2 определение по гр.д.№ 590 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 150 София, 06.04.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА МИЛЕНА ДАСКАЛОВА като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 590 по описа за 2022 г. приема следното: Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М. срещу решение № 1150 от 09.11.2021 г. по в.гр.д.№ 32 от 2021 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 261161 от 12.11.2020 г. по гр.д.№ 7484 от 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, I-21 състав за отхвърляне на предявения от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, твърдени като настъпили вследствие бездействието на Прокуратурата по пр.пр.№ 721 от 2018 г. на Специализираната прокуратура и пр.пр.№ 413 от 2018 г. на Апелативната специализирана прокуратура, ведно със законната лихва върху тази сума от 29.05.2018 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.2, предл.3 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. В писмен отговор ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска от 26 000 лв., което съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил срещу Прокуратурата на РБ иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение поради нарушаване на правата му, гарантирани от разпоредби на Д., ДФЕС, Х. на ЕС, ЕКЗПЧОС и Директива 2012/29 на ЕС. Ищецът е твърдял, че прокурори от Специализираната прокуратура и Апелативната специализирана прокуратура не са изпълнили задълженията си по чл.127 от Конституцията на РБ по цитираните по-горе прокурорски преписки, като не започнали разследване, не назначили на ищеца адвокат, не извършили никакви действия по жалбите му и прекратили производствата по тях. От приложените материали по пр.преписка № 721 от 2018 г. на Специализираната прокуратура и пр.преписка № 431 от 2018 г. на Апелативната специализирана прокуратура въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че преписката на Специализираната прокуратура е била образувана по подадена от Е. М. жалба от 15.05.2018 г. с искане за образуване на досъдебно производство срещу трима съдии от Апелативния специализиран наказателен съд, които според жалбоподателя го лишили противозаконно от свобода на 02.11.2017 г. в качеството си на съдии по ВНЧД № 336/2017 г. на АСНС и по този начин извършили престъпление по служба по чл.282, ал.2 и ал.4 НК. По преписката са приложени още няколко жалби срещу съдии от същия съд със сходни твърдения за задържане на ищеца по други производства, образувани пред съда. По жалбата на Е. М. Специализираната прокуратура е издала постановление от 29.05.2018 г. за отказ да образува досъдебно производство. Това постановление е потвърдено с постановление от 05.09.2018 г. на прокурор от Апелативната специализирана прокуратура по пр.пр.№ 413 от 2018 г., а нейното постановление е потвърдено от Върховната касационна прокуратура с постановление от 17.12.2018 г. по пр.пр.№ 9312 от 2018 г. Обобщено, в тези три акта е прието, че не са налице данни за извършени умишлени престъпления от общ характер от посочените от Е. М. съдии, а за други действия във връзка с осъществяване на функциите им по оценка на доказателствените материали и вземане на решения по наказателни дела, които не съставляват престъпление, съдиите не носят отговорност на основание чл.132 от КРБ. Посочено е, че изразената от жалбоподателя неудовлетвореност от съдебните актове по посочените от него наказателни дела, може да бъде поправена само чрез инстанционен контрол на тези съдебни актове, а Прокуратурата не може да извършва такъв. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до извод, че в случая не са налице основания за ангажиране на гражданската отговорност на ответника по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД, тъй като служители на ответника не са бездействали неправомерно. Като са отказали да образуват досъдебно производство, прокурорите от Специализираната прокуратура, а след това и йерархично по-високостоящите прокуратури, не са бездействали противоправно поради следното: Съгласно разпоредбата на чл.207, ал.1 НПК, досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. В случая подадената от Е. М. жалба представлявала законен повод по смисъла на чл.208 НПК. Не са били налице обаче достатъчно данни по смисъла на чл.211, ал.1 НПК за образуване на досъдебно производство- данни, от които обосновано да се приеме, че посочените от Е. М. съдии са извършили твърдяното от него или друго умишлено престъпление. От жалбите му ставало ясно, че според него съдиите са му определяли мярка „задържане под стража“, без да извършат преценка налице ли са основанията за това. Няма данни обаче те да са извършили действия, осъществяващи състава на престъплението по чл.282, ал.2 НК или на друго престъпление. Изводът на въззивния съд е, че при липса на достатъчно данни за извършено от съдиите престъпление, Прокуратурата не е била длъжна да образува досъдебно производство, съответно да започне разследване срещу посочените от Е. М. съдии и да му назначи адвокат. За ирелевантно е прието оплакването на М., че никой от посочените в жалбите съдии не се е позовал на функционалния си имунитет по чл.132 от Конституцията на РБ, тъй като, макар този имунитет да е обсъждан в прокурорските постановления, не той е дал основание за постановяване на отказ да се образува досъдебно производство, а липсата на достатъчно данни за извършено престъпление. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, поради следното: За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следва да се посочи и че касаторът не излага конкретни основания за очевидна неправилност на обжалваното решение /в представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повтарят само посочените в жалбата касационни оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК/. Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК касаторът дължи на ответника по жалбата направените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС в размер на 100 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1150 от 09.11.2021 г. по в.гр.д.№ 32 от 2021 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1 състав. ОСЪЖДА Е. Д. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Прокуратурата на Република България сумата 100 лв. /сто лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.