О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №356
гр. София, 26.05.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №2165 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Р. Г. Д. и Н. П. Д., чрез адв.Р.А. срещу решение №27 от 18.04.2019г. по в.т.д. №32/2019г. на Апелативен съд- Бургас, с което и потвърдено решение №38 от 11.12.2018г., постановено по т.д. №15/2018г. Окръжен съд-Ямбол. С първоинстанционното решение са осъдени Р. Г. Д. и Н. П. Д. да заплатят солидарно на "Юробанк България"АД, [населено място], на основание чл.430 ТЗ вр. с чл.287 и чл.288 ТЗ, вр. с чл.79 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL42315 от 11.08.2008г. сумата 25 131.34 швейцарски франка /CHF/- по предявения като частичен иск, представляваща част от непогасена главница по договора за банков кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2018г. до окончателно й изплащане, и сумата 252 лева- платени нотариални такси, както и направените от "Юробанк България"АД разноски в размер на 4 297.15 лева, като е отхвърлено направеното от ответниците възражение за прихващане със сума в размер на 20 936.83 швейцарски франка /CHF/, представляваща недължимо платена от тях сума по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL42315 от 11.08.2008г.
В касационната жалба се твърди, че решението следва да се обезсили като недопустимо - поради произнасяне на съда извън правния спор, евентуално да бъде отменено като неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторите твърдят, че въззивният съд е разгледал основателността на възражението за прихващане с недължимо платени суми като е преценявал общия размер на задълженията по процесния договор за кредит, което е недопустимо предвид предявяването на иска като частичен. Поддържат, че са неправилни като противоречащи на закона изводите на съда относно валидността на договора за кредит. Считат, че са налице и съществени процесуални нарушения, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени възражения и доводи на страните и не е изпълнил задължението си служебно да следи за неправноправни клаузи в договора, вкл. клаузите за погасяване на задълженията по договора в чужда валута /швейцарски франкове/ без предоставяне на достатъчно информация за валутния риск, въпреки факта, че кредитът реално е предоставен в местната валута- български лева. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират разноски за всички инстанции.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.2 ГПК.
Касационните жалбоподатели поддържат, че решението е недопустимо, като твърдят, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:
„1. Какъв е предметът на делото при предявен частичен осъдителен иск за парично вземане по договор за кредит и направено от ответника възражение за прихващане с недължимо платени суми по същия този договор? В случай, че съдът възприеме в мотивите си доводите на ответника за недължимо платени суми по договора за кредит с кое вземане на ищеца следва да извърши съдебно прихващане- с предявения с иска по делото частичен размер на задължението или с установения по делото общ размер на задължението по кредита? Може ли съдът да отхвърли възражението за прихващане с мотива, че общият остатъчен размер на задължението по договора за кредит е по-голям от недължимо платените от ответника суми?“- в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №3/22.04.2019г., т.д.№3/2016г. на ОСГТК и ТР №1/17.07.2001г., т.д.№1/2001г. на ОСГК, както и с практиката по чл.290 ГПК- решение №125/03.06.2016г., гр.д.№5367/2015г., III г.о.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
„2. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор?“- в противоречие с практиката на ВКС- решение №142/01.08.2018г., т.д.№1739/2017г., ІІ т.о.; решение №23/07.07.2016г., т.д.№3686/2014г., І т.о.; решение №232/ 05.01.2017г., т.д.№2416/2015г., ІІ т.о.– основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и с практиката на Съда на ЕС- решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05 и др.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК;
„3. Възможно ли е запазване действителността на потребителски договор без неравноправни клаузи?“ – в противоречие с практиката на СЕС, като не се сочат конкретни решения, а се цитира заключението на Генералния адвокат по дело С-260/18.
Ответникът по жалбата „Юробанк България“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени претенциите на основание чл.430 ТЗ, вр. с чл.287 и чл.288 ТЗ - частичен осъдителен иск за сумата 25 131.34 CHF- част от непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва до окончателното плащане и иск за сумата 252 лева- нотариални такси, въззивният съд приема, че между страните е сключен валиден договор за банков кредит, като възраженията за наличието на пороци, водещи до нищожност на договора /липсата на писмена форма за действителност съгласно чл.430, ал.3 ТЗ и липса на съгласие/ са неоснователни. Решаващият съдебен състав счита, че не се доказва поведение на кредитополучателите за извънсъдебно оспорване валидността на сделката, поради липсата на писмено съгласие относно размера на сумата и начина на издължаване, като с подписаното от тях допълнително споразумение от 11.09.2012г. са се съгласили изрично с приложения погасителен план, съдържащ както размера на падежиралите анюитетни вноски, т.е. дължимите и непогасени задължения, така и дължимите в бъдеще задължения за заплащане на анюитетни вноски /главница, лихва, разноски и т.н./. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответниците относно обявяването на предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпил падеж. Съдът приема, че са налице условията на чл.18 от договора, като на длъжниците е връчено писмено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост от кредитора, в съдържанието на което правоотношението е индивидуализирано по недвусмислен и за двете страни начин, т.е. налице са посочените в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по т.д. №4/2013г., ОСГТК предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост.
Въззивният съд намира, че е основателно възражението за нищожност на клаузите в договора за кредит по чл.3, ал.5 и чл.12, с които е предвидена възможност за едностранно изменение от банката на размера на дължимата лихва по чл.430, ал.2 ТЗ и автоматичното обвързване на кредитополучателите с изменението, без възможност за договаряне. Излага доводи, че кредитополучателите са потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползват от закрилата по този закон, като клаузата за изменение в бъдеще на размера на лихвата чрез промяна на БЛП се явява неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 ЗЗП, тъй като липсва яснота в договора относно методиката на банката за определяне на БЛП и не е предвидена възможност за прекратяване на договора в съответствие с изключението по чл.144, ал.2, т.2 ЗЗП. Съдът приема, че лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ, определена в чл.3, ал. 1 от договора като конкретен размер от 6 %, попада в изключенията по чл.144, ал.2, т.2 ЗЗП, като липсата на яснота относно методиката за определяне и възможността на потребителя да влияе върху размера на тази лихва са ирелевантни. Решаващият съдебен състав намира, че нищожността на посочените по-горе договорни клаузи не се отнася до основния предмет на договора, не препятства възможността при наличието на конкретно договорен размер на лихвата потребителите да преценят съответствието й с размера на кредита, за който изрично са се съгласили да върнат, нито се препятства приложението на останалите клаузи от договора за кредит, поради което договорът за кредит е действителен съгласно чл.146, ал.5 ЗЗП. Предвид изложеното излага доводи, че дължимата от ответниците договорна лихва е в размер, определен с варианта от заключението на вещото лице, без да се съобразява изменението съобразно промяната на БЛП на банката. Приема, че с допълнителното споразумение от 11.09.2012г. кредитополучателите не са имали възможност да преговарят относно размера на задължението, не им е предоставена възможност да прекратят договора с оглед посочената промяна на БЛП от 6 % на 7.20 %, поради което във връзка с потребителската закрила по чл.143, т.10 и чл.146, ал.1 ЗЗП клаузата за изменение на размера на лихвата е нищожна.
Въззивният съд счита, че размерът на задълженията на ответниците следва да се определя по предложения от вещото лице вариант в Таблица № 7 в CHF - без да се променя размерът на лихвата, договорен в чл. 3, ал.1 от договора за кредит за целия срок до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като в този вариант с платените суми в размер на общо 21 108.75 CHF се погасяват задължения за главница - 3 209.50 CHF; договорна лихва по чл.3, ал.1 - 16 854.97 CHF, такси – 932.27 CHF и застрахователни премии- 112.01 CHF, като остава дължима непогасена главница от 43 255.50 CHF. Въззивният съд намира за неоснователно възражението за прихващане, като излага мотиви, че няма недължимо платени суми от страна на кредитополучателите, а неправилно отнасяне на платени суми от страна на банката при осчетоводяване на погасяванията. Съдът приема, че при дължима лихва 16 854.97 CHF и отнасяне от страна на банката на сумата от 18 111.40 CHF за погасяване на лихва, при спазване на правилата чл.76, ал.2 ЗЗД с разликата от 1 256.43 CHF следва да бъде намален размерът на дължимата главница. Размерът на непогасената главница е 43 255.50 CHF, поради което съдът намира, че предявеният частичен иск е изцяло основателен.
Въззивното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са наведените от касаторите доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт поради произнасяне извън предмета на спора. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. Няма спор, че при предявен частичен иск /за част от спорното вземане/ предмет на спора е само претендираната част от спорното материално право, като при отхвърляне на иска като неоснователен се формира СПН за цялото отречено вземане, а при уважаване на иска- обективните предели на СПН обхващат страните и основанието на вземането /правопораждащите факти/, но по отношение на размера- само признатата предявена част. В конкретния случай съдът е уважил частичния осъдителен иск, като е присъдил само претендираната част от спорното вземане, т.е. произнесъл се е в рамките на правния спор, с който е надлежно сезиран. Не е налице произнасяне свръх петитум, а изложените от касаторите доводи във връзка с отхвърленото възражение за прихващане представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.2, т.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият правен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол - да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че евентуалното възражение за прихващане е неоснователно, тъй като от доказателствата по делото не се установяват недължимо платени суми от кредитополучателите по процесния договор за кредит.
Третият правен въпрос - относно запазване действителността на потребителски договор без обявените за неравноправни клаузи, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е обуславящ и е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд. По отношение на него обаче не е налице допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото касаторите не сочат конкретни решения на СЕС, на които въззивното решение противоречи.
Вторият правен въпрос- относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, е поставен с оглед оплакванията в касационната жалба за неизпълнение на задължението на съда да обсъди и прогласи за нищожни като неравноправни клаузите в процесния договор за банков кредит в чуждестранна валута, последиците от които са цялостно прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателите, имащи качеството потребители. Този въпрос е значим с оглед решаващите правни изводи на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него е налице и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №23/07.07.2016г., т.д.№3686/2014г., І т.о.; решение №232/ 05.01.2017г., т.д.№2416/2015г., ІІ т.о.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 845.04 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №27 от 18.04.2019г. по в.т.д. №32/2019г. на Апелативен съд- Бургас.
УКАЗВА на касационните жалбоподатели Р. Г. Д. и Н. П. Д. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 845.04 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|