Р Е Ш Е Н И Е № 50127 София, 03.11.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 815/2021г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Б. от [населено място] против решение № 1542 от 25.11.2020 г. по т. д. № 2182/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 893 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 13/2019 г., е уважен предявеният от К. Г. Х. от [населено място], общ. Разлог срещу касаторката положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 50 000 лв., представляваща половината от сумата 100 000 лв. по запис на заповед от 10.01.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 10264 от 31.10.2018г. по ч. гр. д. № 2537/2018 г. на Благоевградски районен съд. Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие с приетото от въззивната инстанция, че не е налице надлежно релевирано от ищцата твърдение за каузално правоотношение, за обезпечаването на което е издаден процесният запис на заповед. Счита, че този извод е в явно противоречие с изложеното както в самата искова молба, така и с направеното в първото съдебно заседание уточнение от пълномощника на ищцата. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 198 от 06.04.2022 г. по настоящото дело на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответницата по касация – К. Г. Х. от [населено място], общ. Разлог – заявява становище за неоснователност на касационната жалба, по съображения в писмен отговор от 16.03.2021 г. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 50 000 лв., представляваща част от сумата 100 000 лв. по запис на заповед от 10.01.2017г., издаден от К. Н. (майка на страните), въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и установява съществуването на вземане за посочената сума в полза на К. Г. Х. срещу С. Г. Б.. Като неоснователни решаващият въззивен състав е преценил всички заявени от ответницата по иска възражения: На база заключението на тройната графическа експертиза е счел за недоказано твърдението, че записът на заповед е неавтентичен, а с оглед показанията на разпитаните по делото свидетели е направил извод и за недоказаност на възражението, че същият е унищожаем, тъй като е издаден при измама и от лице, което не е могло да разбира действията си и да ръководи постъпките си. По спорния въпрос дали, с оглед заявеното в исковата молба, че ищцата К. Х. е дала на своята майка (издател на записа на заповед) сумата 100 000 лв., е необходимо да бъде изследвано каузалното правоотношение във връзка с предоставянето на тази сума, въззивната инстанция не е споделила извода на първостепенния съд, че такова твърдение е въведено надлежно в процеса и че същото подлежи на установяване. Позовавайки се на задължителните указания по т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издаден запис на заповед, решаващият състав е приел, че доколкото „в конкретния случай ответницата твърди, че правоотношение въобще не е имало и тъй като това представлява отрицателен факт, то в нейна тежест не може да бъде възложено да установи тези свои твърдения“. Поради това е направил извод, че при редовност на процесния запис на заповед от външна страна и при липсата на данни за погасяване на вземането по него, ответницата, като наследник на 1/2 от имуществото на издателя на ценната книга К. Н., дължи на ищцата половината от сумата по записа на заповед, т. е. искът, предявен за сумата 50 000 лв., следва да бъде уважен изцяло. Настоящият състав намира, че е налице очевидна неправилност на извода на въззивния съд за отсъствие на въведено в процеса твърдение за каузално правоотношение във връзка с издаването на процесния запис на заповед. Този извод е в противоречие както с твърдението на ищцата в исковата молба, че е „дала“ сумата 100 000 лв. на своята майка (обща наследодателка на страните) „въз основа на едностранна абстрактна сделка, сключена под формата на процесния запис на заповед“, така и с изявлението на ищцата, чрез пълномощника й, в проведеното на 08.07.2019г. съдебно заседание, че е „дала“ на майка си сумата 100 000 лв. и „за обезпечаване на връщането“ на тази сума последната е издала процесния запис на заповед. Следователно, ищцата е въвела в процеса твърдение за каузално отношение и за обезпечителен характер на записа на заповед, което, предвид оспорването му от ответницата и с оглед указанията в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е бил длъжен да изследва. Неоснователно в тази връзка е позоваването от страна на ищцата (ответница по касация) на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, че при общо оспорване на вземането по записа на заповед и при липса на посочена от ответника причина, поради която той го е издал, ищецът-поемател не е длъжен да доказва наличие на каузално правоотношение, включително и твърдяно от самия него. Посочената практика касае хипотезата, когато ответникът по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК е издател на записа на заповед и поради това би могъл успешно да проведе своята защита срещу претенцията на ищеца-поемател с конкретни лични възражения, основани на отношенията между тях по повод издаването на ценната книга. Настоящият случай обаче е различен. Доколкото процесният запис на заповед не е издаден от ответницата по иска С. Г. Б., а от майка й К. Н., очевидно е, че за нея защитата срещу предявения иск би могла да се изрази единствено в отричането на посочената от самата ищца причина за издаването на ценната книга, но не и в посочването на друга причина за издаването й. Поради това, че не е страна по менителничното правоотношение, ответницата не би могла да има лични възражения срещу ефекта, нито да разполага с информация за личните възражения на наследодателката си като негов издател. Ето защо, при заявено от страна на самата ищца каузално правоотношение и релевирано от ответницата оспорване на същото, в доказателствена тежест на ищцата е да установи неговото съществуване. В случая каузалното правоотношение е недоказано. Предвид реалния характер на договора за заем, сключването му е обусловено от предаването на заетата сума, което, при размер на същата над 5000 лв., каквато е и настоящата хипотеза, се установява единствено с писмен акт поради ограничението на чл. 164, ал. 1,т. 3 ГПК. Такъв по делото не е представен и не би могъл да бъде представен, доколкото, по твърдения на ищцата, между нея и майка й не е бил съставен писмен договор. Сам по себе си, записът на заповед не установява предаването на процесната сума в заем, тъй като същият няма характер на разписка, в какъвто смисъл е последователната практика по чл. 290 ГПК – решение № 21 от 15.03.2012г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о., решение № 85 от 05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г. и др. При твърдян от самата ищца обезпечителен характер на процесния запис на заповед, недоказаността на каузалното правоотношение, заради което той е издаден, налага извод за недължимост на сумата по него. Поради това предявеният иск е неоснователен и след отмяна на въззивното решение същият следва да бъде отхвърлен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцата следва да заплати на ответницата претендираните за настоящата инстанция разноски в размер на сумата 3 500 лв., съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, включваща 1000 лв. – държавна такса за разглеждане на касационната жалба и 2 500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 205258 от 28.09.2022 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1542 от 25.11.2020 г. по т. д. № 2182/2020 г. на Софийски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Г. Х. от [населено място], общ. Разлог, Консервна фабрика № 1 срещу С. Г. Б. от [населено място], [улица] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 50 000 лв., представляваща половината от сумата 100 000 лв. по запис на заповед от 10.01.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 10264 от 31.10.2018 г. по ч. гр. д. № 2537/2018 г. на Благоевградски районен съд. ОСЪЖДА К. Г. Х. от [населено място], общ. Разлог, Консервна фабрика № 1 да заплати на С. Г. Б. от [населено място], [улица] направените за касационното производство разноски в размер на сумата 3 500 (три хиляди и петстотин) лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: