8 Р Е Ш Е Н И Е № 131 гр.София, 08 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 436/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от адв. С. Ч. – упълномощен защитник на подсъдимия Д. И. У., срещу решение № 64 от 09.03.2016г. по внохд № 475/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с посочени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С присъда № 31 от 14.07.2015г., постановена по нохд № 190/2015г. на Старозагорски окръжен съд подсъдимият Д. И. У. е признат за виновен в това, че в периода месец юни 2014г. – 18.07.2014г. в [населено място], в качеството му на длъжностно лице – Надзирател І-ва степен в Затвора – / /, първа категория, поискал и приел дар – сумата от 200 лева, който не му се следва, от лишения от свобода Х. Н. М., за да наруши службата си, като в нарушение на забраната по чл. 294, т. 6 от ППЗИНЗС извърши услуга на лишения от свобода Х. М., като внесе в Затвора – С. З. и му предаде вещи, които е забранено да притежава и ползва, а именно: мобилен телефон марка «С.», модел // черен на цвят, с IMEI /номер/ и частите за него – батерия за мобилен телефон, марка «S.» с обозначение АВ46344LU 800 mAh S/N: BD2BB16US/1-B АК и парче кабел, като това нарушение не съставлява престъпление, поради което и на основание чл. 301, ал. 2, предл. 1, вр. ал. 1 от НК и чл.54 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода и на глоба в размер на 2 000лв., като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 301, ал. 4 от НК, вр. чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК подсъдимият Д. И. У. е лишен от правото да упражнява държавна длъжност в ГД ”Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието и в Министерство на вътрешните работи за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по разпореждането с веществените доказателства и по възлагането на разноските по делото. Присъдата е било проверена по жалба от подс. У. и с решение № 64 от 09.03.2016г. по внохд № 475/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, първоинстанционната присъда е била потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от защитника на подс. У., се обосновават касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се развиват доводи за нарушено право на защита на подсъдимия поради противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт, за лишаване на подсъдимия от възможност да даде обяснения във връзка с получаването на парите, за липса на пълен анализ на доказателствата по делото, за неизпълнение на задължението да бъдат проверени показанията на св. М. и кредитирането им едностранчино, в подкрепа на обвинителната теза. Във връзка с оплакването за неправилно приложение на материалния закон се твърди несъставомерност на деянието поради това, че неследващия се дар не е даден от свид. М. и поради провокация към подкуп. Прави се искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото на предходна инстанция и в условията на алтернативност се претендира оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия У. – адв. Ч., поддържа подадената касационна жалба съобразно изложените в нея доводи. Подчертава оплакването за нарушено право на защита поради противоречие в обвинителния акт. Акцентира и върху тезата, че е налице провокация към подкуп, понеже вместо да бъде разследвано обстоятелството дали подсъдимият е поискал подкуп, са били извършени действия, с които подсъдимият е бил провокиран за вземе подкуп. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Подсъдимият Д. У. моли да бъде оправдан. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок от легитимирана страна срещу съдебен акт от кръга на визираните в чл. 346, т. 1 от НПК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира касационната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. І. По оплакванията, направени в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Проверката на атакувания съдебен акт води до извод, че нарушения на процесуалните правила, от категорията на съществените, съобразно вложеното в нормата на чл. 348, ал. 3 от НПК разбиране, не са допуснати при постановяването му. Доводите, заявени от касатора, за това, че обвинителният акт страда от пороци, са лишени от основание. Обвинителният акт, внесен в Старозагорски окръжен съд от съответната прокуратура, въз основа на който се е развило съдебното производство, отговаря на правните изисквания на чл. 246 от НПК и е съобразен с основните положения, залегнали в ТР № 2/2002г. на ВКС. Това е така, понеже посоченият процесуален документ съдържа необходимия обем от фактически обстоятелства - време, място, начин на осъществяване на изпълнително деяние, предмет, последици, които са от значение за съставомерността на деянието и за субективните измерения на тези обстоятелства в съзнанието на дееца. Фактически обосновани са обстоятелствата досежно длъжностното качество на дееца, конкретните действия, с които са осъществени претендираните от обвинението две форми на изпълнително деяние, връзката между поискания и приет недължим дар и службата на дееца - с конкретно нарушаване на службата му. Без основание са възраженията в жалбата за неясноти и противоречия по отношение на реализирането на двете форми на изпълнително деяние в инкриминирания период. Обвинителната фактология е достатъчно конкретна и ясна по отношение на отделните действия на поискване на парична сума от подсъдимия от свид. М. през м. юни 2014г. и на приемане на паричната сума от 200лв. чрез получаване на пощенския запис на 18.07.2014г., като в обвинителния акт е залегнала позицията на прокуратурата, че се касае до единно престъпление, различните форми на изпълнителното деяние на което са извършени в отделни времеви моменти в рамките на периода. Не е налице и заявеното в касационната жалба противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обсъждания процесуален документ. Изложените от обвинението факти ясно са диференцирали, че от цялата поискана от подсъдимия сума – 300лв., той е поискал за себе си, като дар, който не му се следва, сумата от 200лв., докато за останалата част до 300лв. става въпрос за възмездна сделка – закупуване и предаване на мобилен телефон, макар тя да е в нарушение на забрана по ППЗИНЗС. Така че изобщо не може да се възприеме, че е налице противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт, след като както фактическите твърдения, така и диспозитивът на обвинението сочат поискване и приемане на неследващ се дар, съставляващ сумата от 200лв. Неоснователен е доводът в жалбата за лишаване на подсъдимия от правото да даде обяснения по обвинението, аргументиран с това, че на подс. У. и в двете съдебни инстанции не били задавани въпроси защо е взел изпратените пари и знаел ли е кой му ги е изпратил. Това оплакване няма основа в материалите по делото. Основно право на подсъдимото лице е да дава обяснения по обвинението, във всеки един момент от наказателното производство, като също така има право да откаже да даде обяснения или да отговаря на зададени при разпита му въпроси. В настоящия случай правото на подс. У. да даде обяснения не е търпяло никакви ограничения, като той е бил канен да дава обяснения след прочитане на обвинителния акт, след разпит на част от свидетелите и се е отказвал да стори това. В съдебно заседание на 14.07.2015г. подсъдимият се е възползвал от правото си да даде обяснения по обвинението, като е избрал за кои обстоятелства желае да прави изявления. Самият той обаче, е отказал да дава обяснения и да отговаря на въпроси по отношение на получените от него пощенски пратки, за което е направил изрично изявление. Следователно, в жалбата абсолютно некоректно се твърди, че подс. У. не е бил питан именно за получаването на пощенския запис и свързаните с това обстоятелство въпроси. Жалбоподателят оспорва доказателствената дейност, извършена от въззивната инстанция, като счита, че същата не е изпълнила задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, че е ценила единствено доказателства, подкрепящи обвинителната теза и неоснователно е кредитирала показанията на свид. М.. Тези доводи не могат да бъдат възприети. Оплакването за липса на пълноценна изясненост на всички обстоятелства, значими за правилното изясняване на делото, е изцяло декларативно и неподкрепено с конкретни доводи. Във връзка с довода за липса на задълбочен доказателствен анализ, следва да се посочи, че Пловдивският апелативен съд основателно се е съгласил с оценката на доказателствата, направена от окръжния съд. Това е така, понеже първоинстанционният съдебен състав е направил внимателна и задълбочена преценка на доказателствата и средствата за тяхното установяване, за да обоснове фактическите си изводи, обосновали осъждането на подс. У.. Инстанционните съдилища не са имали основание да дискредитират показанията на свид. М., като са изложили по ясен начин съображенията си във връзка с достоверността и надеждността на това гласно доказателствено средство. Освен преценката за последователност и логичност на показанията на М., съдилищата са извършили тяхната проверка и чрез съпоставянето им с други доказателствени източници. Не е основателен доводът в касационната жалба, че е била отказана проверка на показанията на М. чрез разпит на поискани от защитата свидетели. Вярно е, че и двете съдебни инстанции са отказали да разпитат посочени от защитата свидетели – други лишени от свобода лица, които според защитните твърдения, са присъствали на предаването на мобилния телефон от подс. У. на свид. М.. При все това, не всеки отказ на съда да събере доказателства по искане на защита, съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. В настоящия случай такова нарушение не е налице, понеже обстоятелството, че подсъдимият е предал на свидетеля описания от обвинението телефон, е установено чрез други доказателствени средства – гласни и писмени. Освен това, проверката на показанията на свид. М. е осъществена както чрез извършена очна ставка с подсъдимия, така и чрез съпоставяне на показанията му с тези на свидетелите Н., К., Ж., с изводимите фактически обстоятелства от писмените доказателства, приобщени по искане на защитата – касаещи графика за дежурства на подсъдимия и извършвани на свид. М. обиски, както и с доказателствата, удостоверяващи получаване на пощенските пратки от подс. У.. Следователно, кредитирането на свидетелски показания на М. не е сторено произволно, а след положителен извод за тяхната подкрепеност от други доказателства. По отношение на конкретно посоченото в жалбата фактическо обстоятелство – за обаждане по телефона на 17.07.2014г. от подсъдимия на свидетелката Н., оплакванията касаят необоснованост на фактически изводи, а обосноваността на възприети фактически изводи не се контролира от касационната инстанция. Освен това, заявеното в касационната жалба не отговаря на истината, понеже двете инстанции изобщо не са приемали посоченото от защитата обстоятелство, а единствено са констатирали факта на такова обаждане от конкретен телефонен номер и че обадилото се лице се е било представило за подс. У.. Изложените съображения дават основание на касационната инстанция да приеме, че при разглеждане на делото не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, така че възраженията в касационната жалба в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са неоснователни. Не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на съдебния акт на това основание и за връщане на делото за ново разглеждане. ІІ. По оплакванията в касационната жалба за нарушение на закона при постановяване на въззивната присъда - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Доводите, изложени в жалбата, са неоснователни. В рамките на установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно. Въззивният съд законосъобразно е приел, че с деянието си подс. У. е осъществил състав на пасивен подкуп. Подсъдимият несъмнено има качество на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а” от НК, предвид на това, че е бил назначен и е изпълнявал функциите на надзирател първа степен в Затвора – / /, в системата на Министерство на правосъдието, ГД „ИН“. Възприетите фактически обстоятелства правилно са обосновали изводите на инстанционните съдилища, че подс. У. е осъществил две форми на изпълнителното деяние на пасивния подкуп. Поискването на дар – на сумата от 200лв., е осъществено от подсъдимия, като словно е манифестирал пред свид. М. желание да получи посочената сума във връзка със служебната си дейност. Приемането на неследващия се дар е осъществено, като подсъдимият е установил своя фактическа власт върху получената с пощенски запис сума от 200лв. Верни и внимателно обосновани са изводите, че поискването и приемането на сумата от 200лв. са несъмнено свързани с нарушаване на службата, което не съставлява престъпление. Самото получаване на неследващ се дар само по себе си е нарушение на службата от длъжностното лице, като квалификацията по чл. 301, ал. 2 от НК се обосновава от това, че самата дейност, за извършването на която подс. У. е получил подкупа – да достави на лишения от свобода М. мобилен телефон, чието притежаване и ползване от лишен от свобода е забранено, противоречи на законовите изисквания, понеже нарушава забраните по чл. 294, т. 6 от ППЗИНЗС и по чл. 97, т. 3 от ЗИНЗС. Въззивният съд не е имал основание да ревизира изводите на първоинстанционния и по отношение на субективната страна на деянието, защото изводът, че деянието е извършено от подсъдимия при форма на вината пряк умисъл, е бил защитен в мотивите на присъдата. Д. в касационната жалба за несъставомерност на извършеното от подс. У. поради съображението, че той е приел инкриминирания дар не от свид. М., както е формулирано обвинението, а от друго лице - от свид. Н., не се прави за пръв път. Този довод е бил обстоятелствено обсъден от въззивния съд /л. 14-15 от решението/ и настоящият състав принципно се съгласява с изложената аргументация. Вярно е, че въззивният съд е направил своите разсъждения във връзка с активния подкуп, което е критикувано от касатора, но това не обоснована неверност на изводите. Съобразно трайната съдебна практика, от обективна страна пасивният подкуп се характеризира като двустранна сделка – дарение, която обаче противоречи на закона и е нищожна. Именно двустранността на иначе нищожната сделка сочи, че след като предаването на неследващ се дар може да бъде осъществено лично и чрез другиго, то това се отнася и до приемането му – субектът на пасивния подкуп може приеме дара лично от даващия го, както и може да го приеме чрез друго лице. По отношение на приемането /получаването/ на такъв дар, правната доктрина приема, че то може да стане директно, чрез посредник, чрез внасяне на пари на длъжностното лице, за което то знае и др. В настоящия случай, обстоятелството, че свид. Н. е изпратила пощенския запис за сумата от 200лв. на подс. У., не може да обоснове извод, че подсъдимият е приел този неследващ се дар от нея, а не от свид. М., както е формулирано обвинението. Това е така, понеже възприетата фактология сочи, че подсъдимият е поискал подкуп от свид. М., че този свидетел е поръчал на друго лице – свид. Н., да извърши фактическото предаване на паричната сума, като изпрати пощенски запис, адресиран именно до У.. По този начин свид. Н. е извършила само фактическо изпращане на паричната сума, но по изрично указание на свид. М., чрез нейните действия е било опосредено даването на подкупа, като подс. У., независимо от подателя на пощенския запис, е знаел, че приема дар от лишения от свобода М. за конкретно нарушаване на своите служебни дейности. Не могат да бъдат възприети и доводите на касатора, аргументиращи провокация към подкуп и претенцията за оправдаване на подсъдимия на това основание. Тези доводи, правени и пред въззивния съд, също са били аргументирано отхвърлени. Апелативният съд, за да не възприеме възраженията на защитника, правилно е интерпретирал практиката на националните съдилища, касаеща провокацията към подкуп, както и е взел за отправна точка практиката на Европейския съд за правата на човека във връзка с провокацията към престъпление от страна на полицейски служители. Както вярно е възприето в атакуваното решение, провокация към пасивен подкуп би била налице в случаите, когато преднамерено се създава обстановка или условия да бъдат осъществени едно или няколко от формите на изпълнителното деяние на престъплението. В настоящия казус, установената фактология сочи, че подс. У. е поискал неследващия се дар, без да е било налице каквото и да било предходно поведение от страна на свид. М., с което той да е мотивирал или склонявал подсъдимия да стори това, даже напротив – самият подсъдим настоятелно, повече от един път, е поискал парична сума, за да наруши службата си. Сочените в касационната жалба обстоятелства, че Й. П. е накарал свид. М. да пусне сигнал в прокуратурата, че е осъществил контакт със свид. Н. и е осигурил сумата от 200лв. които тя е изпратила по пощата на подсъдимия, не могат да аргументират извод, че подс. У. е бил провокиран да извърши престъплението, в което е обвинен. Описаните действия са осъществени след като подсъдимият вече е реализирал една от формите на изпълнителното деяние на престъплението – поискал е дар. Тези действия, макар да могат да бъдат преценени като предпоставящи осъществяване и на другата форма на изпълнителното деяние – приемане на подкупа, не могат да бъдат преценени като такива, мотивиращи и склоняващи подсъдимия да приеме поисканата вече парична сума. Провокация към престъпление - в случая към извършване на пасивен подкуп, би била налице, ако действията на посочените лица са склонили (мотивирали) подсъдимия да извърши престъпление, което той не би извършило без оказаното му от тях въздействие. Самото поискване на подкуп, осъществяването на една от формите на изпълнителното деяние, без да са били създадени нарочно каквито и да било предпоставки за това, сочи, че не може подс. У. да се позовава на провокация към подкуп. Той е извършил едно престъпление, като е осъществил две форми на изпълнителното му деяние – поискал е и е получил неследващ се дар, като тези форми са неразривно свързани както фактически, така и като правна квалификация на извършеното като едно престъпление. В тази връзка, доводите в касационната жалба, че решаващият съд е игнорирал указанията в Постановление № 8/1981г. на ПВС по отношение на предотвратяването на даването на подкуп и че вместо да се разследва извършено ли е от подсъдимия престъпление, са създадени предпоставки за извършване на друго, са неоснователни. Както вече беше посочено, не са налице действия на полицейски служители или на други лица, ръководени от такива служители, които упражняват такова въздействие, че да подбудят към извършване на престъпление, което иначе не би било извършено, единствено с цел да направят възможно установяването на престъплението, осигуряването на доказателства и повдигането на обвинение. Поради изложените съображения, касационната инстанция намира, че материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК и не може да бъде удовлетворена претенцията за оправдаване на подсъдимия в рамките на установените фактически положения. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 64 от 09.03.2016г., постановено по внохд № 475/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.