Р Е Ш Е Н И Е № 179 гр. София, 26.05.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, …Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Илияна Рангелова.……….…..………….…...........….…в присъствието на прокурора Петър Долапчиев..........……………….....…..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………....касационно наказателно дело № 680 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимите А. А. А. и П. Ц. А. против въззивно решение № 12/07.07.2020 г. на Апелативен специализиран наказателен съд (АСНС), постановено по ВНОХД № 1/2020 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда от 30.10.2019 г. на Специализирания наказателен съд (СНС) по НОХД № 3381/2017 г. С първоинстанционната присъда СНС е признал всеки един от подсъдимите А. А. и П. А. за виновни в това, че през периода на м.09.2016 г. до 29.03.2017 г., с цел да набавят за себе си имотна облата, са принудили А. Л. чрез заплашване да извърши нещо противно на волята й – да предаде парична сума в размер на 9 600 лв. и с това й причинили имотна вреда в размер на 200 лв., като деянието е придружено със заплаха за убийство към Л. и родителите й и е извършено от две лица, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 4 и вр. чл. 54 от НК е осъдил А. на 30 месеца лишаване от свобода и 5000 лв. глоба, а А. – на 25 месеца лишаване от свобода и 5000 лв. глоба. СНС е определил наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно и от двамата при общ режим, като е приспаднал при изпълнението му времето на задържане, произнесъл се е и по разноските по делото,чието заплащане е присъдил в тяхна тежест. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, АСНС е изменил присъдата, като е приел, че А. е действала като помагач, осъществявайки състава на чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК, а А. – като извършител, съответно по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като и двамата са били оправдани по обвинението по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК. АСНС е изменил и периодите на приспаднато задържане на двамата подсъдими. Потвърдил е първоинстанционната присъда в останалата й част. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимите и техния защитник– адв. К. А.,, се излагат доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Твърди се, че показанията на св. Л., преразпитана от въззивния съд, не са били обсъдени задълбочено и не било ясно в коя част те са били кредитирани, а в друга не и защо. Защитата намира, че част от тях са били с оправдателно значение и това важи за времето, когато пострадалата се е почувствала заплашена (от м.01.2017 г., а не от 09.2016 г.), направеното от нея признание за дължимост на търсената парична сума и желание за доброволно погасяване на дълга (подписване на запис на заповед и предоставяне на банковата си карта,), липсата на принуда от страна на подсъдимата А. при предаването на сумата от 200 лв. и провокиране на подсъдимия А. в тази връзка, след като вече полицейските органи са били сезирани. Материалният закон се счита за нарушен с осъждането на подсъдимата А., която не е действала като помагач, а във връзка с поведението на подсъдимия А. се счита, че отсъства настъпила имотна вреда съобразно приетата правна квалификация. Явната несправедливост на наказанията се аргументира с липсата на отчитане на отпадналата квалификация деянието да е било извършено от две лица. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на АСНС или намаляване на наложените им наказания. Прокурорът от ВКП изразява позиция за неоснователност на жалбата. Не подкрепя оплакването за допуснати нарушения при анализа и оценката на показанията на св. Л., дадени пред апелативния съд, а допълнително въведените възражения от защитата в с. з. отчита като такива за необоснованост. Не намира и основания за намаляване на наложените на подсъдимите наказания. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимите е частично основателна: Твърденията за недостатъчно ясен анализ, както и непълна или некоректна оценка на показанията на св. Л. (дадени при преразпита й от апелативния съд), което да е довело до порочно формиране на фактическата обстановка, вкл. за сочените от защитата обстоятелства, изобщо не се споделят от ВКС. На л. 9-10 от мотивите са изложени подробни съображения в кои части нейните показания са били възприети за достоверни и в кои не, както и кои са доказателствата, респ. тяхната правна природа, които въззивната инстанция е приела, че подкрепят направените по този въпрос изводи. Съвсем очевидно е, че изявленията на св. Л. за признание на паричния й дълг към подсъдимите и намерение за доброволното му погасяване съобразно възможностите й, както и липсата на отправени заплахи от страна на подсъдимата А. при провежданите срещи, телефонни разговори, подписване на запис на заповед, предаване на дебитната й карта с ПИН кода, а на 29.03.2017 г. и на белязана сума от 200 лв., не само не са били игнорирани (както се сочи в жалбата), а обратно – те са намерили своето дължимо място в мотивите. Отразено е ясно и в коя част показанията на св. Л. не са били възприети, като главно това се отнася до произхода на задължението й към подсъдимите, което се свързва с неиздължаване от купувачите на продаваните от нея цигарите без бандерол, а не с изземване от полицейски органи. Не се подкрепя и твърдението в жалбата за игнориране на данните за времето, когато пострадалата се е почувствала заплашена. Отразеното фактическото положение, че това е станало през м. септември 2016 г. отчита действителното съдържание на свидетелските й показания, като уточнението при преразпита й пред въззивния съд, че заплахите са се учестили пред м. януари 2017 г. (вж. л. 86 от ВНОХД) не повлиява друго разрешение за началния период. В мотивите си въззивният съд е взел отношение и по направения запис с мобилния телефон на св. Л., като макар и по относително двусмислен начин, е отчел подкрепата на проведения между нея и подсъдимия А. разговор с отправени от него заплахи с други доказателствени източници, които е цитирал. Няма място за споделяне и на имплицитно изложените твърдения за полицейска провокация при предаването на паричната сума от 200 лв. Данните по делото, подробно анализирани от въззивното инстанция, безспорно са индицирали, че намесата на полицейските органи (след среща и последващ подаден официален сигнал от св. Л.) е била предприета дълго време след започване на заплашителното поведение от страна на подсъдимия А., станало нетърпимо за длъжника. В този смисъл, организацията по разкриването на престъпното му поведение, което не е предизвикано от действията на полицията или такива на други лица под тяхно ръководство, не може да се отчита като провокация. Въз основа на установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения подсъдимият А. правилно е бил осъден за съставомерно деяние по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 от НК. По този въпрос са изложени пространни съображения и поради липсата на валидни възражения в жалбата ВКС единствено може да заяви, че ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. Това важи и за наличието на имотната вреда, която очевидно е настъпила с промяна на владението върху паричната сума от 200 лв., предизвикано от престъпното поведение на подсъдимия А.. Материалния закон обаче е бил приложен неправилно по отношение на наличието на приетото съучастие между съпрузите, като А. действал като извършител (по чл. 20, ал. 2 от НК), а подсъдимата А. като помагач (по чл. 20, ал. 4 от НК). Съвсем ясно и безспорно въззивният съд е приел (вж. л. 11 от мотивите), че само подсъдимият А. е отправял заплахи и закани към св. Л. във връзка с изпълнението на признатото от нея задължение да погаси дълга си към съпрузите, произхождащ от продажбата на цигари без бандерол, с които те са я снабдявали. Въпреки това е признал подсъдимата А. за виновна в извършването на помагаческо деяние, с което обективно е улеснила извършителя и го е подпомогнала в осъществяването му. Според въззивния съд това нейно деяние се е изразило в присъствие на срещите, провеждани със св. Л., вкл. когато подсъдимият А. за първи път е отправил съставомерни закани към пострадалата (средата на м. септември 2016 г.), предаването на дебитната карта и ПИН код (на 11.01.2017 г.), като в А. е намерена и бележката с тези данни, изготвянето на запис на заповед (на 03.02.2017 г.), предоставянето на мобилния й телефон за разговори между тях, получава не сумата от 200 лв. (на 29.03.2017 г.). В субективен план е прието, че А. е действала с користна цел да набави за себе си и А. имотна облага, като е съзнавала, че св. Л. не е имала воля да се разпореди със сумата от 200 лв., а че това е станало вследствие на упражнената принуда. Действала е със съзнанието, че подпомага и улеснява подсъдимия да осъществи деянието. ВКС намира, че изложените съображения в подкрепа на преквалификация на деянието на А. като помагач са произволни и несъвместими не само с първоначалното й обвинение, по което е провеждала защита (като съизвършител, обосновавано с участие в отправянето закани и заплахи по отношение на св. Л.), но и със същината на фактите за развитието на отношенията между подсъдимите, приети от въззивния съд. Основното от тях е категоричното признание на св. Л. за паричен дълг към съпрузите и желанието й за доброволното погасяване, което тя лично е демонстрирала. В такава връзка е предаването на отделни суми, част от които получавани от А. (вкл. последните 200 лв.), съгласието й да предостави дебитната си карта и ПИН код, подписването на записа на заповед. Участието на А. в действия за връщане на дълга към семейството й, без лично тя да е извършвала други такива, носещи белезите на съставомерните признаци на принуда, не представлява помагаческа дейност към изнудване, независимо дали това по същество е могло да улеснява извършителя. Затова ВКС намира, че решението на АСНС следва да бъде отменено по отношение на подсъдимата А. и същата да бъде оправдана по променената квалификация за деяние по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК, чиито обективни и субективни признаци не са налице. Поради изложените дотук причини не е налице съучастническо деяние по чл. 20, ал. 2 от НК и по отношение на подсъдимия А., за което въззивното решение в тази част следва да бъде изменено и той също в тази част да бъде оправдан. В останалата част въззивното решение на АСНС следва да бъде оставено в сила. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК относно потвърденото наказание на подсъдимия А. за престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 от НК. Отпадналата квалификация деянието да е извършено от две лица по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК, както и съобразно настоящите мотиви същото да е резултат на съучастническа дейност, не води до извод за явна несправедливост на наказанието. Същото е било отмерено на 2 години и 6 месеца при предвиден минимум от 2 години и кумулативно глоба от 5000 лв. (при законови предели от 4000 до 6000 лв.), като в тази връзка са били отчетени всички обстоятелства по чл. 54 от НК. Не се твърдят, а и не се установяват обстоятелства със смекчаващ характер, които да налагат касационна намеса. Както основното, така и кумулативното наказание съответстват на степента на тежест на извършеното и данните за личността на дееца, както и са достатъчни за постигане на всички цели по чл. 36 от НК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 12/07.07.2020 г. на Апелативен специализиран съд, постановено по ВНОХД № 01/2020 г. по отношение на подсъдимата П. Ц. А., призната да е извършила деянието в съучастие като помагач заедно с извършителя А. А. А., КАТО Я ОПРАВДАВА изцяло за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК и ОТМЕНЯ присъждането на разноски в нейна тежест. ИЗМЕНЯ въззивно решение № 12/07.07.2020 г. на Апелативен специализиран съд, постановено по ВНОХД № 01/2020 г. по отношение на подсъдимия А. А. А., като ОПРАВДАВА същия да е извършил деянието по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1 от НК в съучастие като съизвършител с П. Ц. А. по чл. 20, ал. 2 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.