Р Е Ш Е Н И Е № 46 гр. София, 19.05.2022г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №408 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв.Ал.И. срещу решение №1524 от 17.11.2020г. по в.т.д. №2132/2020г. на Апелативен съд- София, с което се потвърждава решение №3 от 13.02.2020г., постановено по т.д. №34/2019г. по описа на Окръжен съд- Видин. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ЗД „Бул Инс“ АД против Ц. И. Г. искове с правно основание чл.274, ал.1, т.2 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 35 000 лева, представляваща изплатено от застрахователя обезщетение и ликвидационни разноски в размер на 15 лева, ведно с лихвата за забава от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторът претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен изцяло предявеният иск, ведно със законната лихва до окончателното плащане. Претендира разноски за трите инстанции. Ответникът по жалбата Ц. Г. не представя писмен отговор в законоустановения срок. В открито съдебно заседание оспорва касационната жалба и заявява претенция за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.274, ал.1, т.2 КЗ /отм./, въззивният съд излага доводи, че не са установени част от релевантните факти, а именно: че ответникът като застраховано лице – водач на лекия автомобил към момента на настъпване на процесното ПТП, е съзнавал, че управлява неизправно МПС, като независимо от това не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на неизправността, както и, че процесното ПТП е възникнало в резултат на тази неизправност. Съдът обсъжда влязлата в сила присъда №40/17.09.2015г., постановена по НОХД №143/2015г. по описа на ОС-Видин и приема, че тя е задължителна относно противоправността на деянието на ответника, виновността и причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат. Намира, че въпреки установената съставомерност на деянието на ответника относно нарушенията по чл.139, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.10, ал.1, т.1, б.“а“ ППЗДвП /управлявал е неизправно МПС, чиято неизправност се е изразявала в неосигуряване равномерно спиране на всички колела и необходимите спирачни усилия на всяко колело/, не е налице безсъмнена установеност на предпоставките за ангажиране регресната отговорност на водача на лекия автомобил по чл.274, ал.1, т.2 КЗ /отм./. Решаващият съдебен състав излага доводи, че по делото е установено от неоспореното заключение на автотехническата експертиза, че с оглед спецификата й, конкретната повреда на управлявания от ответника автомобил, изразяваща се в блокиране /клеясване/ на спирачния цилиндър на задното ляво колело на автомобила, е могла да се констатира субективно само от много опитен водач, управлявал продължително и постоянно време конкретния автомобил, какъвто ответникът не е, и само в условията на аварийно/екстремно/ спиране. Въззивният съд стига до извод, че ответникът е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици от деянието си, изразяващо се в управляване на лек автомобил с неизправна спирачна система, което изключва ангажирането на регресната му отговорност. С определение №60679/13.12.2021г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС по въпроса - за задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, по смисъла на чл.300 ГПК. За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното: Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, подлежат на доказване от страната, която ги твърди с допустимите за това доказателства. Осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. /решение №25 от 17.03.2010г., т.д.№211/2009г., ІІ т.о.; решение №163 от 26.10.2011г., т.д.№1025/2010г., ІІ т.о.; решение №150 от 22.11.2011г., т.д. №1147/2010г., II т.о.; решение №7 от 09.03.2022г., гр.д. №2000/2021г., III г. о. и др./. Тази практика се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС. По основателността на касационната жалба: Правилно въззивният съд приема, че с влязла в сила присъда №40/17.09.2015г., постановена по НОХД №143/2015г. по описа на ОС-Видин, ответникът Ц. Г. е признат за виновен и осъден за това, че на 11.12.2014г. на път ІІ-14 /В.-Кула/ в района на пътен възел „Новоселци“ при управление на л.а. „Фолксваген-Пасат“ с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на К. П. А., е нарушил конкретно посочените правила за движение по пътищата, включително и чл.139 ППЗДвП, вр. с чл.139, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.10, ал.1, т.1, б.“а“ ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Г. М. М.. В мотивите на присъдата подробно е описан механизмът на ПТП, вкл. че управляваният от подсъдимия А. автомобил е бил с дефект на спирачната уредба, а след удара се е отклонявал в дясно, станал е неуправляем. Цитираните в присъдата разпоредби на чл.139, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.10, ал.1, т.1, б.“а“ ППЗДвП предвиждат, че движещите се по пътя пътни превозни средства трябва да бъдат технически изправни, като моторно превозно средство или тегленото от него ремарке е технически неизправно, ако има повреда или неизправност по основната спирачна уредба, при която не се осигурява равномерно спиране на всички колела, както и необходимите спирачни усилия за всяко колело. Въпреки позоваването на задължителната сила на присъдата относно противоправността на деянието на ответника, виновността и причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат, решаващият съдебен състав в нарушение на чл.300 ГПК и съдебната практика по неговото приложение стига до извод, че от събраните в настоящото производство доказателства не се установява ПТП да е възникнало в резултат на процесната неизправност на автомобила, както и че ответникът е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици от деянието си, изразяващо се в управляване на лек автомобил с неизправна спирачна система. Обстоятелствата, че ПТП, при което е настъпила смъртта на Г. М., е резултат от нарушения на множество правила за движение по пътищата, включително и на разпоредбите, задължаващи водачите на МПС да управляват изправни автомобили, в това число с изправна спирачна уредба, като виновен за това деяние е водачът Ц. Г., са установени със задължителна за гражданския съд сила. Деянието на подсъдимия Г. /ответник по иска с правно основание чл.274, ал.1, т.2 КЗ, отм./, виновността му и причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат /смъртта на Г. М./ са установени със задължителна сила с влязлата в сила присъда. Като е приел въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, че не се установява ПТП да е възникнало в резултат на процесната неизправност на автомобила и като е формирал извод, че ответникът е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици от деянието си, изразяващо се в управляване на лек автомобил с неизправна спирачна система, т.е. че е налице случайно деяние по чл.15 НК, въззивният съд не е зачел задължителната сила на присъдата съгласно чл.300 ГПК. Наличието на случайно деяние- факти и обстоятелства, от които да се направи извод, че деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, изключва вината за причинените вреди. Въпреки допуснатото нарушение на чл.300 ГПК, изразяващо се в незачитане на задължителната сила на влязлата в сила присъда, с която ответникът по иска е признат за виновен за причиняването на смъртта на Г. М. при процесното ПТП, включително поради управляване на автомобил с неизправна спирачна уредба, като краен резултат постановеното въззивно решение, с което е потвърдено отхвърлянето на иска с правно основание чл.274, ал.1, т.2 КЗ /отм./, е правилно. Обосновани и съобразени със съдебната практика са изводите на съда, че в конкретния случай не се доказва, че ответникът към момента на настъпване на процесното ПТП, е съзнавал, че управлява неизправно МПС, като независимо от това не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на неизправността. В практиката на ВКС се приема, че в хипотезата на чл.274, ал.1, т.2 КЗ /отм./, за да бъде ангажирана отговорността на водача на МПС по регресния иск на застрахователя, водачът на МПС трябва да съзнава, че управлява неизправно МПС и въпреки това не е спрял и не е взел мерки за отстраняването й, която повреда или неизправност е застрашавала безопасността на движението и ПТП е възникнало в резултат на това /решение №130 от 03.05.2012г., т.д.№244/2010г., І т.о., цитирано и от въззивния съд/. Да съзнава, че управлява неизправно МПС, означава да знае, че автомобилът има повреда, а видно и от мотивите на самата присъда наказателният съд от субективна страна приема, че водачът Г. „е бил длъжен да се съобрази, че кара чужда кола, на която не познава изправността“. Обосновани са доводите на въззивния състав, че от неоспореното заключение на автотехническата експертиза се установява, че конкретната повреда на управлявания от ответника автомобил, изразяваща се в блокиране /клеясване/ на спирачния цилиндър на задното ляво колело на автомобила, е могла да се констатира субективно само от много опитен водач, управлявал продължително и постоянно време конкретния автомобил и само в условията на аварийно/екстремно/ спиране. При липсата на спор, че ответникът не е собственик на автомобила, управлявал го е инцидентно и няма категорични доказателства да е знаел за процесната повреда, съдът е достигнал до обоснован и законосъобразен извод, че Ц. Г. не е съзнавал, че управлява неизправно МПС, респ. че предявеният срещу него регресен иск на застрахователя по чл.274, ал.1, т.2 КЗ /отм./ е неоснователен. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. По разноските: На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да плати на ответника сумата 1 600 лева- договорено и платено в брой адв.възнаграждение за производството пред ВКС. Неоснователно е възражението на касатора по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, тъй като същото надвишава само с 20 лева минималния размер, изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №1524 от 17.11.2020г. по в.т.д. №2132/2020г. на Апелативен съд- София. ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на Ц. И. Г., ЕГН [ЕГН] сумата 1 600 лева разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.