Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * Неравноправни клаузи в потребителски договори * възражения

Р Е Ш Е Н И Е

№ 142
гр. София, 01.08.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1739/2017 година



Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Б. от [населено място] срещу решение № 366 от 17.02.2017 г., постановено по т. д. № 4496/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 3601 от 04.05.2016 г. по т. д. № 17379/2013 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Б. Г. Б. дължи на „Хета асет резолюшън ауто България” ООД /с предишно наименование „Хипо алпе-адриа-аутолизинг” ООД/ сумата 54 171 евро - главница по три броя записи на заповед, всеки за сума от 18 057 евро, с дата на издаване 31.07.2008 г. и падежи 01.09.2009 г., 01.09.2010 г. и 01.09.2011 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението - 27.04.2012 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 21374/2012 г. на Софийски районен съд, и Б. Б. е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на „Хета асет резолюшън България” ООД разноски за заповедното и за исковото производство в размер на 5 401.78 лв. и 2 118.99 лв.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с присъждане на разноски.
Ответникът по касация „Хета асет резолюшън ауто България” ООД със седалище в [населено място] не заявява становище по касационната жалба.
С определение № 72 от 06.02.2018 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд при произнасяне по възражение за неравноправни клаузи в потребителски договор.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :
С решение № 3601 от 04.05.2016 г. по т. д. № 17379/2013 г. на Софийски градски съд е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на парично вземане на „Хета асет резолюшън ауто България” ООД /с предишно наименование „Хипо алпе-адриа-аутолизинг” ООД/ към Б. Г. Б., за което са издадени заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 21374/2012 г. на Софийски районен съд, за сумата 54 171 евро, представляваща главница по три броя записи на заповед, всеки за сума от 18 057 евро, с дата на издаване 31.07.2008 г. и падежи 01.09.2009 г., 01.09.2010 г. и 01.09.2011 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението - 27.04.2012 г., до окончателното плащане.
Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от ответника Б. Б. и е потвърдено от Софийски апелативен съд с обжалваното в настоящото производство въззивно решение. За да постанови решението си, Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено валидното възникване на претендираното от ищеца вземане, произтичащо от редовни от външна страна записи на заповед, и съществуването на вземането в отразения в заповедта за изпълнение размер.
При разрешаване на спора по чл.422, ал.1 ГПК въззивният съд е констатирал, че в исковата молба ищецът е посочил като основание на вземането си само записите на заповед от 31.07.2008 г., но по повод възраженията на ответника в отговора на молбата е въвел и твърдения за наличие на каузално правоотношение между страните - договор за лизинг, за чието обезпечаване са издадени записите на заповед. Като е съобразил задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 14.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е преценил, че произнасянето по основателността на иска предпоставя изследване на породеното от договора за лизинг правоотношение и връзката му със записите на заповед, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение.
След обсъждане на доказателствата по делото въззивният съд е приел от фактическа страна, че : Между страните е сключен договор за лизинг №[ЕИК], с който ищецът - лизингодател е предоставил на ответника - лизингополучател лек автомобил BMW, индивидуализиран в приложение № 1 към договора, с покупна цена 97 486.32 евро срещу задължение за плащане на лизингови вноски в размер на 1 504.75 евро месечно без ДДС, съгласно погасителен план. Договорът е сключен при общи условия на лизингодателя, предадени и приети от лизингополучателя, със срок 03.08.2008 г. - 31.08.2013 г. В съответствие с уговорките в приложение № 2 към договора, на 31.07.2008 г. ответникът е издал представените в заповедното производство записи на заповед с падежи 01.09.2009 г., 01.09.2010 г. и 01.09.2011 г., с които е обезпечил изпълнението на всички поети задължения по лизинга. Лекият автомобил, обект на лизинговото правоотношение, е предаден от ищеца на ответника, след което ответникът е заплащал частично дължимите лизингови вноски. Към датата на образуване на заповедното производство и към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес по договора за лизинг има непогасени задължения на обща стойност 145 703.08 лв. /111 319.85 лв. - главница, 30 505.86 лв. - наказателни лихви, 3 055.92 лв. - префактурирани разходи, и 821.45 лв. - такси за напомнителни писма/. Въз основа на така установените факти по делото съдът е направил извод, че ищецът има изискуемо вземане към ответника за дължимите непогасени суми по договора за лизинг, обезпечен с представените в заповедното производство записи на заповед.
Възражението на ответника, че не е подписвал договора за лизинг и общите условия към него, е счетено за неоснователно с оглед категоричното заключение на съдебнопочерковата експертиза за автентичност на положените подписи. Твърдението на ответника, че не е правоспособен водач и не е ползвал автомобила, е преценено като ирелевантно за възникването на лизинговото правоотношение и на задълженията на лизингополучателя за плащане на лизинговите вноски. След обсъждане на доказателствата и доводите на страните въззивният съд е достигнал до изводи за недоказаност и неоснователност на възраженията на ответника за недействителност на договора за лизинг и на записите на заповед на основание чл.152 ЗЗД, за унищожаемост на договора и за сключването му в състояние на крайна нужда по смисъла на чл.33 ЗЗД, при грешка и измама.
За неоснователно въззивният съд е приел и своевременно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на спорното вземане. Във връзка с възражението са изложени съображения, че задълженията на лизингополучателя по договор за финансов лизинг са периодични и според Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС за тях се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. С оглед уточнението на ищеца, че вземането е формирано като сбор от непогасени лизингови вноски, лихви, разходи и такси за периодите 01.04.2010 г. - 03.06.2011 г. и 16.06.2009 г. - 18.03.2012 г., съдът е формирал извод, че давността не е изтекла до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 27.04.2012 г., към която следва да се счита предявен искът по чл.422 ГПК.
С въззивната жалба ответникът е въвел и възражение, че договорът за лизинг и общите условия към него съдържат неравноправни клаузи /по смисъла на чл.143 ЗЗП/, поради наличието на които договорът е нищожен и неговото неизпълнение не може да бъде основание за ангажиране на отговорността му към ищеца - лизингодател. Възражението е конкретизирано в молба - становище от 10.11.2016 г., в която ответникът е посочил кои конкретни клаузи от договора и от общите условия счита за неравноправни и обстоятелствата, обуславящи неравноправния им характер. Позовавайки се на решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, І т. о., въззивният съд е приел, че макар да е заявено за пръв път във въззивното производство, възражението е допустимо. В мотивите към решението, без да обсъжда по същество твърденията и доводите в жалбата и в молбата от 10.11.2016 г., съдът е изразил становище, че жалбоподателят не е конкретизирал поддържаното противоречие на договора за лизинг и общите условия с разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Вследствие на тази преценка произнасянето по възражението е сведено до съображения, че „за съда е необяснимо как договорът за лизинг и ОУ към него могат да противоречат на тези именно разпоредби” и че „настоящият въззивен състав и служебно не е констатирал по делото фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в договора”.
По правния въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение :
С решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, като възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба и може да бъде наведено за пръв път във въззивното производство; Поради повелителния характер на нормите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, по отношение на същите намират приложение указанията в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Даденото разрешение е аргументирано с практиката на Съда на Европейския съюз, създадена във връзка с тълкуването на Директива № 93/13/ЕИО, разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство съгласно пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП. В тълкувателната част на цитираното решение, чрез препращане към практиката на Съда на Европейския съюз, е прието, че в съответствие с Директива № 93/13/ЕИО, в чл.143, т.1 - т.18 ЗЗП са изброени примерни хипотези на неравноправни клаузи в потребителски договор и че независимо от изброяването, неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличие на общата предпоставка по чл.143 ЗЗП (чл.3, пар.1 от Директивата) - уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 ЗЗП обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение - служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на коитоможе да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл.143 ЗЗП.
При действието на чл.290 ГПК в редакцията, предхождаща изменението от ДВ бр.86/2017 г., е постановено и решение № 20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване на определена хипотеза по чл.143 ЗЗП; Потребителят може да не сочи конкретна хипотеза от предвидените в чл.143 ЗЗП или да посочи описателно атакуваната като неравноправна клауза, като от значение за произнасянето на съда относно неравноправния характер на атакуваната клауза са въведените твърдения.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е позовал на практиката в решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, І т. о., за да обоснове допустимостта на направеното за пръв път във въззивното производство възражение за неравноправен характер на клаузи в договора за лизинг и в общите условия към него. Възражението обаче не е разгледано по същество с аргумент, че не е конкретизирано поддържаното от ответника противоречие на отделните договорни клаузи с разпоредбите на Директива № 93/13/ЕИО, както и с формалния мотив, че служебно не са констатирани правни и/или фактически обстоятелства, обуславящи неравноправен характер на клаузите. Изложеното дава основание да се приеме, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд при произнасяне по възражение за неравноправен характер на клаузи в потребителски договор.
По съществото на касационната жалба :
Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно.
С подадената до Софийски апелативен съд въззивна жалба ответникът - сега касатор, Б. Б. е въвел възражение, че договорът за лизинг е нищожен поради наличие на неравноправни клаузи в съдържанието му и в съставляващите неразделна част от него общи условия. В жалбата са наведени общи твърдения, че договорът и общите условия съдържат „редица неравноправни клаузи, които не са индивидуално договорени и създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора”, като е акцентирано върху факта, че при сключване на договора е използвана обща форма /бланка/ и че ответникът - лизингополучател не е имал възможност да влияе върху отделните договорни клаузи и да ги уговори индивидуално. Впоследствие, с молба от 10.11.2016 г., ответникът е посочил кои клаузи /съобразно номерацията в договора и в общите условия/ счита за неравноправни и е въвел конкретни фактически твърдения, с които е обосновал техния неравноправен характер.
Неравноправните клаузи в потребителски договори са предмет на правна уредба в Закона за защита на потребителите. Разпоредбите на закона имат повелителен характер, поради което и с оглед указанията в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд следи служебно за тяхното наличие и дължи произнасяне по тях, независимо дали е сезиран от заинтересованата страна с изрично оплакване или възражение за съществуването им. В случая, въпреки изричното възражение на ответника за неравноправен характер на клаузи в договора за лизинг, от който произтича установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане /предвид разкритата по делото обезпечителна връзка между записите на заповед, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, и договора/, въззивният съд не е обсъдил дали изброените в молбата от 10.11.2016 г. договорни клаузи покриват критериите за неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП и дали наличието им обуславя нищожност на договора, каквато теза е поддържал ответникът. В мотивите към въззивното решение няма произнасяне по нито едно от фактическите твърдения, с които ответникът е аргументирал възражението си за неравноправен характер на изрично изброените договорни клаузи. За ответника не е съществувало задължение да посочва законовите хипотези, под които подвежда твърденията си за неравноправен характер на оспорваните клаузи. При отсъствие на задължение в тази насока въззивният съд е следвало да обсъди и да се произнесе дали фактическите твърдения, въведени с молбата от 10.11.2016 г., могат да бъдат подведени под общата и/или под някоя от специалните хипотези на чл.143 ЗЗП и дали има основание всички или част от оспорваните клаузи да се квалифицират като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Извършването на такава преценка е от съществено значение за правилното разрешаване на спора, тъй като от нея зависи извода дали оспорените като неравноправни клаузи са източник на права и задължения, релевантни за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Като последица от необсъждането на твърденията за неравноправен характер на договорни клаузи въззивният съд не е отговорил и на довода на ответника, че поради наличието на неравноправни клаузи договорът за лизинг е нищожен /което предполага изследване на предпоставките по чл.146, ал.5 ЗЗП/ и не е породил за него задължения за плащане на сумите, предмет на исковата претенция. Формалната констатация на въззивния съд, че не е установил служебно фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в договора, и че е необяснимо как договорът и общите условия могат да противоречат на разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.4 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.2013 г., е равнозначна на липса на произнасяне по възражението за неравноправни клаузи. Липсата на произнасяне съставлява съществено нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, довело до неправилност на обжалваното решение.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 вр. ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. Искането на касатора за разрешаване на спора от касационната инстанция не може да бъде уважено, тъй като възражението за неравноправни клаузи е заявено за пръв път във въззивното производство и поради формалното му разглеждане от въззивния съд по него няма произнасяне от инстанция по същество. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да обсъди твърденията на ответника във въззивната жалба и в молбата от 10.11.2016 г. за неравноправен характер на изроените в молбата клаузи от договора за лизинг /и общите условия към него/ и в зависимост от направените изводи да отговори на довода за нищожност на договора, като съобрази правилото на чл.146, ал.5 ЗЗП.
Отговорността на страните за направените в настоящото производство разноски следва да се разпредели от въззивния съд в зависимост от изхода на спора при повторното разглеждане на делото - чл.294, ал.2 ГПК. В зависимост от изхода на спора въззивният съд следва да се произнесе и по дължимата за касационното производство държавна такса, от заплащането на която касаторът - ответник е освободен на основание чл.83, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 вр. ал.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 366 от 17.02.2017 г., постановено по т. д. № 4496/2016 г. на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :