Р Е Ш Е Н И Е № 245 гр. София, 15.03.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 944/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНОХД № 11/2016 г. по описа на окръжен съд–гр. Хасково (ХОС), отмяна на постановената по него присъда № 5 от 09.02.2016 г., както и на присъда № 43 от 01.12.2015 г., постановена по НОХД № 677/2013 г. на районен съд–гр. Харманли (ХРС) и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание. В искането на главния прокурор са релевирани твърдения за допуснати от въззивния съд нарушение на закона и съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, представляващи основания за възобновяване на делото. Сочи се, че въззивният съд незаконосъобразно приел за несъществено допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на чл. 274, ал. 2 вр. чл. 271, ал. 6 от НПК по отношение на св. Р. Ф., на която не били разяснени правата в първото по делото заседание. С оглед установеното по делото обстоятелство, че пострадалата била неграмотна (не можела да чете и да се подписва), съдът е бил длъжен в съдебно заседание устно да й разясни правата да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, както и възможността да й бъде назначен повереник съгласно чл. 100, ал. 2 от НПК. Това нарушение обуславяло необходимост от връщане на делото на първоинстанционния съд, за да се осигури възможност на пострадалата от престъплението да се ползва от правата си и да участва в съдебното производство. В искането са изтъкнати пространни възражения срещу направения от въззивния съд анализ на доказателствата и е оспорена оценката на доказателствените материали. Твърди се, че фактическите констатации били изведени в разрез със задълженията на съда по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК – в нарушение на правилата на формалната логика, едностранчиво единствено въз основа на обясненията на подсъдимия, които не били съпоставени с другите доказателствени средства. Не били установени обстоятелствата във връзка с действителните отношения между подсъдимия и работничката му Р. О. и причините, поради които той отишъл да я търси в неподходящо време, а тя избягала от фермата при идването му. Действията на подсъдимия С. – влизането му в чужда къща с пръчка в ръка, разхождането му из същата, викането и вдигането на шум, удрянето на св. Ф. по долните крайници, без тя да го е провокирала с някакви действия – можело да се дефинират като прояви на арогантност, демонстративна безнаказаност и агресивно пренебрежение към обществените порядки, като обуславяли хулигански подбуди при нанасянето на леката телесна повреда на пострадалата. Последващото поведение на подсъдимия, който не си тръгнал след стореното, а останал пред къщата, станало причина на мястото да дойдат още хора, в т. ч. и кметът на селото. Произвеждането на изстрели от негова страна със законно притежавания му пистолет показало на присъстващите, че те не могат да си позволят да изразят своето отношение или да предприемат действия срещу него по повод арогантното му поведение, като общественият ред бил възстановен едва след идването на полицейските служители. Допуснатите при анализа на доказателствените източници нарушения довели до неверни, несъответни на правилното приложение на материалния закон изводи, че леките телесни повреди на пострадалата не били причинени от подсъдимия по хулигански подбуди, както и че с произвеждането на изстрелите пред къщата той не осъществил състава на престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. В нарушение на изискванията на чл. 304 и чл. 305, ал. 6 от НПК при категорично установения механизъм на причиняване на телесните наранявания, както и на обстановката при която станало това, и двата съдебни състава нарушили материалния закон, изключвайки квалифициращия елемент на чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, а по отношение на второто деяние нарушение допуснал въззивният съд, приемайки хипотезата на чл. 12, ал. 1 от НК. С искането за възобновяване се претендира, че в частта, касаеща оправдаването на подсъдимия по обвинението за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, въззивната присъда била постановена при съществено процесуално нарушение – противоречие между диспозитив и мотиви относно възприетата теза за правомерно поведение на подсъдимия, резултат на отблъскване на противоправно поведение. В диспозитива на съдебния акт не намерило отражение становището за действие на подсъдимия при условията на чл. 12, ал. 1 от НК. В мотивите на присъдата в тази й част липсвали аргументи, обосноваващи съответствието между използваното средство за защита и характера и опасността на нападението, при възприетата от съда конкретна фактическа обстановка. В нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК съдът не проверил по предвидения в НПК процесуален ред обстоятелствата, отразени в материалите от досъдебното производство относно неуспешния опит на кметския наместник да предотврати конфликта и подаването на сигнали на тел. 112. Според вносителя на искането за възобновяване описаните процесуални нарушения обусловили неправилна оценка на фактите по делото, което от своя страна довело до нарушение на материалния закон. Затова присъдите и на двете съдебни инстанции следвало да бъдат отменени, а делото – да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание. В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа искането на главния прокурор по изложените в него съображения. Оправданият А. С. С. и неговият защитник адв. К. молят искането за възобновяване да бъде оставено без уважение. В представени от защитника писмени бележки са изложени подробно мотивирани съображения за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 43 от 01.12.2015 по НОХД № 677/2013 г. ХРС е признал подсъдимия А. С. С. за невинен в това, че на 11/12.05.2012 г. в [населено място], [община], по хулигански подбуди причинил на Р. Н. Ф. лека телесна повреда, изразяваща се в страдание без разстройство на здравето, поради което го оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 2 от НК. С присъдата подсъдимият С. бил признат за виновен в това, че на 11/12.05.2012 г. в [населено място], [община], извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. По протест на районния прокурор на РП–гр. Харманли срещу първоинстанционната присъда в цялост и жалба на подсъдимия С. срещу присъдата в частта, с която му е било наложено административно наказание за престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК, е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 11/2016 г. по описа на ХОС. С присъда № 5 от 09.02.2016 г. съдебният акт на районния съд е бил отменен в частта относно обвинението по чл. 325, ал. 1 от НК и подсъдимият е бил оправдан по това обвинение, а в останалата част – досежно оправдаването на подсъдимия С. по обвинението за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 2 от НК, присъдата на ХРС е била потвърдена. Присъдата на въззивния съд е била протестирана пред ВКС от прокурор от ОП–гр. Хасково, но с разпореждане от 29.03.2016 г. на съдията-докладчик по ВНОХД № 11/2016 г. касационният протест е бил върнат, като срещу разпореждането за връщане на протеста не е постъпил частен протест. Искането за възобновяване на наказателното производство е допустимо – подадено е от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на проверка пред ВКС по реда на Глава тридесет и трета от НПК съгласно чл. 419 и чл. 424, ал. 2 от НПК. Разгледано по същество, искането на главния прокурор за възобновяване на ВНОХД № 11/2016 г. по описа на ХОС е неоснователно. На първо място, следва да се коментира по-подробно съдържанието на искането на възобновяване с оглед правилното дефиниране на рамките на проверката, която настоящия съдебен състав е оправомощен да осъществи. От формална гледна точка със сезиращия документ е оспорена почти изцяло аналитичната и оценъчна дейност на въззивния съд. В искането няколкократно се акцентира върху нарушения на правилата на формалната логика, едностранчивост при обсъждането на доказателствените източници, превратна интерпретация на механизма на причиняване на телесните увреждания и обстановката, при която това е станало, игнориране на факти и др. – все процесуални недостатъци, които поначало се отразяват върху процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда. При внимателното проучване на съдържанието на съпътстващата аргументация обаче става ясно, че е оспорена единствено законосъобразността на правните изводи на въззивния съд относно отсъствието на основания за квалифициране на осъществените от подсъдимия С. действия в първия епизод от конфликта по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК и по чл. 325, ал. 1 от НК – във втория. Въпреки декларираното общо несъгласие с фактологията на деянията, в искането за възобновяване не са откроени конкретни факти, по отношение на които се претендира, че са приети за установени в нарушение на конкретни процесуални правила. Напротив, на л. 4 от искането дори изрично е посочено, че „… възприетата от въззивния съд фактическа обстановка не се различава съществено нито от изложената в обвинителния акт, нито от възприетата в мотивите на първоинстанционния съд…” От това следва извод, че в тази му част искането за възобновяване се базира не върху конкретни пороци в доказателствената дейност на съда, а върху несъгласието на искателя с произтичащите от установените факти оправдателни изводи на съдебния акт. ВКС не констатира основания за критика срещу осъществения от окръжния съд доказателствен анализ. ХОС е оценил доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, като в процесуалната му дейност не се констатират пороци, които да доведат до съмнителност на приетата фактология. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, съдът е проконтролирал изцяло правилността на първоинстанционната присъда и то, след нова задълбочена собствена проверка на всички доказателствени материали и пълноценно изясняване на отправените с въззивния протест и с въззивната жалба на подсъдимия С. (в частта относно обвинението по чл. 325, ал. 1 от НК) възражения за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд. Всички оплаквания на страните са били подробно обсъдени, като в мотивите на съдебния си акт съставът на ХОС е изложил подробни и съдържателни аргументи защо приема за установени конкретни фактически положения и поради какви причини счита за неоснователна тезата на обвинението. По първия пункт от обвинението е прието, че подсъдимият С. и св. Т. Т. съжителствали на съпружески начала и се занимавали с отглеждане на животни във ферма в [населено място], [община]. Р. О., леля на св. Т. Т., била наета да работи във фермата им като общ работник, получавала предварително надницата си, но няколкократно напускала стопанството, без да полага грижи за животните. На инкриминираната дата 11.05.2012 г. оправданият подсъдим С. установил, че О. за пореден път отсъства от фермата и е изоставила животните. Тъй като тя му дължала и пари, той заедно със св. Т., малкото им дете и св. Н. Т., брат на св. Т., който наглеждал детето, потеглили вечерта към [населено място], за да се срещнат и да разговарят с О.. Тя обикновено отсядала при свои близки в дома на пострадалата св. Р. Ф.. Когато стигнали до нейната къща, О., която действително била там, забелязала пристигането на автомобила им и избягала. С. и св. Т. запитали пострадалата Ф. къде е О. и защо я крие, а тя обяснила, че О. не е в дома й и не знае къде е. Между тях възникнала разправия, защото С. считал, че пострадалата укрива О.. Св. Ф. се прибрала в къщата и се качила на втория етаж при св. И. А. и децата им, които се събудили и разплакали от вдигнатия шум. Подсъдимият и св. Т. също влезли къщата и отишли на втория етаж, където разправията продължила. По време на скандала, ядосан от поведението на св. Ф., подсъдимият С. я ударил двукратно с дървена пръчка по краката, причинявайки й телесни увреждания с медикобиологическите характеристики на лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 от НК (кръвонасядания по долните крайници). Пострадалата опитала да се обади на брат си за помощ, но с пръчката подсъдимият избил телефона от ръката й. След като се убедили, че Р. О. не е в къщата, той и св. Т. излезли оттам. В искането без основание се твърди, че не били установени обстоятелствата във връзка с действителните отношения между подсъдимия и работничката му Р. О. и причините, поради които той отишъл да я търси в неподходящо време, а тя избягала при идването му. Причината за посещението на подсъдимия С. и св. Т. в дома на св. Ф. е изследвана и изяснена от ХОС, като е формулирана на л. 3 от мотивите – двамата издирвали Р. О.. Не е ясно защо се оспорва така приетата фактология, при положение, че изведените от съдебните инстанции констатации в пълна степен кореспондират е със залегналите в обвинителния акт твърдения в същия смисъл. Що се отнася до причините, поради които О. се отклонила от изпълнението на задълженията си във фермата („за да не връща заема, заради ниското заплащане на полагания труд, заради лошите условия на труд или лошото отношение на работодателя към нея”), този аспект от фактическата обстановка поначало е без всякакво значение за правилното решаване на делото. Посочените обстоятелства не са били третирани в обвинителния акт, искане за установяването им не е било отправяно от прокурора нито пред първоинстанционния съд, нито в хода на въззивното производство, като е недопустимо този въпрос да бъде за първи път поставян в производството по възобновяване. Подбудите на подсъдимия, подтикнали го да нанесе телесната повреда на пострадалата, са ясно дефинирани в атакувания съдебен акт – убеждението на оправдания С., че св. Ф. крие О., и изпитаното от него раздразнение от поведението й. Мотивационният механизъм на деянието е щателно разкрит и подробно описан на л. 11 и л. 12 от мотивите на въззивната присъда: изтъкнато е първоначалното намерение на подсъдимия и св. Т. да се срещнат с О. и да разговарят с нея във връзка с поредното й отклонение от работа; установен е моментът на формиране на субективната отрицателна нагласа на подсъдимия към пострадалата Ф., която упорито отричала да знае къде се намира О.; проследена е последователната трансформация на негативните емоции на подсъдимия от недоволство от поведението на О. в инцидентно раздразнение към пострадалата Ф., спрямо която е бил вътрешно убеден, че за пореден път укрива неизрядната му работничка; отразени са субективните представи на дееца при удрянето на пострадалата (че дава израз на яда си от укриването на О.); отчетено е поведението му непосредствено след нанасянето на телесната повреда, също свързано с изцяло личния претекст за извършване на деянието, а именно издирването на О. (след като се убедил, че я няма в къщата, той казал на св. Т. да си тръгват, тъй като нямало смисъл да остават повече). Всички тези обстоятелства убедително обуславят крайния извод на въззивния съд, че цялостното поведение на подсъдимия С. не е надхвърляло параметрите на противоправно проявена чрез насилие лична неприязън към пострадалата Ф.. Поначало всяко нарушение на телесния интегритет на жертвата е проява, несъвместима с установените правила за поведение, и нарушава обществения ред. Известно е обаче, че не всяка телесна повреда е причинена по хулигански подбуди. Квалифицираният състав на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК задължително изисква нанасянето на телесното увреждане да се предшества или съпровожда от едно или няколко действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като самото причиняване на телесната повреда обективно е мотивирано или пък е последица на предприетите хулигански действия. Фактите, на които набляга искателят – влизането и обикалянето на подсъдимия в чуждия дом, викането, удрянето на пострадалата с пръчка и т. н. – не изключват личното отношение на подсъдимия към пострадалата. Тези негови действия не определят особения хулигански мотив за нанасянето на телесната повреда, защото не са целели демонстрация на арогантна безнаказаност и агресивно пренебрежение към обществените порядки, а са били персонално насочени към пострадалата заради формираното у подсъдимия негативно отношение към нея. Посегателството върху телесната неприкосновеност на личността, което не е свързано с явно неуважение към обществото, а е подтикнато от скарване, желание за отмъщение, саморазправа и други лични сметки и отношения, не може да се третира като осъществено с хулигански мотив. Поради това поведението на оправдания подсъдим С. не носи показните белези на хулиганското отношение, а представлява типична престъпна проява по чл. 130, ал. 2 от НК, което престъпление се преследва по тъжба на пострадалия. ВКС намира за неоснователно залегналото в искането възражение за допуснато съществено нарушение на правата на неграмотната пострадала Ф., на която в първото по делото заседание първоинстанционният съд не разяснил правата да поиска да участва в съдебното производство в качеството на частен обвинител и граждански ищец, както и да й бъде назначен повереник, а въззивният съд, макар и да констатирал нарушението, неправилно го счел за несъществено. На първо място, в разглеждания случай не може да бъде изведена категорична констатация, че интересите на св. Ф. реално са били накърнени, тъй като наред с призовката за насроченото съдебно заседание на първоинстанционния съд, тя е получила лично съобщение по чл. 255, ал. 1 от НПК, в което били посочени изрично правата й, ведно с препис от разпореждането на съдията-докладчик за насрочване на делото, явила се е в съдебното заседание и не е отправила искане за установяване като страна в съдебното производство, нито е декларирала, че не е разбрала смисъла и значението на връчените й книжа. Поради това обективно е налице единствено съмнение, че правата й не са й били ясни (доколкото в протокола от съдебното заседание не е отразено нейно изявление в обратен смисъл), което не може да обуслови отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, още повече по реда на извънредната проверка по Гл. тридесет и трета от НПК. Разбира се, няма спор, че поначало съгласно чл. 15, ал. 3 и ал. 4 от НПК съдът трябва да информира и разясни на пострадалия процесуалните му права. Те трябва да бъдат обяснени така, че пострадалият с оглед особеностите на личността му (възраст, образование, култура, интелектуални способности и др.) да разбере тяхната същност и значение. Поради това, съобразявайки данните за неграмотността на пострадалата Ф., първоинстанционният съд е следвало изрично устно да й разясни правото да направи искане за участие като страна в съдебното производство, да изясни недвусмислено нейната позиция и съответно да я отрази в протокола от съдебното заседание. В този смисъл ВКС се солидаризира със становището на ХОС, че първоинстанционният съд не е процедирал изрядно в процесуален план. Същественото обаче е, че при упражняване на правомощията по чл. 335, ал. 2 от НПК в случаите по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК въззивният съд може да съобразява само процесуалните нарушения, довели до ограничаване на участващите в съдебното производство страни. Процесуалните нарушения, ограничаващи правата на пострадалия, са основание за връщане на делото в досъдебната фаза по реда на чл. 249, ал. 2 вр. ал. 1 от НПК. В този стадий от съдебната фаза страните все още не са ясно очертани, поради което в разпоредбата на чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК изрично са изброени участниците, чиито интереси се охраняват – освен тези на обвиняемия и на неговия защитник, така и на пострадалия или на неговия защитник, които имат възможност да встъпят в процесуалното качество на страни – частен обвинител и/или граждански ищец. След като обаче не е бил конституиран като страна, пострадалият не разполага със самостоятелни права, които съдът да съблюдава. Безпредметно е връщане на делото за ново разглеждане за нарушение на правата на участник в производството, който не е страна, защото липсва съответен процесуален субект, чиито интереси да подлежат на защита. Такова процесуално нарушение е и неотстранимо, защото чл. 77, ал. 3 и чл. 85, ал. 3 от НПК обвързват установяването на страните в съдебното производство със срок – най-късно до започването на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, който срок е изтекъл. На последно място, дори когато не е конституиран като страна в съдебното производството, интересите на пострадалия не са фатално злепоставени – от една страна, те са били защитени от прокурора, който действа в публичен интерес, а от друга – останала е открита възможността за обезщетяване на претърпените от престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК неимуществени вреди по исков ред пред граждански съд. По втория пункт от обвинението с въззивната присъда е прието, че след като напуснали дома на св. Ф., св. Т. и подсъдимият С. останали в близост до къщата, за да изчакат завръщането на О. и да опитат да разговарят с нея. В това време се прибрали св. Ф. Ф., брат на пострадалата Ф., и св. В. О., син на Р. О., на които пострадалата разказала за възникналия конфликт. Афектиран от случилото се, св. Ф. взел от навес в двора вила и се насочил към подсъдимия, заплашвайки го, че ще го убие. Св. О., който се намирал на 1-2 метра след св. Ф., го предупредил да внимава с вилата, за да не направи някоя беля. Подсъдимият също извикал към свидетеля да спре, но последният продължил да го следва със застрашително насочена вила. Тогава С. изтичал към колата си, взел оттам законно притежавания си пистолет „М.”, вдигнал оръжието високо във въздуха и възпроизвел изстрел в безопасна посока спрямо приближаващия св. Ф., който вече бил на 2-3 метра от него. Св. Ф. се стъписал от изстрела, захвърлил вилата и побягнал, а св. О. също се изплашил и се прибрал в къщата. Междувременно пострадалата се обадила по телефона за помощ на св. Т. А., с когото преди съжителствала на съпружески начала. Той, заедно със св. П. Д., кметски наместник на [населено място], и св. Б. Д. пристигнали на местопроизшествието. Св. А. ударил по тила подсъдимия и го избутал встрани, а след това той и св. Д. се нахвърлили върху излезлия от автомобила на подсъдимия св. Н. Т., който паднал на земята. Към тях се присъединили и свидетелите Ф. и О., които също нанесли удари на св. Т.. Подсъдимият видял затрудненото му положение и преценил, че може да пострада сериозно поради превъзхождащата численост на неговите нападатели, поради което извикал силно към тях да го оставят и да се отдръпнат. След като никой не реагирал на предупреждението му, той отново възпроизвел изстрел във въздуха с пистолета си, за да ги сплаши. В това време на местопроизшествието пристигнал полицейски патрул, като служителите на МВР преустановили скандала и отвели участниците в инцидента в полицейското управление. И по отношение на това обвинение направеният от въззивния съд анализ на доказателствените източници очевидно не се припокрива с тезата на искателя по отношение на произтичащите от установените факти изводи досежно съставомерните признаци на инкриминираното престъпление. Поддържаната с искането за възобновяване позиция омаловажава и дори пренебрегва фактите за наличие на нападение, първо, от страна на св. Ф. срещу подсъдимия С., и второ, от страна на свидетелите А., Д., Ф. и О. срещу св. Т., които основателно са били изтъкнати и отчетени в мотивите на обсъждания съдебен акт. В него е възприето и убедително мотивирано фактическото положение, че действията на оправдания подсъдим са имали изключително и само отбранителен характер, обстоятелство, по отношение на което в искането се изразява подчертано несъгласие. ВКС не споделя аргументите на искателя, с които се атакува извода на ХОС за осъществени от подсъдимия действия при условията на чл. 12, ал. 1 от НК. Неоснователен е упрекът, че съдът не обсъдил станалия инцидент като едно цяло, а разгледал поотделно доказателствата, касаещи обвиненията по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 2 от НК и по чл. 325, ал. 1 от НК. Разграничението между двете деяния е било абсолютно наложително, на първо място, заради конструкцията на обвинителния акт, с който срещу подсъдимия С. са били възведени обвинения за две отделни престъпления. В такива случаи съгласно чл. 301, ал. 2 от НПК съдът е длъжен да обсъди и реши всички въпроси по чл. 301, ал. 1 от НПК за всяко престъпление поотделно. На второ място, двете деяния са напълно самостоятелни и ясно са обособени от обективна страна – по различните условия на време, място и конкретна обстановка, при които са били осъществени действията на подсъдимия по нанасяне на телесната повреда на пострадалата Ф. в първия етап на конфликта и по произвеждане на двата изстрела с пистолет във втория етап на конфликта, както и от субективна страна – по различните решения, въз основа на които е било предприето поведението му в двата етапа, по насочеността на действията му към коренно различни цели и по различните потребности, от които са били провокирани. Обсъжданият инцидент в двете му фази не представлява цялостен динамичен процес, а е разделен на два самостоятелно обособени етапа. Двете отделни деяния не са логически и фактически неделимо свързани помежду си и не се обуславят взаимно, а това налага да се разглеждат изолирано едно от друго. Противно на залегналото в искането мнение, липсва необходимост от съвкупна оценка на доказателствата и установените чрез тях факти, тъй като макар и осъществени последователно едно след друго в сравнително кратък времеви период, деянията не се обуславят взаимно и не може да се приеме, че второто деяние е било своеобразно продължение на предходното. Връзката между двете се изчерпва с намерението на оправдания подсъдим да се срещне с работничката си Р. О., доколкото именно то е станало както повод за конфликта с пострадалата Ф., така и причина С. да остане на местопроизшествието след напускането на къщата й. С оглед отсъствието на фактическа и логическа съгласуваност в поведението на подсъдимия при двата инцидента, от фактите за нанасянето на удари на св. Ф. и влизането в дома й не могат да се черпят доводи в подкрепа на извод за последващо, осъществено от подсъдимия, хулиганско поведение. Обстоятелството, че той е носел пистолета си, не е индиция за намерението му да извърши противоправни действия в разрез с установения обшествен ред. При нанасянето на телесната повреда на св. Ф., включително и след това – докато е изчаквал завръщането на О., подсъдимият не е бил въоръжен, като пистолетът му е бил оставен в колата. Той взел оръжието си оттам едва след началото на нападението от страна на св. Ф. и след неуспешния опит да го възпре вербално. Не могат да бъдат споделени доводите за нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК поради пропуск на съда да провери по предвидения в НПК процесуален ред обстоятелствата, отразени в материалите от досъдебното производство относно неуспешния опит на кметския наместник да предотврати конфликта и подаването на сигнали на тел. 112. Съдът няма задължение служебно да изследва факти и обстоятелства, които не са необходими за разкриването на обективната истина, при това без страните да са отправили съответни искания за допускане на доказателства и да са изяснили относимостта им към предмета на доказване и значението им за правилното решаване на делото. Застъпеното в съдебния акт мотивирано становище за осъществени от подсъдимия действия при условията на чл. 12, ал. 1 от НК не може да бъде дискредитирано и със залегналите в искането съображения, че подсъдимият е предвиждал логичното враждебно отношение на пристигналите свидетели Ф. и О., въпреки което не напуснал местопроизшествието, и че с поведението си свидетелите не застрашили живота или здравето на подсъдимия. Без съмнение мотивацията на св. Ф. за саморазправа с оправдания С. с цел отмъщение за отношението към сестра му, снабдяването му с опасно сечиво каквото е вилата, упоритото му приближаване към подсъдимия, въпреки предупрежденията на св. О., са създали обстановка, недвусмислено застрашаваща личността на подсъдимия. В по-късен момент, повалянето на земята на св. Т., който през цялото време се е намирал в колата с малкото дете на подсъдимия и св. Т. и по никакъв начин не е взел участие в конфликта със св. Ф., а впоследствие – и с нейните близки, нахвърлянето на четири лица върху него (свидетелите А., Д., Ф. и О.), нанасянето на побой от тяхна страна върху падналия човек, без съмнение съставлява агресивно нападение, пряко заплашващо здравето и дори живота на св. Т.. С оглед спецификата на описаната обстановка ХОС с основание е заключил, че възпроизвеждайки двата изстрела с пистолет във въздуха, подсъдимият е реализирал защитно поведение с цел отблъскване на нападението на св. Ф. и близките му. При законосъобразно установените в процесуален план факти ВКС не установи нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно, като в съгласие със съдебната практика е прието, че поведението на оправдания С. не може да се квалифицира като хулиганство по смисъла на чл. 325, ал. 1 от НК. Залегналата на л. 14-20 от мотивите аргументация е обстойна, задълбочена, юридически прецизна, поради което изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. За да е налице претендираната квалификация е необходимо доказателствата по делото да сочат, че деянието на извършителя – възпроизвеждането на двата изстрела с пистолет – съставлява непристойна проява, която грубо нарушава обществения ред и изразява явно неуважение към обществото. В разглеждания случай изискуемите съставомерни признаци не са налице, тъй като действията на оправдания подсъдим С. по произвеждане и на двата изстрела не могат да бъдат окачествени като хулигански по естеството си и са били предприети с единствената цел да „сплашат” нападателите – да отблъснат последователно осъществените нападения срещу самия подсъдим и неучастващия в конфликта св. Т.. Мотивите на въззивната присъда не подлежат на критика заради твърдяното в искането необсъждане на съответствието между предприетите защитни действия и характера и опасността на нападението. Съдът няколкократно е наблегнал върху обстоятелствата, че С. е възпроизвел изстрелите след надлежно предупреждение, във въздуха, в напълно безопасна за участниците в конфликта посока, като никой от тях не е бил наранен. Тези факти са достатъчни, за да се приеме, че действията на подсъдимия са били адекватни и съответни на допустимите предели на защита. Не е допуснато и релевираното от искателя съществено процесуално нарушение – противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата, дължащо се на непосочване в диспозитивната част на присъдата на становището за действия на подсъдимия при условията на чл. 12, ал. 1 от НК. Процесуалното основание за оправдаване на подсъдимия е чл. 304 от НПК, която разпоредба включва и хипотезата, когато деянието не съставлява престъпление. Такъв именно е конкретният случай, при който предпоставките на чл. 12, ал. 1 от НК, обуславящи непрестъпно поведение на оправдания подсъдим С., са достатъчно ясно обосновани в мотивната част на съдебния акт. С оглед на тези аргументи и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНОХД № 11/2016 г. по описа на Хасковския окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.