Р Е Ш Е Н И Е № 226 С о ф и я, 23 април 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 11 а п р и л 2012 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ МИНА ТОПУЗОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 577/2012 година. Касационното производство е по жалба от защитника на подсъдимия А. Б. Й. от [населено място], област В. срещу решение № 24 от 10.02.2012 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 1312/2011 г., което се атакува поради наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като се правят алтернативни искания за отмяната му и оправдаване на подсъдимия по предявеното обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Жалбоподателят Й. чрез защитника си адв.И.А. от САК поддържа оплакванията си и моли жалбата му да бъде уважена. Върховният касационен съд разгледа жалбата в пределите на правомощията си по чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 23 от 01.12.2011 г. по НОХД № 245/2011 г. Врачанският окръжен съд е признал подсъдимия А. Б. Й. от [населено място], област В. за виновен в това, че на 10.10.2010 г. в О. поискал 300 евра, а на 13.10.2010 г. в района в близост до ГКПП О. получил от Ю. М. А. от П. 150 евра като дар, който не му се следва, за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностното лице Н. В. И. – старши полицай на ГКПП О., във връзка със службата си по осъществяване на контрол при преминаване на границата от А. и на основание чл.304б, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК е осъден на 2 години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл.307а от НК е постановено отнемане в полза на държавата на сумата от 150 евра, предмет на престъплението и направените по делото разноски са присъдени в тежест на подсъдимия. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Св.Г. от АК-В. с доводи за необосноваността, незаконосъобразността й, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилното приложение на материалния закон, както и заради явната несправедливост на наложеното му наказание с искания за отмяната й и постановяване на нова за оневиняване по предявеното му обвинение, алтернативно за изменяването й с намаляване на размера на наказанието лишаване от свобода и на изпитателния срок на условното му осъждане. С решение № 24 от 10.02.2012 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 1312/2011 г. атакуваната присъда е изменена, като е намален срокът на наказанието лишаване от свобода от 2 години на 1 година, както и размерът на изпитателния срок от 4 години на 3 години, а в останалата част тя е потвърдена. В касационната жалба на защитника на подсъдимия адв.Д.Д. от САК се навеждат отново доводи за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствения анализ и от въззивния съд и оттам за неправилното приложение на материалния закон - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, с искания : за отмяна на обжалваното решение и оправдаването му от касационната инстанция, алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение приема, че касационната жалба е подадена в законния срок, от страна, имаща право на жалба, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК и е допустима, като разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : При смесване на доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за неправилно приложение на материалния закон от защитата на подсъдимия се поддържат двете касационни основания по чл.348, ал-1, т.1 и 2 от НПК, преповтаряйки доводите, изложени и пред въззивния съд, дообогатени относно отказа му да допусне преразпит на свидетели, на очна ставка между тях, за неправилната му оценка на тежестта на процесуални нарушения при задържането и личния обиск на жалбоподателя Й.. По основните оплаквания апелативният съд се е произнесъл достатъчно убедително и законосъобразно, а по допълнително наведените ВКС приема, че те не водят до претендирания от защитата процесуален резултат. Тъй като водещото в наказателния процес е надлежното установяване на фактите по обвинението, на първо място се дължат отговори има ли допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правото на защита на страните, в случая, на подсъдимия. Такива се сочат във връзка със задържането и личния му обиск, при които не присъствали посочените за свидетели лица, липсата на разпит на лицето Цв.П., отказ от преразпит на св.И. и св.К. и на очна ставка между тях, както и отказ да се изиска разпечатка от разговорите на св.И. в периода около осъществяване на инкриминираното деяние, а така също бланковото оплакване за осъществяване на СРС „в нарушение на закона”. Към тези доводи следва да се добавят неправилно наведените към основанието по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК неоснователно кредитиране на показанията на св.А. като единствени уличаващи жалбоподателя, противоречивите изводи на съда относно функционалното му място на ГКПП и възможността му да упражни влияние върху св.И., неправилната преценка като защитна позиция на представените предварителен договор за продажба на МПС и разписка за получено капаро и в крайна сметка отхвърляне като недостоверни на обясненията му без техния задълбочен анализ. Като материалноправни пропуски се навеждат недооценка на липсата на забрана св.А. да напусне страната, правото му на свободно придвижване в ЕС, обстоятелството, че на инкриминираната дата подс.Й. не е бил на работа, а в платен отпуск, липсата на необходимост да се “ходатайства” за пропускането на св.А. зад граница и за несъставомерност, поради и липса на престъпно деяние, налагащо оправдаването му. По настоящето наказателно дело прокуратурата е била доказателствено облекчена заради адекватната (без значение от движещите мотиви) позиция на св.А. и приложените СРС, дали възможност, макар и с “традиционни” пропуски за някои служби на МВР, да докаже корупционното поведение на подс.Й.. Поради това обяснимо тези доказателствени средства не се коментират от защитата му, а се настоява да се ценят като съществени за правото му на защита пропуските при задържането му и при изземването на 150-те евра, като останалата половина от договореното заплащане на услугата св.А. да бъде безпрепятствено пропуснат зад граница. При разкриване на деянието водещо е било не задържането на подс.Й., а установяване и изземване на недължимия му се дар, което е станало със съответен протокол, одобрен от съдия по реда на НПК, което не се оспорва. Друг е въпросът, че давайки вяра на показанията на св.А., подкрепен и от св.А., даденият дар е бил договореният в размер на 300 евра, за които обвинението е само като “поискани”. Ако задържането на жалбоподателя е било в нарушение на ЗМВР, то заповедта е могла да бъде атакувана по административен ред, но не е довело до ограничаване на правото му защита. Така е и с личният му обиск, като намерените в него 150 евра се признава както от него, така и се потвърждава от множество свидетелски показания. Целта на получаването им е въпрос на фактическа и правна трактовка и не сочи на процесуално нарушение. А тя е установена още преди даването им от показанията на св.А., потвърдено от св.А., показанията на служителите от “Вътрешна сигурност” и резултатите от приложените СРС, дори от противоречивите показания на св.И., който основателно се е надявал на благосклонно отношение от колегите си както за службата си, така и да не бъде уличен в престъпление. Тези му “терзания” са изяснени от показанията на св.Коджахристов и преразпита им не е бил необходим, а и очна ставка между тях едва ли би дала резултат, като използването на този способ за проверката им е въпрос на процесуална тактика, преценяван обаче от ръководещия съдебното следствие съд, а не като негово задължение. Важното е, че противоречията в показанията на св.И. са обсъдени и обосновано преодолени съвкупно чрез останалите доказателствени източници. Неоправдано откъм доказателствена подкрепа е оплакването, че обвинението се крепи само на показанията на св.А., при наличните показания на св.А., на всички участващи в операцията служители от “вътрешна сигурност”, при опасенията на св.И. от такъв “пробив” от тяхна страна в отношенията на ГКПП, което е довело до известно забавяне при осъществяване на “услугата” към св.А.. Именно в тази посока е обсъдено от въззивния съд и видяното от защитата противоречие да е работил на “изход”, докато назначението му било на “вход”, след като такъв контрол е могъл да осъществи като началник смяна, а и фактически е осъществил към тримата полицейски служители от “вътрешна сигурност”, следейки действията им в непосредствена близост до напускане територията на страната с ферибота. Това обаче само потвърждава установеното за известна пречка да се спази договореното със св.А., наложило известното забавяне на излизането му за проверка на ГКПП. Последващите действия по пропускането му на неутрална територия след закупуване на билет за ферибота само потвърждава, че упражненото влияние от подс.Й. върху св.И. е дало резултат. В контекста на последното и показанията на служителите от “вътрешна сигурност”, резултатите от приложените СРС трудно могат да се атакуват, а и това е направено в жалбата бланково, за да му се дължи отговор от настоящата инстанция. Или, всички доказателствени проблеми, които се поставят с оплакването на наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, не се оправдават с оглед резултатите от съдебното следствие и доказателствения анализ на съдилищата по фактите и то не може да прието за налично, а оттам и не може да бъде уважено искането за отмяна на обжалваното решение и ново разглеждане на делото. Отговорите на правните запитвания на защитата на подс.Й. са облекчени от наличната фактология. Безспорно е, че ограничението за напускане на страната от св.А. е отпаднало много по-късно, независимо на какво основание. То би го препятствало обективно да напусне страната, но както правилно е отбелязал въззивният съд, това не е следвало да бъде оставено на “случайността” и за това той е приел “офертата” на подс.Й. и му е платил договореното. Че е осъден и за незаконно напускане на страната не е въпрос от предмета на доказване по настоящето дело, а практиката на ВКС е, че е налице довършено престъпление по чл.279, ал.1 от НК, когато лицето реално е напуснало, в ничия земя, зад пропускателния режим на РБ територията, след документална и физическа проверка, а това дали е могло да премине на друга територия е без значение. То няма отношение и към настоящия казус, като във всеки конкретен случай такова обстоятелство следва да се цени с оглед обществената опасност на конкретното деяние, която в случая правилно е оценена като не особено съществена. Досежно възражението подс.Й. да е бил в платен отпуск, оправдава се квалификацията по чл.304б, ал.1 от НК, докато при изпълнение на служебни задължения на ГКПП, получаването на сумата би довело до различна, а може би и по-тежко наказуема квалификация на целения от св.А. и от подсъдимия резултат. Именно надлежно събраните по делото доказателства са дали основание на съда да отхвърли като защитна теза представените писмени доказателства – за договаряне прехвърлянето на “мерцедес”-а на св.А., срещу дадено от него капаро, когато той отива в страна, или минава през страни, където може да си договори много по-изгодно автомобил. ВКС намира, че и двете инстанционни съдилища са се обосновали както по фактите, така и по приложимото право достатъчно аргументирано, убедително и законосъобразно и няма основание да ривизира становищата им. Не се навежда оплакване за явна несправедливост на наложеното, коригирано от въззивния съд наказание на жалбоподателя, а то е достатъчно смекчено, на фона и на приложението на чл.66, ал.1 от НК. Насочването към него от страна на св.А. и св.А. е било на основата на “общоизвестна” информация за услужливостта му и тя се е потвърдила, за което е изложено съображение за достатъчност да бъде изведен от системата, без да търпи ефективно наказанието си в пенитенциарно заведение, но и като е снижен размерът на санкцията му. ВКС намира, че в това отношение няма основание да се произнася за несправедливост на санкцията, на фона на категорично доказаната вина и укоримост на поведението на жалбоподателя. Жалбата на подсъдимия, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – в сила. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24 от 10.02.2012 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 1312/2011 г.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: