Р Е Ш Е Н И Е № 134 Гр. София, 20.12.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 405/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ М.-93-Ц. А. [населено място] с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните пълномощници адв. П. и адв. Д., срещу решение № 741/20.03.2014 г. по т.д. № 407/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав в частта, с която, след отмяна на решение № 1334/05.12.2011 г. по т.д.№ 1478/2009 г. на Софийския градски съд, ТО, 7 с-в в съответната осъдителна част, са отхвърлени предявените от ЕТ М.-93-Ц. А. против М ЕНД Р С. К. Е. искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за присъждане на сумата 50 426.23 лв. – част от платената от ищеца цена по предварителни договори за покупко-продажба на недвижим имот от 29.12.2005 г. и от 02.05.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 09.09.2009 г. до окончателното й изплащане. Оплакванията в жалбата са за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Според касатора, неправилно и необосновано съставът на въззивния съд е приел, вместо че ищецът е изправна, а ответникът – неизправна страна по сключените между тях договори, че и двете страни носят вина за договорното неизпълнение, при това не е приложил правилно института на т. нар. „двустранна вина” относно произтичащите от същия правни последици. Като развива подробни доводи в тази насока, касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество, с което предявените искове да бъдат уважени. Ответникът по касационната жалба М ЕНД Р С. К. Е. [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адв. А., счита жалбата за неоснователна, а въззивното решение – за правилно, поради което моли същото да бъде оставено в сила. Подробни доводи и съображения се съдържат в представените в о.с.з. писмени бележки. Касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в посочената част е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса относно последиците при разваляне на договорите при наличие на т.нар. „двустранна вина”, в аспекта на възможност едната от страните да получи задатък и/или неустойка, разрешаван противоречиво от съдилищата, видно от влезлите в сила решения № 301/15.12.2008 г. по гр.д.№ 898/2008 г. и № 233/22.02.2013 г. по гр.д.№ 3910/2012 г., двете на РС - Стара Загора – по отношение на задатъка; № 130/16.06.2011 г. по т.д.№ 200/2011 г. на АС – Варна и решение от 03.06.1010 г. по т.д.№ 226/2009 г. на ОС – Добрич – по отношение на неустойката. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, и на основание чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: По въпроса относно наличието „двустранна вина” в договорното изпълнение, правото на разваляне в тази хипотеза и последиците за страните, въззивният съд в обжалваното решение е приел, че и двете страни по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.12.2005 г. относно изграждане и прехвърляне на собствеността върху магазин и съответно по предварителен договор от 06.05.2016 г. с предмет -подземен гараж и мазе, са неизправни. Ищецът, в качеството си на купувач, не е изпълнил задълженията си за извършване на плащанията в уговорения срок, но и ответникът – продавач е неизправен по отношение на задължението да построи в срок /до 08.09.2007 г./, като е допуснал виновна забава за повече от 24 месеца. Съдът е посочил, че когато и двете страни са в неизпълнение, няма пречка договорът да се развали от която и да е от тях /в случая са отправени насрещни писмени волеизявления за разваляне от ответника – на 26.06.2009 г., от ищеца – на 20.07.2009 г./, като т.нар. в теорията „двустранна вина” не е пречка за упражняване на потестативното право за разваляне на договора, а значението й е свързано с невъзможността която и да е от страните да иска обезщетение от другата за неизпълнението й. Затова в случая следва да се приеме, че ответникът, отправяйки писмено изявление за разваляне, достигнало до насрещната страна на 02.07.2009 г., първи е упражнил правото си на разваляне и това разваляне е надлежно. Предмет на предявения иск по чл.55 ал.1 ЗЗД е задържаната от ответника част от платената от ищеца цена. От писмените доказателства и заключението по назначената ССЕ е установен размерът на заплатената общо по двата договора цена, както и размерът на върнатата от ответника част, като последният е задържал суми в размер на даденото капаро и начислени неустойки за забава. Спорът е съсредоточен върху това, може ли продавачът да задържи валидно при условията на извънсъдебно прихващане горните суми след развалянето на договора. Според състава на въззивния съд, първата инстанция неправилно е приела, че след като ответникът е неизправна страна, той няма право да получи /прихване/ уговорените неустойки, тъй като, съобразно клаузата на чл.20 от договорите, при едностранното им прекратяване от страна на продавача, поради забава в плащанията от страна на ищеца, ответникът дължи връщане на получените суми, но след като приспадне дължимите поради забава неустойки /възлизащи на 18 364.97 лв., съобразно заключението на вещото лице по ССЕ/. Приел е, че неизправността на страните към момента на разваляне на облигационната връзка е основание те да не получат обезщетение само по повод развалянето, но остава възможността да получат обезщетение по повод неизпълнението на насрещната страна, което е изрично уговорено. Досежно останалата част от спорното право, представляваща задържано капаро в размер на 41 565.30 лв., претенцията на ищеца също е счетена за неоснователна. Прието е, че капарото не се отличава от задатъка по чл.93 ЗЗД, както и че конкретното му значение, макар да не е посочено в договорите, следва от закона. Затова, ако страната, която е дала задатъка, не изпълни задължението си, другата може да се откаже от договора и да го задържи. С оглед обезщетителната функция на задатъка и т.к. ищецът е неизправна страна, той не може да претендира връщане на уговореното капаро. В рамките на договорените клаузи относно плащането на цената съдът не е констатирал неизправност на ответната страна, поради което е приел, че тя има право да задържи дадения задатък. І. По въпроса, обусловил разглеждането на касационната жалба, съдът намира следното: Обратно на приетото с обжалваното решение /че неизправна страна може да задържи дадения й задатък и че има право на неустойка поради неизправността на другата страна, когато договорът е развален, но и двете страни имат вина за неговото неизпълнение/, е становището, изразено в цитираните по-горе влезли в сила решения на съдилищата. Според мотивите на решение № 301/15.12.2008 г. по гр.д.№ 898/2008 г. и решение № 233/22.02.2013 г. по гр.д.№ 3910/2012 г., двете на РС - Стара Загора, при двустранните договори е възможно и двете страни да не са изпълнили насрещните си задължения. Тогава всяка една от двете еднакво неизправни страни може да иска развалянето на облигационната връзка, като договорът ще бъде развален в обща вреда и полза. В този случай двустранната вина на страните не ще бъде пречка за упражняване на правото по чл.87 ЗЗД, доколкото всяка страна е както длъжник по неизпълненото от нея задължение, така и кредитор на неизпълненото от другата страна насрещно задължение. Наличието на двустранно неизпълнение на договора ще има само тази последица при развалянето му, че никоя от страните по него не ще може да иска от другата обезщетение за неизпълнението й, респективно никоя от тях няма правото да задържи получения задатък или да иска дадения от нея такъв в двоен размер, защото тя самата също е неизправна. Сходни са мотивите, изразени в решение на АС – Варна № 130/16.06.2011 г. по т.д.№ 200/2011 г. и решение от 03.06.1010 г. по т.д.№ 226/2009 г. на ОС – Добрич досежно неустойката: При установяване, че към датата на предприетото разваляне на договора и двете страни по него са имали качеството на неизправна страна, всяка от страните може да иска развалянето му... Развалянето на облигационния договор има за последица връщане на даденото – чл.88 вр. чл.55 ал.1 ЗЗД... Дължимата реституция на даденото по договора настъпва без оглед чия е вината за погасяването на облигационното отношение. Не така стои обаче въпросът с дължимите обезщетения. Наличността на двустранна вина обуславя извода, че никоя от страните не може да иска обезщетение от другата поради неизпълнението й, поради което и предявеният иск по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка е неоснователен. Настоящият съдебен състав споделя като правилно разрешението, дадено с посочените съдебни решения, а не това в обжалваното въззивно решение, по следните съображения: Правото на неустойка за неизпълнение по чл.92 ЗЗД, както и правото на задатък по чл.93 ЗЗД, принадлежи само на изправната страна по договора. И двата института имат обезщетителни функции, поради което развалящият договора, ако бъде възприето наличие на т. нар. „двустранна вина”, няма право да се ползва от тях, респективно в този случай нормите на чл.92 и чл.93 ЗЗД не намират приложение. ІІ. С оглед изложеното по-горе, обжалваното въззивно решение се преценява като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, както и вътрешно противоречиво, т.к. като краен резултат е прието, че неизправната страна може да използва клаузи от разваления договор, за да реализира правата си на неустойка за забава и задатък, независимо от собственото си неизпълнение. И двете договорни форми на отговорност за неизпълнение притежават обезщетителна функция, която съдът сам е посочил, че не може да породи действие в случаите на двустранна вина, респективно, въпреки приетата неизправност на двете страни, е приложил правилата на ЗЗД, съгласно които се санкционира неизправната страна в полза на изправната. Решението е необосновано и незаконосъобразно и в частта, с която е прието, че ищецът е неизправна страна по договорите от 29.12.2005 г. и от 02.05.2006 г., въз основа на които ответникът се е задължил да построи и прехвърли собствеността върху описаните в тях обекти срещу заплащане на цена /възнаграждение/ на вноски, при достигането на определени етапи на завършеност на сградата. По отношение на първия предварителен договор, от представените платежни нареждания и заключението на ССЕ се установява, че първите три вноски, вкл. първоначалната, уговорена като капаро, са направени с минимално закъснение /закъснението по втората вноска не е коректно изчислено от вещото лице, поради което се приема от съда за недоказано в претендирания от ответника размер/. По отношение на четвъртата вноска забава не е налице, т.к. изискуемостта й е обусловена не само от изпълнението на задължението на ответника да постави външна дограма на сградата, но и от уведомяването на ищеца за това, за да може последният да престира. По делото не са ангажирани доказателства кога е била поставена дограмата, нито че този факт е бил доведен до знанието на ищеца. Липсата на съдействие е една от формите на неизправност на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД, а като последица от кредиторовата забава длъжникът се освобождава от последиците на собствената такава – чл.96 ал.1 ЗЗД. Последната вноска изобщо не е станала дължима, т.к. е платима при подписване на Акт образец 15, какъвто към момента на волеизявлението за разваляне все още не е бил издаден. По отношение на втория предварителен договор са установени две минимални закъснения /от 3 и 11 дни/. Те са основание единствено за търсене на уговорената в договорите неустойка, каквато е следвало да бъде поискана своевременно от страна на ответника, докато същият е бил изправен, а договорите – в действие, но не и за развалянето им /съобразно уговореното, забавата на купувача може да доведе до разваляне на договорите, ако тя е продължила повече от 15 дни/. От данните по делото се установява, че междувременно ответникът е допуснал двугодишна виновна забава при изпълнение на задължението да завърши в уговорения вид обектите, предмет на сключените предварителни договори, както и че е прехвърлил правото на собственост върху тях на трето лице на 30.06.2009 г., с което се е поставил в невъзможност да ги изпълни. При тези обстоятелства отправеното от него изявление за разваляне на договорите не е породило правно действие. Ищецът обаче е имал право да развали същите при условията на чл.87 ал.1 ЗЗД на посочените основания, упражнил го е надлежно – в качеството му на изправна страна, и на основание чл.55 ал.1 пр. последно ЗЗД вр. чл.88 ЗЗД има право на реституция на даденото по тях, а именно – да му бъде върнат остатъкът от авансово платената цена в размер на 50 426.23 лв. По изложените съображения, решението на Софийския апелативен съд следва да бъде отменено в допуснатата до обжалване част като неправилно и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен в посочения по-горе размер. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 741/20.03.2014 год. по т.д. № 407/2013 год. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав в частта, с която, след отмяна на решение № 1334/05.12.2011 г. по т.д.№ 1478/2009 г. на Софийския градски съд, ТО, 7 с-в в съответната осъдителна част, са отхвърлени предявените от ЕТ М.-93-Ц. А. против М ЕНД Р С. К. Е. искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за присъждане на сумата 50 426.23 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М ЕНД Р С. К. Е. [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на ЕТ М.-93-Ц. А. [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 50 426.23 лв. – част от платената цена по предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти от 29.12.2005 г. и от 02.05.2006 г., подлежаща на връщане, на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.09.2009 г. до окончателното й изплащане. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: