7 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 177 гр. София, 18.03.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 3153/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Т., чрез особения представител - адвокат В. Н. Н., срещу въззивното решение № 40/10.05.2021 г., постановено по гр. дело № 90/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е отменено решение № 260134 от 18.12.2020 г., постановено по гр. д. № 652/2020 г. по описа на Районен съд – Ловеч в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл. 422 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника М. В. Т., че същата дължи на ищеца следните суми съгласно договор за кредит за текущо потребление от 16.12.2014 г.: главница в размер на 19 451,40 лв., договорна лихва в размер на 7 721,55 лв. /за периода от 11.09.2016 г. до 07.07.2019 г./, санкционна лихва за забава в размер на 694,06 лв. /за периода от 11.09.2016 г. до 07.07.2019 г./, законна лихва за забава в размер на 340,20 лв. /за периода от 08.07.2019 г. до 11.09.2019 г./, както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане. Вместо това въззивният съд е признал за установено по отношение на М. В. Т., че същата дължи в полза на „Банка ДСК“ АД посочените по-горе суми. Съдът е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли се обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния й представител главен юрисконсулт В. Т.. Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол, като осопорва жалбата и по същество. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебни разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. В изложението към касационна жалба са формулирани следните въпроси : 1. До какви правни последици води неспазване на клауза от договор за кредит, предвиждаща уведомяване на другата страна, включително и при забава/просрочие на задължението, чрез SMS съобщение? Сочат се основания по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 2. Приложима ли е кратката погсителна давност по чл. 111, б „в“ ЗЗД, за вноските по кредит за текущо потребление с оглед на диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС? Сочат се основания по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК. 3. Допустимо ли е уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост да се извършва чрез залепване на уведомление от ЧСИ, при условие че в договора е изрично предвидено това да става чрез SMS съобщение? Сочат се основания по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От данните по делото се установява следното : Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 417 ГПК от „Банка ДСК“ АД срещу М. В. Т., за признаване за установено съществуването на вземане на „Банка ДСК“ АД към ответницата, което е предявено по заповедно производство по ч. гр. д. № 1755/2019 г. по описа на Районен съд – Ловеч. Твърди се, че посоченото вземане произтича от договор за кредит за текущо потребление от 16.12.2014 г. и представляваащите неразделна част от него погсителен план и ГПР, общи условия, договор за залог на вземания от 16.12.2014 г., промоционални условия по кредитна програма „ДСК Престиж“ за клиенти-служители на работодатели, за които се предоставят преференциални условия по кредити. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по делото, че между страните са възниквнали облигационни отношения, произтичащи от договор за банков кредит. С оглед представената по делото съдебна експертиза, съдът е приел, че заемната сума в размер на 21 000 лв. е била усвоена от ответника ендократно и изцяло на 16.12.2014 г. Кредитополучателят е извършвал частични погасявания, като до 27.12.2015 г. са внесени общо 13 вноски – изцяло, а от 15.01.2016 г. е внесена частично една вноска (само на лихвата). В мотивите се посочва, че общата внесена сума по кредита е в размер на 3613,92 лв., като с нея са изплатени главница – 1 548,60 лв., договорна ливха – 2 055,70 лв. и санкционна лихва – 9,62 лв. Ето защо съдът е приел са установено, че в случая е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя на основното задължение за погасяване на месечните вноски по кредита. Налице е просрочие на всички месечни вноски, считано от тази с падеж на 27.01.2016 г. Съдът е приел, че не може да се сподели тезата за императивен характер на предвиденото в чл. 13 от договора уведомяване на посочен от кредитополучателя мобилен номер. Възлагането на връчването на уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на частен съдебен изпълнител от страна на кредитора не противоречи на договорните клаузи. Ето защо в случая предсрочната изискуемост на кредита е надлежно обявена и е настъпила на 08.07.2019 г. В мотивите се посочва, че процесният договор е валиден, като не се установява твърдяното от ответницата наличие на неравноправни клаузи. Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност по отношение на главницата по договора за кредит. По отношение вземането за главница се прилага общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна такава. В случая се касае за едно задължение, тъй като дължимата от кредитополучателя престация е една - да върне получената сума. Независимо, че е уговорено връщането да става на погасителни вноски на определени дати, това не превръща тези вноски в периодични плащания. Връщането на кредитното задължение на погасителни вноски представлява частично плащане по договора, а не периодични платежи. Възражението за изтекла погасителна давност е частично основателно по отношение на исковете за присъждане на договорна и санкционна лихва. По отношение на вземанията за лихви е приложима 3-годишната давност съгласно чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Страните са предвидили договорната лихва също да се изплаща на части (включена е в месечната вноска), поради което с изтичане срока за изпълнение на съответната погасителна вноска настъпва изискуемостта за тази част от вземането, включена във вноската с настъпил падеж. От този момент започва да тече и давностният срок. За периода до 11.09.2016 г. е налице погасяване на вземането на кредитора, при съобразяване, че заявлението е подадено на 11.09.2019 г. По отношение на санкционната лихва погасени поради изтекла давност са вноските за периода от 04.02.2016 г. до 11.09.2016 г. Съдът е приел, че съгласно чл. 33 от ЗПК и т. 2 на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. пост.по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, за периода след обявената предсрочна изискуемост (08.07.2019 г.) до подаване на заявлението (11.09.2019 г.) се дължи само законната лихва за забава, която е в размер на 340,20 лв. Не е доказана претенцията за "разходи при изискуем кредит" в размер на 120 лв. С оглед на изложеното съдът е приел, че в случая първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено, като исковете се явяват основателни за сумите: главница в размер на 19 451,40 лв., договорна лихва в размер на 7 721,55 лв. /за периода от 11.09.2016 г. до 07.07.2019 г./, санкционна лихва за забава в размер на 694,06 лв. /за периода от 11.09.2016 г. до 07.07.2019 г./, законна лихва за забава в размер на 340,20 лв. /за периода от 08.07.2019 г. до 11.09.2019 г./, както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. По въпроси № 1 и № 3: И двата поставени от касатора въпроси, така, както са формулирани, съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение и не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Двата въпроса всъщност отразяват несъгласието на касатора с изводите на съда относно възможността за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост чрез ЧСИ, при положение че в договора между страните е уговорено уведмояване чрез изпращане на SMS съобщение на посочен от кредитополучателя телефонен номер. Същите не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол. Въпросите изискват преценка на представените по делото доказателства, включително сключеният между странните договор за кредит за текущо потребление от 16.12.2014 г., каквато не може да бъде извършена по реда на чл. 288 ГПК. По въпрос № 2: Въпросът относно приложимостта на кратката погсителна давност по чл. 111, б „в“ ЗЗД, за вноските по кредит за текущо потребление е разрешен от въззивния съд в съответствие с посоченото от касатора Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Въззивният съд е приел, че в случая аналогията с периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД не е правилна, тъй като последните имат самостоятелен характер, те са еднородни и независими една от друга престации, а не части от една престация. В случая се касае за едно задължение, тъй като дължимата от кредитополучателя престация е една - да върне получената сума. Независимо, че е уговорено връщането да става на погасителни вноски на определени дати, това не превръща тези вноски в периодични плащания. Тези изводи на съда са съобразени с посоченото по-горе тълкувателно решение, поради което по втория поставен от касатора въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая не е налице никаква обосновка относно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението оплаквания. Относно твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК: Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на иска. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати в полза на ответника по касация сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 40/10.05.2021 г., постановено по гр. дело № 90/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч. ОСЪЖДА М. В. Т. да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.