2 Р Е Ш Е Н И Е № 146 гр. София, 07.05.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 935 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Л. Д. срещу решение от 30.05.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1542/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 07.03.2011 г. по гр. дело № 40351/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу ЗК [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за отмяна на уволнението на жалбоподателката-ищца, извършено със заповед № 149/24.06.2010 г. на изпълнителните директори на ответното дружество, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, т. 1 от КТ (в редакцията преди ДВ, бр. 7/2012 г.; сега – чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ) – по взаимно съгласие, считано от 25.06.2010 г.; за възстановяване на ищцата на заеманата от нея преди уволнението й длъжност „корпоративен юрисконсулт” при ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати на ищцата обезщетение за оставането й без работа поради уволнението, в размер 27 164.40 лв., за периода 26.06.2010 г. – 26.12.2010 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания и се излагат доводи и съображения за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че неправилно въззивният съд е приел, че в случая е осъществен фактическият състав по чл. 325, т. 1 от КТ (в редакцията преди ДВ, бр. 7/2012 г.) за прекратяването на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие. Сочи се като необоснован изводът на СГС, че процесната заповед № 149/24.06.2010 г. съдържа споразумение между страните за уреждане на отношенията между тях, респ. – за прекратяването на трудовото правоотношение на посоченото основание, като се поддържа, че това е за да се създаде впечатление за постигната такава договореност и да се внуши на съда, че е постигнато съгласие по заповед, която всъщност е предварително едностранно изготвена от работодателя, без да е налично писмено предложение и без постигнато реално съгласие. Поддържа се и че незаконосъобразно въззивният съд е обвързал подписването на заповедта без възражения от жалбоподателката, с нейно съгласие за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция). В тази връзка се изтъква, че няма изискване в закона работникът да подпише заповедта с възражение, като подписът му се отнася само за удостоверяване на факта на връчване на заповедта, както и че в случая в отговора на исковата молба ответникът признава, че това е „образец на заповед” (бланка), която се използва при прекратяване на трудови правоотношения, без значение на какво основание. В съдебното заседание и в писмена защита се излагат и допълнителни аргументи; жалбоподателката претендира и присъждане на направените разноски по делото. Ответната ЗК [фирма], в отговора на касационната жалба и в съдебното заседание излага становище и съображения за неоснователност на жалбата; респ. – че въззивното решение е правилно. Поддържа се, че в случая е осъществен фактическият състав по чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция), както и че правилно СГС е приел, че предложението на работодателя и съгласието на жалбоподателката-ищца за прекратяването на трудовото правоотношение в случая са обективирани в процесната заповед № 149/24.06.2010 г., в която страните са включили изрична клауза, че „...приемат да считат за пълно, изцяло и окончателно уредени всички свои взаимоотношения във връзка с действието и прекратяването на трудовия договор и нямат една към друга никакви претенции”. Сочи се, че ищцата положила подписа си непосредствено под този текст, без възражения, с каквито тя по какъвто и да било начин да се е противопоставила на тази клауза. В съдебното заседание и от страна на ответника се излагат допълнителни аргументи; същият претендира и присъждане на направените разноски за касационното производство по делото. В съдебното заседание от 11.04.2013 г., за съвместно разглеждане с касационната жалба на ищцата, е приета, подадена от ответното дружество, частна жалба с вх. № 75559/13.07.2012 г. срещу определение от 23.01.2012 г., постановено по частно гр. дело № 17178/2011 г. на СГС. С него е оставена без уважение частната жалба на ответника срещу определение от 29.09.2011 г. по същото първоинстанционно гр. дело № 40351/2010 г. на СРС, с което е отхвърлено искането на ответника за изменение на първоинстанционното решение от 07.03.2011 г. по делото – в частта му за разноските, чрез присъждане на такива за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото. Частната жалба е подадена в срок (съобщение с препис от обжалваното определение не са връчвани, поради което срокът за обжалване изобщо не е текъл) от процесуално легитимирано за това лице и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. В подадения от ищцата по делото, отговор на частната жалба, се излагат становище и съображения за недопустимост и за неоснователност на същата. С определение № 171/06.02.2013 г., постановено по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по следните два материалноправни въпроса по приложението на чл. 325, т. 1 от КТ (в редакцията преди ДВ, бр. 7/2012 г.; сега – чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ), а именно: 1) относно фактическия състав при прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие на страните; и 2) дали подписът на работника/служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на това основание удостоверява връчването й, или негово съгласие за прекратяването. За да отхвърли предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд (включително чрез препращане съгласно чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд), е изложил съображения, че работодателят може да отправи предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и чрез издаване на самата заповед за това – няма пречка съгласието на работника и работодателя за прекратяването да бъде обективирано в един документ и това да е заповедта. Посочено е и че от значение за осъществяване на фактическия състав на чл. 325, т. 1 от КТ е двете страни да са изразили писмено волята си за прекратяване на трудовото правоотношение и волеизявленията им да съвпадат по съдържание. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е включена „уговорка”, че страните „приемат да считат за пълно, изцяло и окончателно уредени всички свои взаимоотношения във връзка с действието и прекратяването на трудовия договор и нямат една към друга никакви претенции”. С оглед това, СГС е приел, че в рамките на заповедта се съдържа писмено споразумение между страните за прекратяване на трудовото правоотношение, като с подписа си под този текст жалбоподателката-ищца се е съгласила със споразумението за уреждане на отношенията между страните и за прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ищцата, че подписът й не обективира такова съгласие, а удостоверява единствено връчването на заповедта за уволнение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че подписът на ищцата би удостоверявал връчването на заповедта, само в случай, че в текста й липсва споразумение за уреждане на отношенията между страните, както и че предложението на работодателя, направено със заповедта, може да не бъде прието от работника, като последният не подпише заповедта или я подпише с възражения, а в случая това не е така. По същите съображения е намерено за неоснователно и възражението на жалбоподателката, че заповедта представлява типов образец. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, двата изведени по делото материалноправни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с представените (в преписи) от жалбоподателката, решение № 400/13.05.2010 г. по гр. дело № 1109/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК). В тях е прието следното: На основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Съставите на ВКС са приели също, че подписването от работника на заповедта за прекратяване на трудовия договор не удостоверява дадено съгласие от него, защото в нея липсва негово волеизявление, а е налице само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т.е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването. В същия смисъл е и останалата, трайно установена практика на ВКС, формирана по ред на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в следните решения: решение № 69/20.04.2012 г. по гр. дело № 898/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 183/21.12.2011 г. по гр. дело № 565/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 383/29.11.2012 г. по гр. дело № 141/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В последното изрично е прието и следното: Наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, не е писмено съгласие на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 325, т. 1 от КТ. На първо място тази заповед не представлява предложение на работодателя, тъй като е безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор. На второ място положеният подпис на работника или служителя под отбелязването в заповедта, че е получил копие от нея, не е съгласие за прекратяване на трудовия договор. Това негово изявление може да се тълкува единствено и само като удостоверяване на получаването на препис от заповедта. Следователно липсва, както предложение на работодателя, така и насрещно писмено волеизявление на работника или служителя по чл. 325, т. 1 от КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора. Настоящият съдебен състав споделя, така установената константна практика на ВКС, която формирана по реда на чл. 290 от ГПК, и поради което – задължителна за първоинстанционните и за въззивните съдилища. При извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, с оглед горните разрешения на поставените по делото материалноправни въпроси, настоящият съдебен състав намира следното: В противоречие с цитираната практика на ВКС и неправилно – в нарушение на материалния закон (най-вече – на разпоредбата на чл. 325, т. 1 от КТ, в посочената редакция) и необосновано, въззивният съд е извел решаващият си извод по делото, че процесната заповед № 149/24.06.2010 г. обективирала насрещни писмени волеизявления на двете страни за прекратяването на трудовото правоотношение между тях по взаимно съгласие, т.е. – на посоченото в заповедта основание по чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция), предвид съдържащата се в нея „уговорка”/”споразумение” (според въззивния съд), че „страните приемат да считат за пълно, изцяло и окончателно уредени всички свои взаимоотношения във връзка с действието и прекратяването на трудовия договор и нямат една към друга никакви претенции”, както и предвид подписването на заповедта от ищцата. Издадената от работодателя заповед за уволнение (в широк смисъл – за прекратяване на трудовото правоотношение, респ. заповедта за констатиране настъпването на такова), е негов едностранен писмен акт, който поначало не би могъл да съдържа „уговорки”, „клаузи” и др. под., които да обективират насрещни съвпадащи волеизявления (предложение и приемането му) на двете страни по трудовото правоотношение, включително за прекратяването на същото по взаимно съгласие - на основание чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция), която разпоредба изисква (както е прието и в цитираната практика на ВКС) всяка от страните да изрази волята си за прекратяването ясно, категорично и безусловно. Работникът/служителят може да изрази писменото си съгласие, като го обективира върху заповедта, но това следва да е направено с изрично негово ясно, категорично и безусловно писмено изявление, а не само чрез подписването на заповедта, което (също, както е прието и в цитираната практика на ВКС) удостоверява единствено връчването й. В тази връзка следва да се отбележи и че подписът на ищцата, и в случая е положен именно непосредствено след (под) текста: „настоящата заповед е връчена на служителя на 24.06.2010 г.”, а не под горната „уговорка”, каквато въззивният съд необосновано е приел, че е налице. Освен това, самата формулировка на тази „уговорка” не обективира изрично, ясно и категорично волеизявление, именно за прекратяване на трудовото правоотношение, а още по-малко – на основание чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция). Неправилността на посочения по-горе решаващ извод на въззивния съд е довела до неправилност и на крайните му изводи за неоснователност и за отхвърляне на предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. По горните съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се отмени, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, и спора по делото следва да се реши по същество от състава на ВКС. Предявеният по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на уволнението (в широк смисъл) на ищцата като незаконно, е основателен. Трудовото правоотношение с ищцата, която е заемала длъжността „корпоративен юрисконсулт” в Дирекция „Правна” при ответника, е прекратено на основание чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция), считано от 25.06.2010 г., с процесната заповед № 149/24.06.2010 г., издадена от главен изпълнителен директор и от изпълнителен директор на ответното дружество. Както стана ясно от изложеното по-горе, издаването на тази заповед от страна на ответника-работодател и връчването й срещу подпис на ищцата, не осъществяват фактическия състав на посоченото в нея основание за уволнение (в широк смисъл) по чл. 325, т. 1 от КТ (в посочената редакция), а именно – прекратяване на трудовото правоотношение между страните по тяхно взаимно съгласие, което да е изразено писмено. От основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, предвид и обстоятелството, че сключеният между страните трудов договор № 216/29.09.2009 г. (т. 3 от него) е такъв за неопределено време (чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ), следва и основателността на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Ищцата следва да бъде възстановена на заеманата от нея преди незаконосъобразното й уволнение, длъжност „корпоративен юрисконсулт” в Дирекция „Правна” на ответното дружество. Налице са и материалноправните предпоставки за дължимост на обезщетението, претендирано с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. Незаконосъобразното уволнение на ищцата, както беше посочено по-горе, е извършено, считано от 25.06.2010 г. От следващия ден – в течение на целия процесен период 26.06.2010 г. – 26.12.2010 г., ищцата е останала без работа, видно от трудовата й книжка, представена в заверен препис по делото, и съгласно констатациите по оригинала на същата, извършени от първоинстанционния съд в съдебните заседания от 10.12.2010 г. и от 25.02.2011 г. Видно от издаденото от страна на ответника, удостоверение с изх. № 385/08.02.2011 г., брутното трудово възнаграждение, получено от ищцата за месец май 2010 г., който предхожда месеца на уволнението (чл. 228, ал. 1 от КТ), е в размер 4 527.40 лв. При това положение, за процесния шестмесечен период, през който ищцата е останала без работа поради незаконосъобразното уволнение, дължимото обезщетение възлиза на претендираната от ищцата процесна сума от 27 164.40 лв. От друга страна, основателно е и своевременно направеното от страна на ответника – с отговора на исковата молба, възражение за прихващане ммежду горното обезщетение и изплатената, на отпаднало основание („без основание”, както буквално поддържа ответникът), на ищцата, съгласно процесната заповед № 149/24.06.2010 г. (т. 1.2 от нея), допълнителна сума в размер на едно месечно брутно трудово възнаграждение – 4 527.40 лв., представляваща еднократен бонус при прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Ищцата не оспорва по делото, че тази сума е преведена по нейна банкова сметка (което се установява и от представените по делото, банково извлечение и извлечение от ведомостта за месец юни 2010 г. – също неоспорени), като поддържа единствено, че по делото не е доказано на какво основание й е изплатена тази допълнителна сума – бонус. Този довод на ищцата е неоснователен. Основанието за извършеното плащане е ясно от самата процесна заповед за уволнение, и то е именно прекратяването на трудовото правоотношение между страните със същата заповед, с която (т. 1.1 от нея) – наред с това плащане, е разпоредено плащане на ищцата и на дължимото по чл. 224, ал. 1 от КТ – също при прекратяване на трудовото правоотношение, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Ищцата и не сочи по делото друго основание, на което да й е изплатена тази допълнителна сума – бонус в размер 4 527.40 лв. Предвид постановяваната по делото отмяна на незаконосъобразното уволнение (в широк смисъл) на ищцата по иска й по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, плащането на тази допълнителна сума – бонус в размер 4 527.40 лв. се явява такова на отпаднало основание, поради което ищцата дължи връщането й на ответника на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. От горното следва, че са налице предпоставките по чл. 103, ал. 1 и чл. 104 от ЗЗД за заявеното от ответника по пътя на възражението, прихващане – до размера на по-малката от двете дължими между страните насрещни парични престации, а именно – за сумата 4 527.40 лв. С оглед на това, предявеният по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ следва да се уважи за сумата 22 637 лв., ведно с претендираната от ищцата, законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба – 12.08.2010 г. до окончателното й изплащане, а в останалата му част – за разликата над сумата 22 637 лв. до пълния му предявен размер от 27 164.40 лв., този иск следва да се отхвърли, като погасен чрез прихващане в тази негова част. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответното дружество дължи и следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателката-ищца, и претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред трите съдебни инстанции по делото (в общ размер 1 900 лв.), съразмерно с уважената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – частично уважен), а именно – сумата 1 794.44 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред трите съдебни инстанции по делото (в общ размер 7 650.17 лв.), съразмерно с отхвърлената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – частично отхвърлен), а именно – сумата 425.01 лв. Тъй като отговорността за заплащането на разноските по делото, съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК зависи от крайния изход на правния спор между страните и от това дали те са направили разноски, каквито претендират да им се заплатят, в случая определението на въззивния съд, обжалвано с частната жалба на ответника по делото, като краен извод се явява неправилно. На ответника се дължат разноски за заплащането на адвокатско възнаграждение по делото в посочения по-горе размер, включително за първоинстанционното производство, тъй като от негова страна, своевременно – преди приключването на последното заседание пред първата инстанция, са представени доказателства, че той е направил такива разноски, а именно: представено е, заверено от банката, преводно нареждане, удостоверяващо плащане, извършено от ответното дружество на адвокатското дружество по фактура № 361/05.01.2011 г., както и същата фактура, с която е начислено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство именно по първоинстанционното гр. дело № 40351/2010 г. на СРС. При тези несъмнени доказателства за заплащането по делото на разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция, неправилни са изводите на въззивния съд в обжалваното определение, че в преводното нареждане не било посочено конкретното основание за извършеното плащане, както и че представеният по делото договор за правна помощ е с по-късна дата – 16.03.2011 г. С оглед изложеното, обжалваното определение на СГС, като неправилно, следва да се отмени и на ответника следва да се присъдят, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете, в посочения по-горе размер. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати и дължимите се държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от трите предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а третият – частично уважен), а именно: по сметка на СРС – сумата 1 065.48 лв., по сметка на СГС – сумата 532.74 лв. и по сметка на ВКС – сумата 561.07 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 30.05.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1542/2012 г. на Софийския градски съд, и определението от 23.01.2012 г., постановено по частно гр. дело № 17178/2011 г. на Софийския градски съд; и вместо тях ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, незаконосъобразното уволнение на Д. Л. Д., извършено със заповед № 149/24.06.2010 г., издадена от главен изпълнителен директор и от изпълнителен директор на ЗК [фирма], с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, т. 1 от КТ (в редакцията преди ДВ, бр. 7/2012 г.; сега – чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ) – по взаимно съгласие, считано от 25.06.2010 г.; ВЪЗСТАНОВЯВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, Д. Л. Д. на заеманата преди уволнението й длъжност „корпоративен юрисконсулт” в Дирекция „Правна” на ЗК [фирма]; ОСЪЖДА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, ЗК [фирма] да заплати на Д. Л. Д. сумата 22 637 лв. (двадесет и две хиляди шестстотин тридесет и седем лева), представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконосъобразното уволнение през периода 26.06.2010 г. – 26.12.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.08.2010 г. до окончателното й изплащане; като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ в останалата му част – за разликата над сумата 22 637 лв. до пълния му предявен размер от 27 164.40 лв., като погасен чрез прихващане в тази част със сумата 4 527.40 лв. (четири хиляди петстотин двадесет и седем лева и четиридесет стотинки), представляваща платена от ЗК [фирма] на Д. Л. Димитрова, на отпаднало основание – при прекратяването на трудовото правоотношение между страните, допълнителна сума – еднократен бонус в размер на едно месечно брутно трудово възнаграждение; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ЗК [фирма] да заплати на Д. Л. Д. сумата 1 794.44 лв. (хиляда седемстотин деветдесет и четири лева и четиридесет и четири стотинки) – направени разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Д. Л. Димитрова да заплати на ЗК [фирма] сумата 425.01 лв. (четиристотин двадесет и пет лева и една стотинка) – направени разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ЗК [фирма] да заплати дължимите държавни такси за производството по делото, а именно: по сметка на Софийския районен съд – сумата 1 065.48 лв. (хиляда шестдесет и пет лева и четиридесет и осем стотинки), по сметка на Софийския градски съд – сумата 532.74 лв. (петстотин тридесет и два лева и седемдесет и четири стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 561.07 лв. (петстотин шестдесет и един лева и седем стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.