Р Е Ш Е Н И Е № 174 гр. София, 20 юни 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети март две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря Надя Цекова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от председателя (съдията) Савка Стоянова дело № 2919/ 2011 година Производството е образувано по повод касационна жалба от подсъдимите И. А. М. и Р. А. М. против въззивно решение № 134 от 21.10.2011г. постановено по в.н.о.х.д.№ 266/2011г. по описа на Варненският апелативен съд. В жалбата се правят доводи за допуснати нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила, явна несправедливост на наказанията- касационни основания по чл.348, ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК.Излагат се съображения и за необоснованост на съдебния акт. В съдебното заседание жалбата се поддържа, като се излагат съображения основно за допуснато нарушение на закона по отношение на подсъдимия Р. М. , поради признаването му за виновен,макар да липсвали доказателства за участие в деянието, както и за явна несправедливост на наказанията и по отношение на двамата подсъдими. Гражданският ищец не се явява, не взема и писмено становище по касационната жалба. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е изцяло неоснователна и предлага въззивното решение да се остави в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като прецени доводите на страните и провери въззивното решение в пределите по чл.347, ал.1 от НПК намери за установено следното: Варненският апелативен съд с решение № 134 от 21.10.2011г. по в.н.о.х.д.№ 266/2011г. е потвърдил присъда № 15 от 20.05-2011г. постановена по н.о.х.д.№ 109/2011г. на Окръжен съд- Добрич. С присъдата подсъдимите И. А. М. и Р. А. М. са признати за виновни в това, че на 19.06.2008г. в гр. Д., в съучастие,първият като извършител,а втория- помагач, при условията на опасен рецидив, отнели чужди движими вещи на обща стойност 211лв. от владението на М. М., с намерението противозаконно да ги присвоят, като за целта употребили сила и деянието е останало недовършено по независещи от тях причини, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1, чл.20, ал, 2 и ал.4, чл.18, ал.1 и чл.54 от НК са наложени наказания за И. М.- десет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим ,а за Р. М.- девет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим. На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето, през което двамата подсъдими са били задържани. Довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е неоснователен. Съображенията, изложени в касационната жалба в подкрепа на довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила всъщност касаят събраните по делото доказателства, които според защитата не били достатъчни.Налагало се събиране и на други доказателства, чрез които щели да се изяснят основни въпроси, свързани с авторството на деянието, както и неговата квалификация. Възраженията не се споделят от настоящия състав.Те могат да бъдат определени като такива за непълнота на доказателствата, но последната не е самостоятелно касационно основание и може да се разглежда единствено на плоскостта на процесуалните нарушения.Такова би било налице обаче, ако подсъдимите бяха направили във въззивното производство искане за събиране на нови доказателства, а съдът неоснователно бе отказал и делото е решено без обвинението да е доказано по несъмнен начин.След като подсъдимите не са искали попълване на доказателствената съвкупност от въззивния съд и последният в изпълнение на задълженията си и служебно да събира доказателства е приел, че не се налага събирането на нови доказателства, не е налице процесуално нарушение свързано със задължението съдът да събира и преценява всички необходими доказателства, свързани с предмета на доказване.Видно от мотивите на въззивното решение, въпреки липсата на доказателствени искания, съдът е дал отговор на защитата защо не се е налагало в първата инстанция събиране на поисканите пред тази инстанция доказателства.Отговорът на въззивния съд е аргументиран и подкрепен от конкретни, събрани по делото доказателства, които са приети като достатъчни за изясняване на фактите и обстоятелствата по делото, имащи значение при решаване на въпросите по чл.301, ал.1 от НПК. Възражението, че „допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд водят и до необоснованост на атакуваната присъда” не подлежи на разглеждане по същество от настоящия състав.И в тази част от касационната жалба се атакува първоинстанционната присъда, която е била предмет на проверка от въззивния съд, чието решение пък се проверява от касационната инстанция.Както многократно е отбелязвано пределите на касационния контрол са ясно разписани в закона, ограничени са и касационните основания, като между тях не е необосноваността на съдебния акт.Последната инстанция по фактите е въззивната и след като производството пред нея е проведено в съответствие с процесуалните изисквания, за касационната инстанция промяна в приетите за установени фактически положения е недопустима. Поради изложените съображения съставът намери, че при разглеждането на делото и от двете съдебни инстанции не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, с оглед попълване на доказателствената съвкупност. Доводът за допуснато нарушение на закона – касационно основание по чл.348, ал.1 т.1 от НПК е неоснователен. Съображенията, изложени в подкрепа на този довод по отношение подсъдимия Р. М. са, че той не е автор на деянието, а единствено е имал желание да изведе брат си- втория подсъдим И. М. от местопроизшествието.Това му поведение неправилно било определено като „помагач”, поради което и се иска оправдаване. Възраженията не се споделят от състава.Те са били предмет на проверка от въззивния съд, който при правилно приетите за установени фактически положения е направил и верен извод по въпроса извършено ли е престъпление, от кого и каква е квалификацията на деянието. По несъмнен начин е установено, че извършеното деяние е грабеж, при който насилието е осъществено от подсъдимия И. М., а участието на брат му- подсъдимия Р. М., представлява помагаческа дейност.За общността на умисъла на двамата са преценявани всички обективни признаци от състава на престъплението, поведението им преди и след деянието, поради което няма съмнение, че дейността си подсъдимите са били обмислили и разпределили участието си. Поради изложените съображения и тези на предшестващите инстанции материалният закон не е нарушен. Поради наличието на минали осъждания за престъпления от общ характер на лишаване от свобода, правилно извършеното е квалифицирано като престъпление по чл.199, ал.1, т.4 във вр. чл.18, ал.1, чл.20, ал.2 НК /за И. М./ и чл.20, ал.4 от НК/ за Р. М.. Доводът за явна несправедливост на наказанията- чл.348, ал.1, т.3 от НПК е основателен. При преценката на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказанията, съдът не е преценил правилно относителната тежест на отегчаващите обстоятелства, както и приел за такива – обстоятелства, които по закон не могат да отежняват отговорността на из-вършителя. И двете съдебни инстанции са посочили като обстоятелство, отегчаващо отговорността на подсъдимите „ значителен брой осъждания, надхвърлящи необходимия минимален брой, определящ квалификацията опасен рецидив”, което е неточно.Видно от данните за съдимост, престъпленията, за които са осъдени са при условията на съвкупност и това обстоятелство е позволило групиране на наложените наказания в две групи.По първата общото наказание е било три години, при условията на чл.66, ал.1 от НК, а по втората група- една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на по 2000лв.Вярно е, че И. М. има още идна осъждане на две години лишаване от свобода, но и това наказание е било отложено на основание чл.66 от НК.При тези данни очевидно е, че не е налице „значителен брой” осъждания извън определящото квалифициращо обстоятелство „опасен рецидив” и броя на осъжданията не може да даде тази относителна тежест, която е преценена от съдебните инстанции.Вярно е, че множеството осъждания, както и изтърпяваните наказания лишаване от свобода има значение при определяне на наказанието, но само когато може да се направи извод, че чрез тях не са постигнати целите на наказанието, което налага и определяне на едно наказание лишаване от свобода, надхвърлящо значително по размер изтърпяваните до момента.Неправилно като отегчаващо обстоятелство е посочено и липсата на критично отношение към деянието.Упражняването на основното, гарантирано от закона право на защита, позволява на извършителите да изберат начина, по който да се защитават, включително и чрез отказ за дават обяснение, да признават или не вината и изобщо участието в даденото престъпление.От това им процесуално поведение обаче не могат да се правят изводи в тяхна вреда в т.ч. да се приема за отегчаващо обстоятелство липсата на признание.Не може да бъде такова и наличието на висящо досъдебно производство, тъй като не е известен изхода му. Поради изложените съображения настоящият състав намира, че наказанията, които биха удовлетворили в най- голяма степен справедливостта и целите, предвидени в чл.36 от НК и за двамата подсъдими следва да са при смекчаващи обстоятелства, като се отчете и конкретното участие на всеки един от тях- Р. М.- помагач и И. М. – извършител.Съответни на извършеното от подсъдимите наказания съставът намира, че са седем години лишаване от свобода за И. М. и шест години лишаване от свобода за Р. М. и в този смисъл при наличието на касационното основания по чл.348, ал.5,т.1 от НПК въззивното решение следва да се измени. Водим от гореизложеното и на основание чл.354,ал.2,т.1 от НПК Върховният касационен съд,второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 134 от 21.10.2011г. постановено по в.н.о.х.д.№ 266/2011г. на Варненския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложените наказания на подсъдимия И. А. М. от десет години на седем години лишаване от свобода, а на подсъдимия Р. А. М. от девет години на шест години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА посоченото решение в останалата му обжалвана част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: