено отношение с отегчаващите такива, не могат да обосноват претендирания от подсъдимия и неговия защитник извод за явна несправедливост на наказанието. Същото се отнася и за направеното от подсъдимия признание на фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Въззивната инстанция е съобразила, че то е продължение на заетата в досъдебното производство позиция на А. да направи самопризнание и да съдейства за разкриване на обективната истина като разкаже подробно за обстоятелствата, при които е извършено всяко от трите посегателства, включени в продължаваната престъпна дейност. С оглед указанията на ВКС, дадени в ТР № 1/2009 год. по т. д. № 1/2008 год. на ОСНК, правилно е преценено, че този факт следва да се третира като смекчаващо обстоятелство. Предвид значителния превес на отегчаващите обстоятелства обаче признанието нито само по себе си, нито в съвкупност с другите смекчаващи обстоятелства може да обоснове извод, че наказанието следва да бъде намалено до размера, установен с първоинстанционната присъда. Не могат да бъдат споделени доводите в касационната жалба на защитника, че тъй като принудата, упражнена спрямо пострадалите, не е с голям интензитет, тя следва да се интерпретира като смекчаващо отговорността обстоятелство. Това е така, защото за съставомерността на деянието по чл. 198 от НК поначало е необходимо упражняването на принуда – сила или заплашване, дори и с минимална интензивност. Само когато принудата е значителна и се характеризира с бруталност, арогантност или жестокост и излиза извън рамките на обичайните случаи на употреба на физическо или психическо насилие, с цел отнемане на вещите, тя би могла да се отчита, но само и единствено като отегчаващо отговорността обстоятелство. Независимо от изложеното касационната инстанция следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК и да намали наказанието на подс. Н. А.. Аргумент за това е искането, съдържащо се във въззивния протест. Внимателният прочит на процесуалния акт, поставил началото на въззивното производство, недвусмислено показва, че апелативният съд е бил сезиран не просто с искане за влошаване положението на подсъдимия, но и със съвсем конкретни параметри, в които да бъде сторено това. Както в обстоятелствената част на протеста, така и в неговия диспозитив изрично е посочено, че според представителя на държавното обвинение справедливо би било наказание в размер на осем години лишаване от свобода, което след прилагане на чл. 58а, ал. 1 от НК и след редукцията му с една трета следва да бъде намалено на пет години и четири месеца. Това е максимумът, до който въззивната инстанция би могла да увеличи наказанието, предвид императивната разпоредба на чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК, въвеждаща наличието на съответен протест като предпоставка за влошаване положението на подсъдимия. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика понятието „съответен протест” еднозначно се тълкува като протест, в който е направено изрично искане. Протестът, в който се иска влошаване на положението на подсъдимия, обвързва въззивния съд, защото последният се произнася в рамките, поставени от прокурора – така, ако в протеста се иска да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, но не да бъде увеличено наложеното наказание, съдът не може да го увеличи; ако в протеста се иска само отмяна на чл. 66 от НК, въззивната инстанция не може да наложи кумулативното наказание, предвидено в закона, но неналожено от първия съд; ако протестът касае само едно от деянията, за които е оправдан подсъдимият, въззивният съд не може да отмени присъдата и да постанови нова, осъдителна и по отношение на останалите обвинения, за които е постановена оправдателна присъда; най-сетне, както е и в настоящия случай, ако в протеста се съдържа изрично искане с колко да бъде увеличено наказанието, въззивната инстанция не може да наложи санкция в по-голям размер от поисканото от представителя на държавното обвинение. С оглед изложеното е наложително решението на Великотърновския апелативен съд да бъде изменено в санкционната му част като наказанието на подс. Н. А. бъде намалено на пет години и четири месеца лишаване от свобода. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал.1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 181/30. 09. 2014 год. на Великотърновския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 162/2014 год., в частта, с която е изменена присъдата на Русенския окръжен съд по н. о. х. д. № 307/2014 год. и е увеличено наказанието на подсъдимия, като НАМАЛЯВА наказанието лишаване от свобода на подс. Н. З. А. от шест години и осем месеца на ПЕТ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.