Р Е Ш Е Н И Е № 215 София, 12 юни 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми април, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Момчил Бенчев изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 263/ 2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.Д.Д. от АК Кюстендил, защитник на подсъдимата Т. Г. Н. против въззивно решение №21/23.01.2023г. на Апелативен съд София, постановено по ВНОХД № 785/2022 г., с което е била изменена присъда № 9/ 21.06.2021 г. по НОХД № 401/2020 г. на Окръжен съд Кюстендил. С последната, подсъдимата Н. е била призната за виновна в това да е извършила, за времето от 31.03.2009г. до 02.04.2012г., при условията на продължавано престъпление, в [населено място], престъпление по чл.255,ал.3 във връзка с ал.1,т.2 във вр. с чл.26,ал.1 от НК, за което и е наложено наказание две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. С атакувания пред касационната инстанция съдебен акт първоинстанционната присъда е изменена, като наложеното наказание лишаване от свобода е намалено от две на една година, а в останалата част е била потвърдена. В касационната жалба, поддържана пред ВКС от адв.Д.Д. се съдържат оплаквания за допуснати от апелативната инстанция нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че деянието, за което е обвинена подсъдимата не е извършено, в подкрепа на което се излагат съображения, развити на плоскостта на съпоставителния анализ на формите на изпълнение на престъплението по чл.255,ал.1,т.2 и т.6 от НК. С акцент върху коментираното в жалбата различие между тях е аргументирано заявеното нарушение на закона, допуснатото от контролирания съд с осъждането на подсъдимата и проявено в следните насоки: 1/ данните в подадените от подсъдимата четири ГДД по ЗКПО не били неистински, тъй като отговаряли напълно на данните от счетоводството на дружеството и годишните финансови отчети и липсвало разминаване между тях; 2/ползването на неверни счетоводни документи – процесните фактури, възприето от съдилищата като фактическото поведение, осъществено от подсъдимата било относимо към друга форма на престъпното изпълнение – по чл.255,ал.1,т.6 от НК и 3/непосочването в ГДД на действителния финансов резултат съставлявало затаяване на истина, а не потвърждаване на неистина. Респективно, с осъждането на подс.Н., според касатора, съдилищата са действали в разрез с процесуалните изисквания по чл.304 от НПК и по този начин съществено са ги нарушили. Наведени са и съображения, свързани с претендираната несъставомерност от субективна страна, основани върху недоказаната връзка на подсъдимата с процесните фактури, доколкото експертното заключение, депозирано след изследването на копията на процесните фактури, не и на оригиналите, установило само идентичност в подписите, не и авторство. Искането, което се прави е за отмяна на обжалваното решение и оправдаването на подсъдимата от касационната инстанция или в условията на алтернативност – връщане на делото на въззивна или първа инстанция, с указания за фазата, от която същото да започне. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна. Подс.Т.Н., редовно призована се явява в заседанието пред ВКС и в лична защита поддържа доводите и изразената от адв.Д. позиция за отмяна на въззивното решение и оправдаването и. В упражнено право на последна дума моли за оправдателна присъда. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346,т.1 от НПК. Разгледана по същество ВКС я намира за неоснователна. Настоящото касационно производство е второ по ред, след като с решение № 38/26.07.2022г. по н.д.№ 29/2022 г. на ВКС, ІІІ н.о., постановеното по ВНОХД № 1026/2021г. по описа на АС София решение е било отменено и делото върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция. Първата касационна проверка е била инициирана от подсъдимата Н., чрез защитника и – адв. Д. Д. срещу потвърждаване на осъждането и за същото престъпление, за което се отнасят оплакванията и в настоящото производство. Без да е необходимо преповтарянето им, основанията за отмяна на първото въззивно решение обобщено се свеждат до констатираните съществени процесуални нарушения в аналитичната дейност, изразени в разместване на доказателствената тежест, формулиране на произволни фактически изводи и неизпълнение на задълженията за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, проектирани в ненадлежно установяване на относимите фактически положения, значими за изхода на делото. Необходимо е предварително да се уточни, че вторият въззивен състав е съобразил процесуалната си дейност с дадените от ВКС указания. Посоченото е наложително, понеже при констатирано неизпълнение само това е достатъчно за процесуалното разрешаване съдбата на производството, доколкото задължителният характер на указанията, съгласно чл.355,ал.1 от НПК, обвързва тяхното неизпълнение със самостоятелност на процесуалния порок на контролирания акт (в този см. Р 278/15.03.2017г. по н.д.№ 1002/2016г. на ВКС, ІІ.н о.) С направеното уточнение и с оглед коректното очертаване обхвата на настоящия касационен контрол е необходимо да се посочи и следното: Съгласно чл.347, ал.1 от НПК, касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част – по заявените касационни поводи и аргументите на атакуващата страна, с които същите са въведени. В случая, двете касационни основания са посочени само словесно, а предвид избрания в жалбата подход за тяхното аргументиране се констатира и припокриване на съображенията, чрез които е заявено наличието им. Така например оплакването, обосновано с доводи за различната форма на изпълнение на престъплението, което съгласно фактическото му описание сочело на състав по чл.255, ал.1,т.6 от НК, за което липсвало обвинение, навежда към възражение за допуснато съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл.348,ал.1.т.2, вр. с ал.3,т.1 от НПК, но същевременно, на същата плоскост е дефинирана и материална незаконосъобразност - касационно основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК, изразена в погрешно прилагане на закона, допуснато с осъждането на подсъдимата за престъпление, каквото не е извършила (стр.първа от кас.жалба). Идентично е положението с двойствения характер и на останалите развити в касационната жалба съображения, свързани с оспорената форма на приетото от съдилищата изпълнение на престъплението по чл.255, ал.1,т.2 от НК – „потвърждаване на неистина“, както и с оспорената доказаност на престъплението от субективна страна. Посоченото налага, с оглед възможната и пълноценна касационна проверка точното съотнасяне на изложените аргументационни доводи към заявените касационните основания, като няма пречка, а е наложително, ВКС да ги изведе от словесно възпроизведените съображения, посочени в касационната жалба. В този аспект и за яснота, ВКС намира за нужно да разясни предварително, принципното положение, че касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК – нарушение на закона визира нарушение на материалния закон и е налице, когато материалния закон не е приложен правилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Когато, както е в случая, жалбоподателят счита, че подсъдимата неправилно е призната за виновна, тъй като не е извършила престъплението, за което е била обвинена, всъщност претенцията е за неправилно приложение на чл. 303 от НПК, вместо тази на чл. 304 от НПК, които са процесуални, а не материалноправни норми. Процесуалният характер на посочените в касационната жалба оплаквания ясно личи и от същността на развитата защитна позиция, а именно - 1/че деянието, за което е обвинена подсъдимата - по чл.255, ал.1,т.2 от НК, в избраната от обвинението форма на изпълнение - потвърждаване на неистина, не е извършено, понеже непосочването на действителния финансов резултат разкривало втората форма на изпълнение – затаяване на истина, за която липсвало обвинение и 2/ че данните в ГДД съответствали на тези в ГФО и ако изобщо има престъпление, то би следвало да е по чл.255,ал.1,т.6 от НПК, за което също липсвало обвинение. С така аргументираното недоволство се отстоява позицията, че „по този начин е ограничено съществено правото на защита на подсъдимата“ (стр.2 от кас.жалба). Така разчетени, оплакванията насочват изцяло към касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, а не към касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК, понеже претенцията на касатора не съдържа искане за прилагане на друг материален закон, а с твърдение за недоказаност и отсъствие на надлежно обвинение се настоява за оправдаване на подсъдимата. Все в тази посока е необходимо да се уточни и че принципно претенцията за нарушение на материалния закон и допустимата намеса на касационната инстанция, която по начало разполага с правомощието да оправдае подсъдимата( чл.354,ал.1,т.2 от НПК), предполага процесуална изрядност в дейността но установяване на фактите, а именно възприетите от инстанциите фактически положения, свързани и с приетата доказаност на престъплението от субективна страна, се оспорват пред ВКС, макар и под предлог, че осъждането е резултат от по начало неправилното, според касатора, квалифициране от обвинението, респективно погрешно възприето и от съдебните инстанции. И след внесените уточнения относно обхвата на настоящата касационна проверка, конкретно по наведените оплаквания, ВКС намира следното: І. Възражението, че подсъдимата е осъдена по непредявено обвинение – обосновано със заявеното противоречие между фактическите действия, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, сочещи на престъпление по чл.255,ал.1,т.6 от НК и посоченото в диспозитива престъпление по чл.255,ал.1,т.2 от НК, е неоснователно. Оплаквания в идентична посока са били поставени на вниманието и на въззивната инстанция и са получили отговор – на стр.21 - 23 от въззивното решение, който не е удовлетворил касатора, предвид поставянето им отново пред касационния състав. С отбелязването, че неудовлетворението не е съвсем лишено от резон, доколкото апелативната инстанция, в отговор на възраженията на защитата, обосновани с прочита на законодателната история на т.нар данъчни престъпления, от своя страна е направила ретроспективен преглед на състава на престъплението по чл.255 от НК (255 - 257 от НК в редакцията им до 13.10.2006г.) излагайки общи теоретични постановки и буквално пресъздавайки мотивната част по т.2 на ТР № 1/ 7.05.2009 г. по т.д. № 1/2009 г.,ОСНК, посветено на елементите на данъчните престъпления, техните особености, включително и приложимостта на института на продължаваното престъпление, е формулирала заключението си за съответност на изложените от обвинението фактически положения със съдържанието на престъпния състав по чл. 255, ал.3, вр. с ал.1,т.2 вр. с чл.26, ал.1 от НК, без да навлезе в дължимата конкретика на поставения пред нея проблем. Още повече, че същият е бил заявен и на плоскостта на аргументирания, с претендираното му наличие, съществен процесуален порок – осъждане по непредявено обвинение, което е налагало апелативната инстанция да е по – прецизна в разчитането на оплакването и по-конкретна в отговора му. В случая, по наведеното и пред ВКС оплакване, може да се допълни, относно неговата несъмнена несъстоятелност и следното: Прочитът на инкриминираното в ОА фактическо поведение на подсъдимата недвусмислено сочи, че същата е обвинена за престъпление, чието фактическо измерение се състои в ползването в стопанската си дейност на фактури, отразяващи неосъществени от посочените в тях издатели посреднически услуги, чрез които и с ненаправените по тях разходи, е била завишена разходната част от дейността на собственото и дружество и по – ниският от действително реализираният размер на печалбата (намален с фиктивните разходи по процесните фактури) е намерил отражение в декларирания, чрез подадените от нея за инкриминираните периоди ГДД по ЗКПО, размер на корпоративния данък. По този начин, според обвинението, в подадените и за четирите данъчни периода ГДД по ЗКПО, подсъдимата е потвърдила неистина, относно данъчния финансов резултат, като същият не е съответствал на обективната действителност. Квалифицирането на описаното фактическо поведение, прието и от съдилищата като покриващо елементите от състава на престъплението именно по чл.255,ал.1,т.2,пр.първо от НК не разкрива съзряното от касатора противоречие, понеже коректния прочит на отразеното в обвинителния акт фактическо описание, възприето от инстанционните съдилища, съдържа всъщност описание на механизма, по който е реализирано инкриминираното деяние. Както е разяснено и в двете посветени на проблемите на данъчните престъпления тълкувателни решения на ОСНК - ТР № 1/ 7.05.2009 г. и ТР № 4/12.03.2016 г., основният състав на чл.255,ал.1НК предвижда няколко форми на изпълнително деяние, изчерпателно посочени в т.1 до т.7 и чрез които се реализират съставомерните престъпни последици: избягване установяването на данъчни задължения в големи размери или тяхното заплащане. В случая, описаните фактически действия, чрез които прокуратурата е обосновала обвинението за потвърждаване на неистина в подадените от подсъдимата ГДД по ЗКПО, включващи, като част от очертания фактически механизъм ползването на неверните фактури, без последното да е инкриминирано като отделен начин на престъпното извършване, след като са напълно съответни на признаците от обективния състав по чл.255,ал.1,т.2 пр. първо от НК не разкриват претендирания от касатора порок, понеже нямат за последица незаконосъобразност на формулираното обвинение. Отсъствието в същото на самостоятелната форма на престъпно изпълнение - по чл.255,ал.1,т.6 от НК не само не препятства възможността на подсъдимата да разбере фактическите и правни рамки на обвинението, а обратно – съставлява обстоятелство в благоприятна за същата посока, понеже облекчава наказателно правното и положение, тъй като е несъмнено,че престъпление, реализирано чрез повече от един от възможните начини на извършване разкрива и по-висока степен на обществена опасност. Необходимо е да се посочи и това, че отделните форми на изпълнение не са въведени, както счита касатора в пълна изолираност и самостоятелност, а напротив - те само детайлизират възможните прояви, чрез които се въздейства върху обекта на престъплението, акцентирайки върху преимущественото поведение, чрез което е постигнат съставомерния резултат. Аргумент в тази посока е и възможното едновременно проявление на няколко от изброените в чл.255,ал.1, т 1- т.7 от НК форми на престъпното изпълнение. Както правилно е отбелязал и въззивният съд (стр.24, възз. решение)„обстоятелството, че прокуратурата, в изпълнение на своята суверенна преценка не е повдигнала обвинение по чл.255,ал.1,т.6 от НК не води до несъставомерност на деянието по чл.255,ал.1,т.2 от НК“, след като признаците на последното са установени по делото. ІІ.Лишено от основание е и възражението за ограничени права на подсъдимата, развито на същата плоскост - върху претендираното противоречие между фактическото описание и квалификацията на инкриминираната дейност, изведено от защитата в друг аспект - че след като данните в ГДД съответствали на тези в счетоводството, обективирани във вторичните документи - регистри и в ГФО и след като е „недопустимо ГДД да съдържа данни различни от резултата, сочен от счетоводството“ (стр.2,кас.жалба), то и деянието, за което е обвинена подсъдимата „не е извършено“, поради което и осъждайки я съдилищата - и конкретно контролираният съд, допуснали съществено процесуално нарушение. Така аргументираното оплакване, на първо място, не държи сметка за кръга от защитимите с престъплението по чл.255 от НК обществени отношения, понеже да се възприеме предложената от защитата теза, би довело до положение, че за гарантиране на данъчната сигурност в обществените отношения е достатъчно ГДД да съответства на отразените във вторичните счетоводни документи - регистри и ГФО данни, без значение, че същите са изначално неверни, понеже инкорпорират неверни първични документи, които не отразяват вярно стопанската дейност на данъчно задълженото лице. Позицията на касатора е разбираема, но неприемлива, понеже е в противоречие с основното предназначение на т.нар „данъчни престъпления“ - да защитават и гарантират обществените отношения, свързани с правилното установяване и вярното деклариране/ и заплащане на дължимите данъци. В цитираното по-горе ТР № 1 от 7.05.2009 г.,ОСНК изрично е разяснено, че :„Извършването на тези престъпления засяга обществените отношения, свързани с нормалното и законосъобразното функциониране на данъчната система, като пряко се въздейства върху конституционно закрепеното задължение на гражданите да заплащат определените със закони данъци“. И когато, както е в случая, декларацията не отразява действителните обстоятелства за извършената от задълженото лице стопанска дейност, за разходната и приходната част на същата, несъмнено е документ, в който е отразена невярна информация /неистина/ и тази и характеристика не би могла да бъде преодоляна от формалното и съответствие с неверни първични документи. И това е така, понеже в аспекта на предвиденото по чл.92 от ЗКПО задължение за деклариране и неговото предназначение, за съставомерността по чл.255,ал.1,т.2 от НК е от значение безспорното несъответствие на посочените в декларацията обстоятелства с обективната действителност, а не с тези, отразени в други документи, били те първични ( фактурите) или вторични (ГФО). Несъстоятелността на застъпената защитна теза се извежда и от значението на прецененото, в аспекта на защитимите с престъплението по чл.255,ал.1,т.2 от НК обществени отношения, предназначение на лъжливите декларации, в които е потвърдена неистина - да създадат именно привидност, че данъчните задължения са правилно установени. ІІІ.Неоснователно е и възражението, обосновано с развитото оплакване за осъждане по непредявено обвинение, но аргументирано в друг аспект – с неправилната форма на изпълнение в рамките на вменения престъпен състав по чл.255,ал.1,т 2 от НК, понеже както се твърди в жалбата, непосочването на действителния финансов резултат разкривало втората форма на изпълнение – затаяване на истина, а не потвърждаване на неистина, по което също нямало обвинение. И това възражение е било поставено на вниманието на апелативния съд и с аргументирани доводи, споделими от касационната инстанция, поради което е ненужно да се възпроизвеждат отново, е било прието за неоснователно (стр.23,абзац втори, възз.решение) Може само да се допълни, че така мотивирано, оплакването всъщност разкрива неразбиране съдържанието на въведените в чл.255,ал.1,т.2 от НК форми на фактическо изпълнение, чрез които се реализира престъпния резултат: когато деецът р е а л н о е осъществил дейност, но не я декларира - не декларира резултата от нея, тоест не посочва действителните си доходи, същият затаява истина, а когато, както е в случая ползване на посреднически услуги не е осъществено, респективно дейността и съответно разходите по нея н е с а и з в ъ р ш е н и, с декларирането им като действителни, деецът потвърждава невярно обстоятелство, т.е. потвърждава неистина. Ето защо и възражението за допуснато нарушение, изразено в липсата на яснота „защо САС е приел, че с процесният начин на деклариране е потвърдена неистина, а не е затаена истина“ е лишено от основание. Както се посочи вече, апелативният съд е изложил съображенията си, а претенцията, че такива липсват е проява всъщност на изразеното от касатора несъгласие с тях. По тези съображения, настоящият състав на ВКС не намира да е допуснато претендираното противоречие между фактическото описание на инкриминираното поведение на подсъдимата и престъплението, за което същата е осъдена, респективно не намира за основателни направените на тази плоскост и с тези твърдения възражения за допуснато съществено процесуално нарушение, изразено в ограничаване на правата и – както за осъждането и изобщо, вместо да бъде оправдана поради наличие на хипотезата на чл.24,ал.1,т.1 от НПК за престъплението по чл.255,ал.1,т.2 от НК, така и в аспекта за осъждането и по обвинение, срещу което същата не се е защитавала, квалифицирано в диспозитива по т.2, при съдържащо се в обстоятелствената част „безусловно деяние по т.6“(стр.3,абз.2,кас жалба). ІV.Възражението за допуснато от контролираният съд нарушение на процесуалните правила, изразено в напълно погрешна оценка за субективна доказаност на деянието, направена в противоречие с процесуалните правила по чл.13 и чл.14 от НПК, също е лишено от основание. Както се отбеляза по-горе, в изпълнение на дадените от предходния касационен състав указания, вторият въззивен състав, постановил контролирания съдебен акт е насочил усилията си към преодоляване на констатираните пропуски и е събрал дължимите за изясняване на релевантните факти доказателства. Провел е задълбочени разпити на счетоводителя Д.Х. и на двамата служители от НАП И.В. и Р.К.-З.. Надлежно е изяснил механизма на включване на фактурите в счетоводството на дружеството и вярно е оценил значението на начина, по който първичните счетоводни документи, включително и процесните фактури, за които не е бил въведен различен режим, а са следвали възприетата между подсъдимата и счетоводителката и св.Х. уговорка, са постъпвали при последната за обработка. Дал е вярна оценка на установеното от разпитаните свидетели, като законосъобразно е акцентирал върху съществените за изясняване на делото обстоятелства: установеното от показанията на св.Х. неформално постъпване на документите, включително и процесните фактури - или ги е взимала от офиса, или са и били носени от близки на подсъдимата или от самата нея, което е бил утвърдения и работещ механизъм в периода на съвместната им работа. Точна оценка е получило и установеното от показанията на същата свидетелка обстоятелство, че макар и да не е била в състояние да посочи, за всяка от множеството фактури (общо 85бр. – бел.ВКС) как точно е постъпила за осчетоводяване, изрично и с абсолютна категоричност е заявила, че „никога от непознати лица“ не са били предоставяни фактури за осчетоводяване. Правилно е отчетено и значението на установеното постъпване в счетоводството на фактурите винаги „в оригинал“ и липсата на пречка, при отсъствието на реквизити като подпис и печат върху фактурите, същите да бъдат осчетоводени. Съобразявайки позицията на свидетеля, от чиито показания са изведени значимите фактически данни - обективен и безпристрастен, което не е оспорено, като не са наведени по делото каквито и да е конкретни съображения в тази посока от подсъдимата, както и тяхната издържаност от гледна точка последователност, кореспонденция с другите доказателства и формална логичност, с преценката си да им се довери апелативната инстанция е подходила процесуално изрядно. Аналитично и в пълно съответствие с правилата за оценка, включително и в аспекта на правилата на формалната логика апелативният съд е съобразил и извел съображения, мотивирали го да приеме, че подсъдимата е съзнавала напълно неверността на обстоятелствата, отразени в ползваните неверни първични счетоводни документи. Изводът му кореспондира с изяснения процес на ревизионното производство и участието на проверяваното д.з.л., установено от показанията на разпитаните служители от НАП: св.В. и св.К. – З.. И двамата са разяснили техническите специфики в извършваните проверки и по-конкретно, че възможните начини за достъп до първичните счетоводни документи са или предоставянето от д.з.л на същите в оригинал или предоставяне на самите копия, направени от д.з.л. В случая, както е уточнила и св. Х., папката с оригинали е била предоставена и върната, което, както правилно е заключил въззивният съд, изключва външна намеса и позволява обективна оценка на значението на установената от експертното заключение на вещото лице В.С. идентичност на подписите. Контролираният съд правилно е отчел и значението на изясненото от показанията на данъчните служители обстоятелство, свързано със спецификата на ревизионните действия, а именно, че предмет на изследване е не изолираното наличие на представените фактури, а „всичко, свързано с предмета на доставката“ (стр.13,възз.решение). И след като по делото са налице, съобразени от инстанциите писмени доказателства - доклад от 23.04.2012г (л.100 и сл. от т.5,Д.П – бел. ВКС), обективиращ действията по изисканите лично от задълженото лице – подс.Н., документи във връзка с процесните фактури (вж. разписка,л.109,т.5,Д.П.), както и писмени доказ.средства по см. на чл.127 от НПК – Рев.доклад, обективиращ действията по тяхното представяне (л.3 – л.11,т.3,ДП. – бел.ВКС), а именно - договори за застрахователно посредничество, сключени между /фирма/, като възложител и посочените в процесните фактури, като техни издатели дружества: /фирма/ от 01.02.2010г., /фирма/ от 15.01.2008г., /фирма/ от 05.01.2009г.,/фирма/ от 05.01.2009г.,/фирма/ от 05.01.2009г.,/фирма/от 01.03.2010г., с /фирма/ от 05.01.2010г, обвинителната теза за знанието на подсъдимата за обективираните във фактурите „доставки“, както и че такива реално не са осъществени е устойчиво и доказателствено обезпечена. Респективно отстояваната защитна позиция изразена в отказ подсъдимата да е виждала процесните фактури, съответно да знае за основанието за тяхното издаване и изобщо за тяхното съществуване и ползване в счетоводството на собственото и, управлявано и представлявано от нея еднолично дружество, с основание е възприета като изцяло декларативна. В обобщение, дадените от предходния състав на ВКС указания са били стриктно съблюдавани от апелативната инстанция, която е насочила усилията си към тяхното изпълнение, като са проведени съответните процесуално следствени действия, чрез които обстоятелствата включени в предмета на доказване са получили възможното си и достатъчно изясняване, като с неустановяване оригиналите на фактурите, вкл. и при установеното нормативно отсъствие за тяхното съхраняване, съгласно уведомителното писмо на ТД на НАП София, офис Кюстендил( л.10,т.6 Д.П.- бел. ВКС) обективната истина не е компрометирана, защото стандартът по чл.303,ал.2 от НПК е изпълнен с всички други събрани и надлежно оценени доказателства. Ето защо, при правилно изяснените - в съответствие с дължимите правила за анализ, релевантни фактически положения, направените от САС правни изводи за осъществено от подс.Н. от обективна страна, което не е и оспорено, но и от субективна страна, престъпление по чл.255,ал.3 вр с ал.1,т.2 във вр.с чл.26,ал.1 от НК са напълно верни. И след като апелативната инстанция не е допуснала претендираните нарушения, то и искането за връщане на делото за ново разглеждане е лишено от основание, респективно отправеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимата, след като с квалифициране на поведението и под нормата на чл.255,ал.3 във вр. с ал.1,т.2 вр. с чл.26, ал.1 от НК материалният закон е приложен правилно, също не може да бъде удовлетворено. Необходимо е да се посочи, че в рамките на задължението, произтичащо от чл.124 от Конституцията на Република България, настоящият състав на ВКС установи допусната от първостепенния съд и неотстранена от въззивната инстанция незаконосъобразност, свързана с приетата квалифицираност на престъплението по чл.255,ал.3 във връзка с ал.1,т.2 във вр. с чл.26,ал.1 от НК като включващо едновременното настъпване на предвидените в алтернативност два престъпни резултата, за което контролираният съд е изложил изрични мотиви, при това обсъждайки ги (престъпните последици – бел.ВКС) като форми на изпълнителното деяние (стр.24,абз.2,възз.решение). Макар и без съмнение, както е посочено в цитираното вече ТР № 4/12.03.2016 г., ОСНК “И когато поведението на дееца води до неустановяване на данъчните задължения, и когато - макар те да са установени, поведението му води до препятстване на плащането им в крайна сметка това означава – фактическо непостъпване в приход на бюджета на дължимите данъци“, също е извън съмнение, че с оглед законово въведените престъпни последици: „избегне установяване или плащане на данъчни задължения, посредством отделните форми на изпълнителното деяние, в случая инкриминираната по чл.255,ал.1,т.2 от НК, е осъществим един от предвидените престъпни резултати. Те биха могли да са налични едновременно само ако става въпрос за различни по вид данъчни задължения - например с престъпното поведение се постига осуетяване установяването на едно задължение и същевременно се избягва плащането на друго, което е било обаче правилно установено (вж.и Р.№ 188/10.08.2021г. по н.д.№ 937/2020г.,ВКС,II н.о). В случая, предмет е само неустановеното, поради неправилното му деклариране чрез потвърждаване на неистина в подадената декларация – ГДД по ЗКПО, задължение за корпоративен данък и в този смисъл няма как по отношение на същото данъчно задължение да е реализиран, чрез инкриминираната форма на изпълнителното деяние – потвърждаване на неистина в подадена декларация и алтернативния престъпен резултат - избягване на плащане, след като самото задължение не е било законосъобразно установено и следователно не е било ликвидно, а както е известно, на изпълнение подлежат само ликвидни и изискуеми данъчни задължения. Доколкото в случая приложимият материален закон – чл.255,ал.3 във връзка с ал.1,т.2 във вр. с чл.26,ал.1 от НК е същият като възведения в обвинителния акт, тоест се касае за прилагане на закон за същото престъпление (вж.Р № 223/11.02.20г., петчленен съст ав на ВКС, по н.д. № 1013/19 г. ІІІ, н.о.), то и в тази хипотеза, съгласно чл.354,ал.2,т.2 от НПК, ВКС може да констатира допуснатата незаконосъобразност, но не разполага с правомощия за намеса. Третото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание не е релевирано в иницииралата касационното производство жалба и не изисква обсъждане, като ВКС може само да констатира, че определеното в облекчените условия по чл.55,НК наказание в размер трикратно по-малък от размера на долната санкционна граница от три години, а именно една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години, е съответно на чл.35, ал.3 от НК. При така изложеното, с оглед пределите на настоящата касационна проверка и допустимия обхват на касационните правомощия, проверяваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354,ал.1,т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 21 от 23.01.2023г, постановена по ВНОХД № 785/ 2022 г. по описа на Апелативен съд София. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.